Рена Попова

При абсолютна тишина поетът дочете края на своята нова поема.
Гръм от ръкопляскания огласи грамадния комфортен салон, потънал в скъпа старинна мебел.
- Великолепно! Великолепно! Вие умеете истински да погледнете в тайната на човешката душа и да изнесете из нейните мрачни дълбини редките перли, които тя съхранява: любовта, творчеството, вярата и истината! – каза един почтен професор, чиито очи блеснаха в огъня на искрен възторг под големите златни очила.
Поток от ласкави думи се изсипаха от устата на гостите, някои сърдечно го прегърнаха и разцелуваха и вдигнаха наздравици със скъпи вина в чест на неговия талант, а една млада и хубава дама взе от старинната ваза най-красивата полуразцъфнала кармина роза и я подаде на поета:
- За вашата съвършена поема, за вашия талант! – каза тя, като правеше грациозен реверанс.
- Една роза! – каза тихо поетът като гледаше замислено пред себе си.
Изведнъж възторгът от очите му изчезна, лицето му стана бледно и той леко отблъсна розата с ръка.
- Представете си – каза той унесено и с развълнуван глас, – една голяма тъмно кармина роза, чийто багър се прелива като огнени пламъци или прилича на топли капки кръв, разлени върху бяла пясъчна алея, посребрена от луната…
Гостите слушаха в недоумение, а дамата, с обляно в лек свян лице, все още протягаше с умоляващ поглед розата към поета.
- Благодаря! Простете, че не мога да я приема. Ръката ми изтръпва, когато досегне това цвете и тъмните криле на най-страшния спомен отнасят душата ми над бездната на минали горестни дни…
- Нима е възможно, единственото най-красиво и поетично цвете да подбуди най-неприятния и горестен спомен? – попита някой.
Поетът не отговори. Той сгъна своя ръкопис и седна до масата замислен.
Няколко дълги и напрегнати минути изминаха в мълчание.
После той издигна глава и с отслабнал глас каза:
- И за да оправдая своето нежелание да приема в дар най-хубавото и свежо цвете, емблемата на младостта и любовта, ще ви разкажа своя спомен.
В най-светлите и възторжени дни на своята младост, аз написах една драма – драмата на своя живот, без да предчувствам някога, че тя ще бъде такава.
Вие ме разбирате, нали?
Моята първа драма остана и последна, защото след нейното напълно осъществяване в моя живот, аз станах фаталист. Страхувах се, че втората драма, която бих написал, щеше непременно да стане моя съдба. А аз, въпреки своята жизнерадост, бях склонен да търся извора на вдъхновение само в мрачните и трагични глъбини на живота. Тя носеше сантименталния надслов: “Смъртоносните рози”.
Бях я написал специално за един голям провинциален театър, където бях режисьор. По това време обичах една млада, хубава актриса и едва ли не, мислех да свържа съществуването си с нейното, обаче по известни причини тя ми дотегна и аз се увлякох по една новодошла актриса, по-малко красива, но много талантлива и интересна…
Почнахме репетициите с моята драма. Новодошлата актриса изпълняваше централната роля, а другата, към която така неочаквано охладнях, беше нейна партньорка.
Последната виждаше ясно симпатиите, които питаех към новата актриса, към нейния талант, който аз надценявах, но винаги умееше добре да замаскира своите страдания и наранено честолюбие пред мен и своята съперница.
Сюжетът на драмата бях взел от задкулисния живот на актрисите: техните вечни дрязги, недоразумения, съревнование и тщеславие. А именно: как една млада оперна певица, ожесточена от това, че нейната по-способна колежка печели лаврите и аплодисментите на цялата столица, в своята завист й поднася един букет от тъмно кармини рози, изпратени от нейния възлюбен, като ги напръсква със силна отрова. Щастливата жена целува букета, но умира – умира в същия миг, в който е пожънала най-големите си лаври.
Обстоятелствата се бяха стекли така, че ролите на двете съперници в пиесата играеха двете съперници и в живота… Аз, обаче, нито за момент не си помислих, че бях вложил в ръцете на истинската съперница най-мощното оръжие на отмъщението.
Вечерта на представлението театърът беше необикновено препълнен с посетители. Залата се люлееше още в първото действие от възторг и аплодисментите на публиката. Новата актриса очарова всички – няколко пъти ние двамата бяхме извиквани на “бис” и обсипани с цветя.
Последното действие. Удари третият звънец. Завесата бавно се вдигна. Сцената представляваше малката кокетна гримьорна на примадоната, изпълнена с букети цветя. Липсваше само букет от кармини рози – нейното най-любимо цвете. И когато тя с досада разхвърляше по пода цветята, влизаше съперницата й с голям букет от тъмно кармини рози, изпратени от възлюбения й, който нямаше възможност сам да й ги поднесе. А примадоната, според текста на драмата, обсипваше букета с целувки и любовни излияния.
И именно този момент тя възпроизведе така живо и естествено, както в никоя досега репетиция.
Смъртна бледност покри лицето й, конвулсии свиха тялото й, от устата й се откърти ужасяващ и безумен вик:
- Отровена!… Аз съм отровена!… Това са смъртоносни рози, напоени със сатанинската отрова на твоята мъст! – завърши тя укора към своята партньорка и падна на пода безчувствена…
Завесата бавно се спусна. Гръм от ръкопляскания разтърси залата. Никой не подозря, че завесата затули действителната трагедия на нейния живот.
Спуснах се да я поздравя. Тя лежеше почти безчувствена на пода. Нейната съперница беше действително обляла букета с най-силна отрова. Настана суматоха. Повикахме лекар и той с големи усилия успя да я спаси. Обаче, тя остана болна и умря след два месеца. Престъпницата осъдиха и аз не узнах вече нищо за нейната съдба – завърши поетът.
- Розите не са опасни, но хората със своите тъмни и коварни замисли убиват блясъка и красотата на всичко, до което допрат порочните си ръце – каза професорът.
Малката дъщеря на хазяина, разчувствана от разказа на поета, за да му направи удоволствие, взе от вазата големите кармини рози и ги хвърли през отворения прозорец.

1925