ЩАСТЛИВИТЕ НЕ ПИШАТ СТИХОВЕ
ЩАСТЛИВИТЕ НЕ ПИШАТ СТИХОВЕ
Щастливите не пишат стихове.
В страданието песента се ражда.
Поетът знае що е скръб и жажда,
и болката на чужди грехове.
Поетът не избира своя кръст –
дали Голгота или връх в Балкана.
Поетите са като жива рана,
в която времето поставя пръст.
Поетите са вик и свобода –
от дявола и бога прокълнати.
Понякога умират непризнати,
но винаги оставили следа.
Щастливите не пишат стихове.
Пари събират, почести и слава.
Но идва ден – народът ги забравя.
Зачерква ги от свойте редове.
Щастливите не пишат стихове!
1987 г.
ОСМОСТИШИЕ
Осем стиха, осем трудни реда –
раждани в безсъние жестоко.
Кратки като изстрел след победа –
верни, като нож, забит до кокал.
За безсмъртие не сте достойни
като гордите скали на Рила,
но бъдете еднооки войни
в сляпата войска на Самуила!
1968 г.
НАДЕЖДА
Аз нося белег стар
над дясната си вежда.
Във песенния дар
е моята надежда.
Във песенния дар
и в словото, така че
повярвайте във мен,
когато в стих заплача.
1984 г.
ЗАКЛИНАНИЕ
Колко много нещастия, боже,
ти стовари на мойта глава!
И се чудя сърцето как може
да живее след всичко това.
Твойте мътни порои ме влачат.
И жестока ме суша суши.
Градоносните облаци плачат.
Земетръс моя дух разруши.
Остави ме във тиха забрава.
Аз не съм твоя кръв, твоя плът.
От поета светец не става.
Ореолът е живата смърт.
Остави ме в пророческа лудост
като просяк от глад да умра.
Но, заклевам те: никога с Юда
не ме слагай на обща софра!
1986 г.
МИЛИН КАМЪК
В сърцето с песен. В душата с пламък.
Сабята точа на Милин камък.
Гладен си лягам. Песен сънувам.
Но хлябът с песен не се купува.
Щурецът само живее с песен.
Щурец да бъдеш мигар е лесно.
На две под прага да се провираш.
За свойта болка на друг да свириш.
На друг да свириш. И тъй нататък…
Нощта е дълга. Животът – кратък.
Кратък за обич. Кратък за мисъл.
Блазе му, който мъдро е писал
с перо орлово и с кръв от рана.
Той има право пепел да стане.
Пепел от песен. Подвиг от пламък.
Трева да бъде на Милин камък.
1982 г.
ДЪРВО НА ХЪЛМА
Със жилав корен и корона,
така – с корона съм роден.
Общувам нощем с небосклона.
Светкавиците спорят с мен.
Откак се помня – в млада шума
гнезда и птици приютих.
Събирам песенните думи
и тайно ги подреждам в стих.
Един велик поет ще чакам –
поетът още е момче.
Свещена дръжка за байрака
от моя връх да отсече.
1983 г.
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ПЕСЕНТА
“Но чувате ли: лудият говори…”
Иван Николов
Забравен като ланска шума.
Наказан с дарба. Непризнат.
Събирах премълчани думи
във този вечен кръговрат.
От истините премълчани
във мене онемя стихът.
Но звук от бронзова камбана
люлее лявата ми гръд.
И пак ме връща към земята,
при песента, при моя грях –
да търся в песента разплата
за туй, което премълчах.
Затуй, че хлябът ни нагарча.
Че ближният е отчужден.
Че някой от тълпата плаче,
от своя бог обезверен.
Че в мен кърви сърце до корен
и вашите сърца кървят –
но само лудият говори,
когато всички си мълчат.
1988 г.
ДОН КИХОТ
Слънчевата песен глухите не чуха.
Като тебе, казват, гонел съм Михаля.
И напразно чакам вятър да задуха,
в шепите си смляно жито да погаля.
Мелницата мели хорската надежда.
Слънцето припича. Камъкът се пука.
А след мен синовно времето поглежда
и ми пожелава здраве и сполука.
1984 г.
РАЗГОВОР С КЛОД МОНЕ
С тебе сме обречени коне
във долапите на градинаря.
Цял живот ще трябва, Клод Моне,
да въртим, изгаряни от вяра.
Ако стигнем живите води –
ще останем в багри или строфи.
Без въртене Космосът дори
би се разрушил от катастрофи.
1984 г.
РЕКВИЕМ ЗА АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
Горчивите му тайни
от бъдното пристигат.
Неразгадан остана
за нас един творец –
кориците затворил
на земната си книга,
в която само Господ
е тайният четец.
1987 г.
ПЪТЕКА
Пътеката ми идва от безкрая.
Столетия подготвят моя ден.
И аз дойдох. Дали ще разгадая
загадката на ребуса във мен?
Вселената ще иска в мен да види
върха на земните си тържества.
Затуй от този свят кога си ида,
не бива да съм само стрък трева!
1967 г.
