Георги Майоров

Още преди две години ме впечатли електронният вариант на книгата ,,Глина” на Георги Ангелов.
Сега пред окото ми е книжното Тяло. Казвам Тяло, защото е духовно, живо същество. То диша, раздвижва мускулатурата на живота, гмурка се в тъмните му дебри, за да излезе на светлина. И да ни осветли с нея. Жадувана, необходима на всички.
Заглавие преосмислено, дълбочинна метафора за библейското начало на Човека, за естеството на живота и значимото в него.
Този рано умъдрял поет е поел в дланите си най-светлата родна пръст ,,каолин”, омесва я умело и от нея е изваял своето словесно творение от стихове, наречено ,,Глина”. Истински отливки от живота. И е сполучил. Защото…
Георги Ангелов от своето рождение е дълбоко социален поет. И не случайно битието е основна тема в неговото творчество.
При този поет модерното не е мода. Социумът е стожерът, стеблото на творението. Отделните третирани нюанси на живота са клоните. Така се оформя завършената корона на дървото-книга, под обобщаващото заглавие ,,Глина”. Но това се постига само от мъдрата поезия.
По принцип, аз не одобрявам стихове без заглавие на някои поети. Но кои не одобрявам? Които не казват нищо. Откъслечни, несвързани редове, без спойка от някаква осева идейна осмисленост.
А ето как тук отеква социалната тема и защо заглавията на отделните стихове стават излишни. И оглавените са по-малко на брой. Но само какви нюанси последователно оформят короната, какво съдържание пълнят в нея. И как, в целия контекст на книгата, от глината - неговото слово, са постигнати отделните структурни изваяния - от малките фигури в началото, до големите в края на стихосбирката. И да тръгнем по тази следа, за да се убедим.
Първата малка фигура в началните стихове разкрива трудността на всяко начало:

От началото до края,
от съня до събуждането:

девет десети сняг
една десета пътечка.

И словесният образен вид на стихотворението е завършен. Казва всичко с отсечките: - от рождението до смъртта; от дремещия в нас интелект до събуждането на таланта и неговото излизане на светло. А колко навеяни мисли се трупат, за да се изпише един стих! И е само един клон от най-ниските в ,,дървото” .
После всичките околни влияния оформят живота: ,,Стъбълцето пониква / някъде между плочите, / някъде сред световете”.
Мисълта тече в единно русло. Първо се показва ,,стъбълцето” на творението. След това идва движението на живителните сокове:

Спускането надолу
между листа от злато,

изкачването нагоре
с пръст под ноктите,

между зъбите
с песен.

И усещам как се гради короната на книгата. Стига се и до препятствия за преодоляване:

Бряг, пясък
и слънце.

Слънцето не залязва.

Не залязва, за да огледа добре света. И се впусне в тайнството на цялостното сътворяване.
Пътят е дълъг. Едни неща са силуети. Други хвърлят сянка. Имат и своите нюанси. Според лъчите, които огряват пътя. Но се появяват и критични сенки в живота. Изтощението от изнурителния труд, разпиляването на ,,фигурките по земята”. Въпреки това, поетът е длъжен да ,,им дава форма”.
И мисълта продължава по своя път: ,,все по-навътре / във гората”. А там животът е тревожен, като предначертания естествен хаос на мравките.
А всред всичкия ни хаос, поетът върви ,,необяснимо радостен”. Мисълта му скача ,,от клон на клон” в ,,грациозния полет / на свободата, / невидяна от никого”.
Напуска този близък свят, прозира големия, и как ,,не се управлява / от хора - (а от друга) / различна генетика, / друга кръв, студенокръвие”. И може да се намери подслон, само ако сме обичани.
Сюжетът на следващите стихове преминава през пътни катастрофи, през съграденото от предците ни, безмилостно разрушено от демокрацията, с лъжата че ,,класовото общество” не подлежи на погребване. Общество, което ,,мачка хората / като хлебарки”, до степен народонаселението да остане без зъби. А поетът още вярва в изгрева на ,,високо слънце”. В ръцете с перо, а ,,на устните с усмивка”. Като капитан на кораб, остава да пее ,,на палубата - / снел восъка от ушите си, / оставил всички сирени зад себе си - / за победата / на светлината”. За да слуша прибоя на бурите и да изпълнява дълга си в борба с тях. Дори да се чувства като ,,малък лист…/ невидян. / Нечут”.
Безчувственият свят затъва, ,,но затова пък / е небето / вечно”. За да изкачваме ,,най-важната / височина / на пътя - / тази”. Височината на белия лист.
Сцените се редят. Инвенциите са еднопосочни, фокусирани все около главната идея, че и ,,С всеки дъх / приближава смъртта, / но и небето”. С пробитото земно кълбо, за страховете ,,с перления наниз / на навиците”. Всичко е стародавно и ново, само ,,човекът още е / питекантроп”. Защото светът уж се променя към по-добро, а си остава ,,затвор”. И не върви по първично утвърдения биологичен вид от два индивида - мъж и жена, а се превръща в свят на ,,вълци и овце, / хищници и жертви, / убийци и убивани”. И се повтаря все ,,една и съща история”. Не възприемаме поуките от историята. Хората трудно засрещат идеалите си. Че поетът се е затъжил ,,поне веднъж да видя/и/ народа”. И ,,честни и умни мъже”. Като Левски, който никога не видя себе си, виждаше само народа. А сега вижда ,,бедна България… Свят на канибали / и овце”. А ,,при беда / дори / животните / не се спасяват като нас / поединично”.
Поетите също се спасяват сами. Защото от нийде помощ не иде! Под петата на ,,мъничките злобни кметчета”, които го държат 15 години безработен. Че да потърси чист въздух. Да се замисли колко сме свободни ,,в окупираната ни държава”. За да твори своята свободна поезия и да превежда ,,до насита / и безплатно / най-свободолюбивите поети”.
Георги Ангелов не иска да подражава на всеки чужд възглас и захлас по ,,моди”. Има свой стил, стихосложение, форма. Не се подчинява на онзи, който се мисли за всичко, над всички. Който решава ,,дали да живеем../ дали да умрем”. И докъде е стигнало нашето битие; под ръководството на:

Един малък деспот
на едно малко градче,
в една малка държава,
на една малка планета
в края на провинциалната галактика.

Който при това е всичко: ,…радостта, / въздухът, / залъкът…/ Туморът в нашия мозък / също е той”. Свят облазен от ,,Паразити”. И човекът на дъното. Но ще дойде и възмездието. Такъв е естественият ход на живота и света.
Поетът вярва и се бори човекът да се изправи, сякаш историята на човечеството започва сега. Търси и пита: ,…Възмездие, / къде си на земята?”. За да изплаче и ,,Епитафия”. Нека я чуем изцяло:

Не съм желал да причинявам
болка,
не съм желал
да ми я
причиняват.

Живях уединен,
работих,
страдах.

Студено беше във света.
Овцете
овце наричах,
ала ги и жалех.
Малцина ме разбраха,

а живота

наричах
страшен -

тъй като нататък
какво ни предстои
не бях видял…

Вярвал е в свободния човек, но се оказва толкова далечен, във фазата едва ли не ,,като сапиенс от какавида”. Защото продължава да приижда зима и да ни затрупва: ,,Затрупват ни / руини”.
Защо? Нали строим по-добър свят. Илюзии, световен мираж, без чист извор да се вижда. В очакване на ,,Свръхчовеци”, които да ни монтират ,,чипове”. Които да ни лишат ,,от собственост, / от вяра, / от семейство”. И никой няма да посмее да ги нарече ,,зверове”.
Над такъв свят дори ,,една холограма / на Ботев / заплаква”.
Не отива и на днешния поет да се съгласява със съглашателството на света.
Затова Георги Ангелов изповядва:

Вярвам в глината,
която
още не е станала човек…

И целият, свръх сили, безплатно се е заел да прави света по-топъл, по-човечен. Възхвалява и се опира на българското изначало:

Прекрасна е литературата -

Йовков
Германов,
Пушкин.

Ще се научим да ги препрочитаме,
да ги обичаме,
едва когато
плъховете станат

по-малко
в този колосален сблъсък,
между свирепия, различен вид
и теб,
човека.

Отправя стрели и към телевизията, която сипе ,,клюки, / готвене, турски сериали, / реклами - / до смърт, / до лудост, до края на вселената”, за да ни държи в ада на нашата демокрация, под мрачната сянка на капитализма. И едва сега го осъзнаваме. След четвърт век пропилян живот. Навеян като пустинен пясък от Сахара, за пожълтяване на народа.
Затова поетът очаква благодатния дъжд да измие лицата, да промие гърдите, да въздигне дъгата до ново небе. А какво се случва?…,,Толкова / много врява, / толкова / много шум, / толкова / много хаос / и всичко, за да чуем / музиката / на сферите”.
В търсенето на свое упование поетът стига до ,,Възхвала на Крум”:

Ръката, която
помни,

сърцето, което
не забравя

през бъдещето
пренасят

въздаяние - ръката,
прошка - умът,
памет - сърцето,

в тази
последователност.

В логическа последователност разлистих и стихосбирката, та читателят да види как неотклонно следва единната идея. Как всеки стих е подчинен на единството, на единението в Тялото, в оформянето на Короната на Дървото, наречено поезия. Истинска. Днешна и утрешна.
Поезия безпрецедентна. Съвременно модерна в пълния смисъл на думата. Самородна и дълбоко българска. С най-здравите корени в древната ни Земя. Омесена поезия от чиста и светла глина - българското слово, поетично, звънко като камертон, остро като сабя. Милващо дори в съня ни.
Моите разсъждения може да не се харесат на някого. Но тази поезия вълнува, събужда възторжени, бойки чувства. Аз обаче не мога да изкажа всичко, което заслужават стиховете в ,,Глина”.
В нея метафората е жива, иносказаното мъдро, думата на мястото си, стихосложението логично, целостта монолитно излята. Никаква фриволност, нито ред за слава.
Поетът се жертва с идея да омеси съвършения, или по-малко недостоен човек, променящ се и сам променящ света. Идея далечна, но близка със своето внушение. Защото поетът ни сближава с богоравно слово, за да ни направи по-човечни, по-земни. И да ни освободи от невидимите вериги.
Поезия спасителен лъч в мрака, фокусиран от неговата могъща биокамера. За да ни събуди, за да ни въведе в очакваната светла катедрала на съвестта чрез магичното Българско Слово!