Владимир Зуев

превод: Георги Ангелов

Владимир Маяковски, и това е отдавна известно, се намирал под твърдия контрол (по-точно под «похлупака») на Лиля Брик и нейното обкръжение от Лубянка. Легендата, че «Лилечка» била единствената любов на Маяковски, създала самата тя, сестра й Елза Триоле и преданите бързописци.

«Бриковата газова камера»

Роднините на Маяковски – майка му и сестрите – си спомняли за първите му години познанство с Брик: «Той беше млад, неопитен, честен. Току-що беше преживял нещастна любов с Мария Денисова. (Финалът на тази любов е предаден в поемата «Облак в гащи») И тогава се появи Лиля Брик (1915 година). Тя беше по-голяма и по-опитна. Приласка го, а той за ласка беше готов да й даде всичко. И наистина, даде й…» Осип Брик, като меценат, купувал стиховете му по 50 копейки на ред, помагал му да ги публикува. Маяковски, поради изключителната си порядъчност, дълго се чувствал като длъжник…

А изпитвал ли е любов поетът към тази «единствена», както вещаела Елза Триоле (Елза Уриевна Каган), и на която той уж бил посветил цялото си творчество? В първите години от познанството им Ося действително отстъпил Лиля на поета. През 20-те години отговорът трябва да се търси в стиховете. Ето пролога на поемата «Флейта-гръбнак»: “Крака размахал, улиците меря. / Къде да отида с този ад в сърцето! / Кой Хофман небесен те изнамери, / тебе, проклета?!” И по-нататък: „Ако щеш, режи ме ти на парчета. / Аз сам ще измия ръцете ти, праведний. / Само – чуваш ли! – махни тази проклета, / която моя любима направи ти!” (1922 г.).(превод на стиховете – Андрей Павлов. бел. прев.)

Поет, изпитващ радост от любовта, не би написал това! Брик здраво държали Маяковски. Той им бил необходим за славата им. Колкото повече растяла популярността му, растели и техните хонорари, усилвала се и «привързаността» на Брик към него. Михаил Колцов казвал, че «Брик цял живот паразитираха върху Маяковски».

Е. А. Лавинская, която отблизо познавала Маяковски и Брик, и чиито спомени са станали меродавни, писала: «…През 1927 година поетът възнамеряваше да се ожени за една девойка, което много обезпокои Лиля… Тя ходеше разстроена, зла, казваше, че той (Маяковски), всъщност не й е нужен, че винаги е скучен, с изключение на времето, когато чете стихове. Но аз не мога да допусна, че Володя би отишъл в друг дом, а и на самия него това не му беше нужно…»

Появили се любовни отношения между Маяковски и Н. А. Брюхоненко. Лиля му писала в Крим: «Володя, чух, че искаш да се жениш. Не го прави. Ние тримата (т.е. тя и Осип) сме женени един за друг и да се женим повече е грях…»

Как можел поетът да съществува с тези чужди и коварни хора? Маяковски, както свидетелстват роднини и близки, познаващи го от детство, бил рицарски благороден, добър, доверчив. «Природата му била като на Руставели», както веднъж отбелязал за поета негов приятел от детството. За най-малката услуга се стараел да се отплати стократно, да даде целия си живот и за най-малкото добро дело…

«Стихът ми трудно грамадата години ще пробие…»

През 1970 г. в Москва се разпространявал от ръка на ръка ръкописът «Аз обвинявам», приписван на Ярослав Смеляков. В него подробно били разкрити обстоятелствата около смъртта на Маяковски: кои били неговите врагове и как те подготвяли гибелта на поета.

Преди това списание «Огоньок» през 1968 г. публикува две статии на В. Воронцов и А. Колосков “Любовта на поета” и “Трагедията на поета”. Това е първата, след дълго премълчаване, малка частица правдива информация за личния живот и литературната дейност на Маяковски. В ръкописа са събрани «перлите» на тогавашната литературна критика. Неистовата злоба, с която били съпроводени всички публикации на поета, заслужава да бъде цитирана накратко.

Критикувал го Иля Еренбург, твърдейки, че в стиховете му се «чуват само едни, разбира се, първоразрядни барабани». Корней Чуковски го упреквал, че уж «неговият патос не е от сърцето и че той няма чувство за родина».

След публикуването на стихотворението «Заседаващите» и особено след поемата за Ленин, Маяковски бил подложен на остракизъм от сплотена кохорта критици, оглавявана от Лев Давидович Троцки.

Л. Сосновски започнал кампанията под лозунга: «Стига Маяковски»; Н. Коган: – «Той е чужд на нашата революция». А. Лежнев нарекъл поета «студен ритор и резоньор». А. Воронски писал: «Социализмът на Маяковски не е нашият марксистки социализъм, това е по-скоро социализъм на литературната бохема».

Станало модно да се повтаря след Троцки за «кризата при Маяковски». К. Зелински в рапповското списание публикувал статията «Ще вървим ли с Маяковски», където предвещавал: «Безвкусен, опустошен и умозрителен излиза светът под перото на Маяковски… към ново разбиране на революцията може да се стигне едва след като се прекрачи през поета».

Наричали стиховете му «римувана юфка» и «халтура», «перото на Маяковски съвсем не е щик, а просто някаква метла…» В хайката участвали Носимович-Чужак, Гросман-Рощин, А. Горфелд, Л. Авербах, М. Янковски, В. Ермилов, В. Перцев и С. Дрейлен…

Читателите, запознати с биографията на Булгаков, ще забележат познатите имена. В историята на руската литература не са малко примерите, когато критиката е отказвала признание на най-талантливите руски писатели и поети. Пушкин се оплакал на Делвиг: «Случвало се е, каквото и да напиша, за другите да не изглежда руско».

Маяковски бил гонен рафинирано, явно, но и скрито, дълго не го пускали на страниците на «Известия» и «Правда», отказвали да издават книгите му, задържали изданията му по складовете, не ги пускали за продажба…

Поетът бил лишен от приятелска подкрепа. Нямало кой да запише неповторимата му декламация. Нямало кой да го заснеме на лента. Той подготвил девет талантливи сценария, но негови «приятели» били В. Шкловски, С. Айзенщайн, Л. Кулешов, С. Юткевич, М. Ром… Те не направили нищо.

Никой не събрал и не записал блестящите му импровизации. Поетът ги създавал с лекота, навсякъде и винаги, във всяка обстановка и по всеки повод. В спомените на съвременниците му те са разпилени като бисери. Стотиците рими били форма на работното му състояние. От признанието му знаем, че «от 10 до 18 часа на денонощие» се занимавал със съчиняване на стихове. Той пребивавал в постоянна «готовност за импровизиране».

Последните месеци от живота на поета: болен, преуморен, той направил изложба-отчет «20 години работа». От спомените на Л. Брик научаваме, че за «тази приумица» (сравнете я с днешната фраза «тази страна») му помагала някоя си Зина Свешникова и някакви неизвестни «момчета».

А «приятелите»? Те му обявили бойкот. Два месеца преди убийството му в «Комсомольская правда» Семьон Кирсанов публикувал най-гнусното пасквилно стихотворение срещу поета: «С бензин поливай и с пемза търкай, та всяко ръкостискане с него от дланите да можеш да изстържеш».

На 14 април 1930 година поета вече го нямало. Всички твърдения за самоубийство, които идвали от неговите «приятели», от такива като «Лилечка», напълно се опровергават преди всичко от самото творчество на Маяковски. То до последните му дни е изпълнено със здрав оптимизъм и без остатък е отдадено на великата борба за построяването на първата в историята на човечеството социалистическа държава.

Да, имало го е прословутото «Предсмъртно писмо на Маяковски»: «За това, че умирам, не винете никого…» Но по думите на сестрите на поета, известно е, че е имало хора, които можели умело да подправят почерка на Маяковски.

На 17 април 1930 г., в деня на погребението, в броя на «Литературная газета» и «Московская правда» се появила статия на Михаил Колцов, в която се казвало: «Не трябва от истинския, пълноценен Маяковски да се очаква самоубийство. Стрелял е някой друг, случаен, временно овладял отслабналата психика на поета-общественик и революционер. Ние, съвременниците, приятели на Маяковски, искаме да се регистрира това показание».

На мнозина, особено в Грузия, където доживял последните си години поетът Василий Каменски, е известно, че той убедено твърдял: «Маяковски беше убит».

Има редица свидетелства за това, че Маяковски в последните месеци от живота си постоянно е чувствал заплаха, опасявал се е от нападение. Е. А. Лавинская разказвала на Николай Асеев: «в дома му започнаха да се появяват Воловичи… хора, които израснаха в «ЛЕФ»(1), те спъваха творчеството му, следяха го…» У Брик постоянно идвал Яков Саулович Агранов, Леополд Леонидович Авербах (шурей на Хенрих Ягода, ръководител на ГПУ, женен за сестрата на Авербах Ида – бел.прев.), когото Маяковски нарекъл мерзавец.

Писателят Анатолий Виноградов разказвал как веднъж Агранов злобно, издевателски се подигравал с поета: «Ти там във «Флейта-гръбнак» казваш, че вие, поетите, обичате да се похвалите с думите, а на практика сте страхливци». Маяковски измърморил нещо обидено в отговор. Агранов продължил да го подстрекава. После извадил револвер и го подал на Маяковски:

- Ето, да видим колко си храбър, стига ли ти смелостта да се застреляш.

Маяковски взел револвера и си отишъл с него.

Известно е, че Агранов бил много влиятелна особа при Ягода. Именно той изходатайствал виза на Брикови за пътуването им до Лондон и отказал виза на Маяковски за неговото пътуване до Париж (според изследванията на В. Скорятин такова писмено заявление от Маяковски не е открито – бел. прев.).

Н. Асеев си спомнял, че, пристигайки на дома на Маяковски в деня на убийството, срещнал там Агранов, който го отвел в другата стая и му прочел предсмъртното писмо, без да му го даде в ръцете.

Маяковски и РАПП

РАПП (Руска асоциация на пролетарските писатели) ръководена от Леополд Авербах, била кастова групировка, абсолютно нетърпима към всички останали течения в литературата. Ръководейки се от «диалектикоматериалистическия» метод, те си присвоили правото да произнасят окончателни присъди в културния живот за всеки и за всичко. Маяковски оглавявал ЛЕФ, а после РЕФ (Ляв, съответно Революционен фронт на изкуството). С тези обединения и, на първо място, с лидера им Маяковски, рапповци водели непримирима борба.

Малко преди смъртта си Маяковски скъсва с ЛЕФ и пише заявление за встъпване в РАПП, което довело ръководителите й до объркване.

Ю. Лебедински после признава: ние се «опасявахме да не пострада нашия слаб съд, ако на него се качи такъв слон». Но и не можело да откажат приемане на Маяковски. Името му вдигало престижа на асоциацията. Официалното влизане в РАПП обаче не променило отношението към него от страна на «критиците – като Ермилов».

През 1928-29 година Маяковски пише една след друга пиесите «Дървеница» и «Баня». В първата – в остри сатирични сцени е изобразено пошлото семейство Ренесансови: Давид Осипович, Розалия Павловна, Елзевира Давидовна – всички познати лица. И в острите сатирични сцени от «Баня» постоянните посетители на Брик не можели да не схванат, че Маяковски е изобразил тяхната среда.

Постановката на пиесите предизвикала разюздана критическа кампания, която прераснала в доносничество. Върхушката на РАПП не могла да позволи такива нападки към нейната среда, което и ускорило фаталната смърт.

А поетът призовавал «да се избършат очи, да се прочистят уши, и обичал до края да казва кой негодник е…» Редовете от стихотворението му «Негодници!», написано още в първите години на революцията, се оказали съзвучни и с 1930 г.

Гори руски,
струпайте се!
По най-голямата ос се съберете,
та образът им вечно да виси
и син да се люлее под небето.

С такава позиция той бил за тях опасен, но за съжаление, беззащитен и сам. Независимо, че бил физически здрав, изключително трезв, с неизтощим оптимизъм, закален в борбата човек. На поета е подвластна борбата със световните стихии: «Ураган, огън, вода, настъпват с ропот. Кой ще смогне да ги овладее? Можете ли? Опитайте…»

Свещеникът Ярослав Шипов в разказа си «Стълба» («Наш современник», №5, 2001 год.) посочва неизвестни подробности за смъртта на Маяковски.

“…В денят на гибелта на Маяковски млад войник дежурил на Лубянка и бил сред първите, дотичали на мястото на трагедията – апартаментът на поета бил в съседство. И видял стълба, опряна до прозореца откъм външната част на сградата. После, когато се върнал от апартамента на улицата, стълбата вече я нямало. А прозорецът бил разположен много високо, и подвижната стълба била толкова дълга, че сам човек не би могъл да я отнесе. В същия ден той написал отчет, в който изказвал предположението, че неизвестни биха могли да проникнат в дома по тази стълба, като те трябвало да бъдат трима, а и четирима – много силни физически, иначе не биха могли да я пренесат… и къде се дянала тя е непонятно, те трябвало някъде да я отместят, някъде съвсем наблизо, и там да я скрият.

На другия ден проницателният млад военнослужещ с височайш указ бил изпратен в Забайкалието. Веднъж, срещайки се в провинциална командировка с бивш колега, възрастният вече чекист разбрал, че тях са ги пръснали из страната заради злополучната стълба. Завършвайки кратките си откровения, той казал, че този дом скоро ще го взривят или преустроят, за да се изключи напълно възможността за следствени действия.”

Наистина, и този дом, и «Англетер» преустроили, а домът на Ипатиеви бил взривен.

А първоначално били взети мерки, за да се изключи всяка вероятна възможност за съдебномедицинска експертиза. Тялото било кремирано. На роднините не разрешили да погребат поета по християнски.

На Новодевичето гробище (старото №1), на централната алея, близо до гробовете на Павел Михайлович Третяков (1832-1898) издигнали стела от мрамор с бюст на Маяковски. В подножието й са погребани сестрите му: Олга Владимировна (1890-1949), Людмила Владимировна (1884-1972) и майка им Александра Алексеевна (1867-1954).

След смъртта на Маяковски Лиля Брик започнала нахално да се препоръчва като «вдовицата на Маяковски». И това при жив официален мъж! Нейните приятели и сестра й Елза всячески се старали да укрепят тази й «привилегия», която й давала безусловно право върху литературното наследство на поета. Така и станало. Лиля съчинила легендата, че уж те, Маяковски и Брик, прекарали живота си «и духовно, и в по-голямата му част териториално, заедно».

На Хендриковия переулок, където на вратата на дома, още приживе на поета, хитроумният Осип Брик заковал дъсчица с надпис: «БРИК, МАЯКОВСКИ», направили музей за пропаганда на тях, на Брикови.

През 1935 Лиля пише писмо до Сталин с оплакване, че Маяковски – поетът на революцията, поетът на съветската епоха е съвсем забравен, не го издават… Мъртвият поет вече не е опасен, но от него могат да се извлекат определени изгоди. Семейството на Маяковски получило някакви трохи от всички последвали хонорари. Лъвския пай Лиля оставила за себе си.

Не напразно сестрата на Маяковски, Олга, казвала: «Не забравяйте, че Брик са страшни хора, те са способни на всичко». Оправдали се думите на Колцов за паразитирането върху Маяковски.

Достойно за съжаление е, че името на поета е обрасло с всякакви недомлъвки, небивалици и откровени лъжи. Това е свойство на времето. Някой от политиците е отбелязал, че истината е прекалено скъпо удоволствие, затова трябва да се защити с плътна ограда от лъжи. Но на политиците, имащи даже не двоен, а по половин дузина от всички видове морал, е позволено всяко изказване с претенции за историчност.

в. СПЕЦНАЗ РОССИИ, N 07 (82), ЮЛИ 2003

(1) ЛЕФ (Ляв фронт за изкуство) – творческо обединение, съществувало в периода 1922-1929 г. в Москва, Одеса и други градове. Основано в края на 1922 г. в Москва. Ядрото му се състояло от Маяковски, Николай Асеев, Осип Брик, С. М. Третяков, Б. А. Кушнер, Б. И. Арватов, Н. Ф. Чужак. Органи на ЛЕФ били списанията «ЛЕФ» (1923-1925) и «Новый ЛЕФ» (1927-1928). В дейността на ЛЕФ вземали участие и: Борис Пастернак, Алексей Кручьоних, П. В. Незнамов, Семьон Кирсанов, Василий Каменски, И. Г. Терентиев, М. Ю. Левидов, Виктор Шкловски, Лев Касил и др. Обратно в текста