Георги Славов

***
Любовта трябва да се спряга в минало завинаги,
защото там оставаш, цвете тъжно
и там ще бъдеш във всички бъдеща,
каквото и да ни донесе океанът на деня.

Любовта е износена и простена вина,
която по време на тежко пътуване…
Плачат всички, когато дойде часът на сълзите,
но не слушате вие и вече не чувате.

В Гуантанамо, в стария Цариград
остават розите в миналото и миналото е далеч,
този маскарад намира леговище в тъжните сънища човешки,
а тогава миналото ще заплати нанесените си рани и ще имаме
ние, мечтателите, тъжно и последно отмъщение.

Но какво от това, това нима стига ни,
все пак любовта се спряга в минало време
завинаги.

ЛЯТОТО Е НОСТАЛГИЯ ПО БЪДЕЩЕТО

Лятото е носталгия по сбъдване
На ягодовите полета от преди
Които още кретат до разсъмване
И лежат сами
като есенни следи
Назад не се гледа
Невъзможно е

ПИЕРО, ЗАПОЧВАЙ С КРАЯ

Каза, че ще излекува болката ти,
а просто ходи по морето.
Някой ден, когато болките си отидат
и легне пред мен сивото на сънищата,
пръстите ми станат ластици на времето,
а ставите - мостове за двама,
тогава до мен ще дойде споменът и сивото.
Последната песен е за лебедите -
поръсете ме със сол на лобното ми място,
за да не ме запомни никой като Картаген.

ИЗПИТВАМ НОСТАЛГИЯ ПО НЕПОЗНАТО МЯСТО

Знам, че пътят ми е по-усмихнат и с по-отпуснати жили
Това знание в мен и се е родило с мене, нося го зад
Кожата си и то някъде напред ме води
Бледа призма, силогизъм на нощта
е липсата към онази
Пустиня в която дори не съм отишъл и на
снимки не съм я зървал даже

Зависи всичко от усилията, щастието и любовта, дори и те зависят
А щом зависимост изпитваш, то тогава можеш ли да си свободен

И ще се усмихвам повече ако гледам с разума и чувствам с въображението
А не с техните съответности в тялото - мозък и сърце, заместители и носители
На тежест

Повторяемост е необходима
и това да е завинаги, защото
Знам, че имало е проповедници и пратеници
(Приучване сърцето на съчувствие, защото и то дори е неродено)

Които са си признавали, че са били щастливи
Представяш ли си, представи си само
И нашият път е такъв
Да имитираме светлите тела, които са признали щастието си
И с отворени ръце са изнесли реч пред съблечените ни тела
Че може и този, който не иска и че може този, който не знае
И че може този, който е искрен и че може този, който е стар

А тази познатата болка, от вчерашния следобед
Или утрешното снощи
е желанието да си в душата си приемник
На думите и пътищата, размечтани в изблик на надежда

И ти и аз може да се държим за ръце безкрайно дълго,
дори да сменяме ръцете с чужди пръсти
После с фаланги и накрая
Ще успеят тези които с душата си докосват, а телата с първата надежда са
Оставили далеч назад на прага