Милена Обретенова

ІІ. ОТ РЕЦЕПЦИЯТА

1.

Две дами от Беларус: миловидни и симпатични, общителни, без да бъдат обаче нахални. Леко встрани от урагана на промените, тресящ бившия източен блок, видимо се изумяват от новокапиталистическото ми работно време на рецепцията на хотела - 12 часа.

Две дами от Беларус: лъчезарни, с кокетни слънчеви капели. Отиват да напазаруват за хапване. Искам ли нещо, питат ме.

Бързо спусналата се от умиление облачно-дъждовна пелена в очите ми също така бързо отстъпва на слънчевото, което пронизва цялата ми същност. Искам ли да ми купят нещичко, питат ме. Толкова обикновен човешки - човечен! - въпрос!

Две слънчеви дами със слънчеви капели. Слънчеви души и слънчеви погледи - слънчева надежда. Слънчево в усоето на новокапиталистическото ми ежедневие. И не само на рецепцията на хотела…

м. август 2018

Слънчев бряг

2.

На рецепцията на хотела - поредният турист. Прави отчаяни опити да говори на английски. Аз, от своя страна, правя още по-отчаяни опити да го разбера. Изведнъж чувам: съпругата му говори на украински. Учтиво питам дали не бихме могли да общуваме на руски. Да, можем - сърдити! Естествено, разбираме се с лекота…

Туристите от Украйна са настанени, въпросите са получили отговор, проблемите са решени.

Остава обаче един проблем, най-големият при това. До края на престоя си милите ни гости подминават рецепцията като оживели сфинксове - без лъчезарието на красивите славянски лица, без задължителния за тях поздрав, без да отразят служебно-неслужебната ми усмивка. Комфортът от общуването на близък език остава на заден план.

Разсъжденията по въпроса оставям за себе си - избягвам политическия контекст.

юли 2018-а

Слънчев бряг

3.

На рецепцията на хотела - поредният турист. Комуникацията след проучването ми „Здравствуйте!” или „Welcome!” се ограничава с вариации на усмихната жестомимика. Поглеждам паспорта. Аааа, всичко е ясно - Унгария!

Доброжелателните усмивки от двете страни продължават, но човекът има проблем. Напрягам природни заложби, подплатени с филологическо образование, обнадеждена от принципното: „всички сме учили някога нещичко”*. В потока на речта на унгарския гост неволно (какво нещо е мозъкът човешки!) отделям немското потъмнено някак „Вифиль”** и започвам още повече да се чудя… Отново усмихната жестомимика. В крайна сметка се разбираме - говорим за Ви-Фи (Wi-Fi)!

Е, какво пък толкова! Страшно няма! Унгарски е все пак, не е марсиански!!!

Усмихната жестомимика…

*„Мы все учились понемногу
Чему-нибудь и как-нибудь…” (А. Пушкин)
** wie viel - Колко?

юли 2018-а
Слънчев бряг

4.

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, се говори преобладаващо на руски - такива са гостите ни: руси, беларуси, украинци.

На рецепцията на хотела никога не е спокойно: настанявания, изпращания, оплаквания, молби за съдействие за какво ли не - от апарати за кръвно налягане до бебешки гърнета…

На рецепцията на хотела никога не е скучно. Окрилени от факта, че с тях с радост разговарят на родния им език, „санкционните” руснаци разпитват за какво ли не - от факти за историята и културата ни до сортовете български домати. Окрилени от факта, че има кой да общува с тях с лекота, „санкционните” руснаци споделят какво ли не - от заплатите и пенсиите до размисли за световния ред.

Гостите на хотела, в който работя цяло лято, са предимно благоразположени. Нормално - на почивка са. Има, естествено, изключения от правилото и, уви, най-голям процент са нашенци.

… Българско 3-членно семейство: симпатична, миловидна и възпитана съпруга, 7 ? 8-годишно момченце и мъжът - все едно не „глава” на въпросното маломерно семейство, а поне Кралят Слънце. Подобаващо на въображаемия си статус, „Слънцето” не „огрява” рецепцията с поздрав или поне кимване с глава. Подминава безмълвно и синчето, постоянно обърнало взор към Слънцето - същинско слънчогледче…

… „Слънцето”, облегнало лакти на рецепцията. До него - „Слънчогледчето”, безмълвно, с равнение към „Слънцето”. Изчакват да приключа с групичка руски туристи. Разговорът обаче се затяга и вътрешното ми напрежение нараства: като нищо ще последват „слънчеви” изригвания!… Дааа, оказвам се права. Само че, противно на очакванията, изригванията са възторжени. Не обърнал се и последният руски гръб, „Слънцето” изпада в екстаз: „Чу ли бе, тате? Чу ли я как го джари тоя език? Това е СЪВЕТСКИЯТ език, тате!” Още с отдалечаването им добросъвестното „Слънчогледче” вече слуша началото на разказа за руския език и Съветския Съюз.

… От този миг „Слънцето” и красивото личице на „Слънчогледчето” редовно огряват рецепцията - усмивки и поздрави почти до полупоклони…

И аз съм радостна - заслужих си уважението.

А аз съм тъжна - впечатлих ги със знанието на един екзотичен вече език…

25.10.2018

5.

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, никога не е скучно. А тъй като е от типа „апарт”, сред гостите ни преобладават семействата. Предимно рускоговорящи.

На рецепцията на хотела никога не е скучно.

Честичко се налага да се изправя, за да видя най-любимите сред гостите ни. Срещу мен - онова специфично само за руснаците синьо на очите, още по-красиво в широко отворените детски очи. Между 3 и 5-годишни дечица. „Лельо!” Нормално, нищо особено, но вече се разнежвам, защото зная какво ще последва. Зная двата възможни варианта на изречението след обръщението. „Ето Ви ключа от стаята ни.” Или: „Ще ми дадете ли ключа от стая номер…?” Наблюдавам синеоките дечица. Едни - стеснителни и застанали неподвижно пред рецепцията. Други -любопитковци, проучили всичките ни малки тайни и напиращи да отворят чекмеджето с ключовете, за да се обслужат сами. Разнежвам се. „Лельо!” Не се сърдя, че не съм „госпожо” - разнежвам се от задължителното говорене на „ви”, дори при едва проговорили деца.

Не сравнявам с нашите туристи, за болшинството от които формата на „ви” е неизползваема. Просто се разнежвам, а след това неизменно се размислям…

„Аз Ви обичах тъй искрено, тъй нежно…” Пушкин. Ама ХІХ век, ще кажете.

„Приземявам”.

„Моля Ви, да излезем на вечеря!” Състудентът руснак е пред мен на колене и с цвете в ръка. Е, това пък е ХХ век, ще кажете може би. И е толкова демоде, ще кажете със сигурност.

„Приземявам” още малко.

„Не, моля Ви, та Вие сте дама!” Отказва ми да му отстъпя мястото си в градския транспорт мъж, който може да ми бъде дядо. При това е с бастун… Е, и за това предусещам какво ще кажете. Ще се поупражнявате в популярните у нас разсъждения за руските мъже.

„Приземявам” окончателно.

Наблюдавам и възрастните гости от Русия. Понякога без обръщение. Понякога „госпожо” или странното за нас „момиче” („девушка”). Понякога „Милена” и дори ласкавото „Миленочка” от тези, на които съм особено симпатична. И… последващо изречение на „ви”. Понякога гневни оплаквания, понякога лични откровения, но винаги на „ви”! Е, какво ще кажете?! Това вече е ХХІ век! Възпитание на поколения, ще ви кажа убедено. Руснаци, ще ми кажете многозначително. Предполагам. И ще ми го кажете на „ти”.

Не че съм ви близка. Не че съм ви симпатична. А дори и да съм, защо на „ти”?

… „Ти”-кането ни в речта е аналог на тикането ни в родния социум. Със зъби и нокти, с лъжи и викове. С лакти или пък по колене, с протегнати да те препънат нозе. И задължителното доубиване с пренебрежителното „ти”. За кариера и слава. За пари. За яхти, въртолети и жени. ТИ, за да превърнем, подобно на кралските особи, НИЕ в първо лице единствено число. За мнимото НИ превъзходство над другите. А за целта помага унищожителното ТИ. За кариерата и славата НИ. За парите НИ. За яхтите и самолетите НИ. За чуждите НАШИ жени… НИЕ в първо лице единствено число. По-безапелационно в противопоставянето с ТИ. „Ти”-каме, тикайки се един в друг. „Ти”-каме, заплашително размахвайки пръст един на друг…

„Лельо!…” Широко отворени, сини като небето руски детски очи. Просветва ми. Разнежвам се. Бързам да стана. Ще си поговорим на „ви”.

31.01.2019

6.

СЛАМЕНА ШАПЧИЦА

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, спокойствие няма. Нито за минутка.

Гостите ни са предимно от трите източнославянски държави. Полетите им, понякога комбинирани, с начало дори в Сибир, са традиционно нощни. Пристигат гостите ни, предимно семейства с деца, в един нечовешки интервал на денонощието - между 2.00 и 6.00 часа. Следва нечовешкото изпитание до регламентираното за 14.00 часа настаняване.

… Поредната тъжна гледка от рецепцията. Хора, хора… По диваните, по фотьойлите, по столовете във фоайето. Началната вълна на гняв или несмела надежда за предварително освободена стая е отминала. Изпарило се е желанието за общуване. Изпратени са у дома първите селфита от хотела. Хора, хора… навсякъде. Хора, покорно заспали (Висоцки, помните ли?). Във всевъзможни пози.

И изведнъж в предутринния сумрак на хотелското фоайе ненатрапчиво, но безапелационно се настанява слънцето. На рецепцията - младичко семейство от Беларус. Красивиии! Макар и също уморени. Той - сериозен и вежлив. Тя - лъчезарна и общителна. В количката пред тях - ококорен синеок и русокос, спокойно-делови бебок с биберон в устата. Красиво белоруско семейство. Да, след 14.00 часа, знаят. Детенцето? Няма проблем. Набързо преценяват ситуацията и заемат последното свободно ъгълче във фоайето. Дали само от кухнята на бистрото (като го отворят, разбира се!) ще им дадат малко гореща вода за бебешката каша? Няма проблем, кашата си я носят. Стая за багаж? Чудесно! Не умуват като мнозина, тръгват на минутата. Очарована, предлагам им да наглеждам „младежа” в количката.

Много бързо от стаята за багаж слиза момчето ? татко. След няколко минути - и майчето: в плажна рокля (пет сутринта!) и кокетна сламена шапчица! От възторг очите на таткото стават кръгли като очите на наследника му. Този възторг възпламенява очите на момичето и то кокетно се завърта пред своите двама мъже. Усмивки… и към плажа! В пет сутринта…

Две седмици някак си заживявам в споделения щастлив ритъм на прекрасното семейство. До края си остават такива, каквито бяха в първия миг на рецепцията. Той - сериозен и вежлив. Тя - лъчезарна и общителна. Синеокият бебок - все по-усмихнат и дружелюбен. Тя е Света, таткото - Сергей. Младият „мъж” в количката е Саша, т.е. Александър Сергеевич. Първосигнално се усмихвам: Дай, Боже, един бъдещ Пушкин! И всеки път му говоря на име и фамилия. Почти ритуал, неомръзваща закачка!

Тръгват си любимите ми гости в нечовешките малки часове на денонощието. Без мрънкане и пъшкане, единствено с добавена към усмивките благодарност. В дънки и маратонки за път. Ръка за ръка. С количката пред тях. Красивиии!

… Що е това, щастието, продължавам да се питам цял живот. Младост? А може би кариера и пари? Шампанско и трюфели? Или скъпи коли? Може би.

Що е това, щастието, питам се. Стеснявам мъничко отговора на екзистенциалния въпрос.

А може би е наивната вяра, че, благодарение на съвпадението с имената на великия поет, на детето ти е предопределено велико бъдеще? Макар и да носи не особено благозвучната фамилия Кочан…

А може би е просто една кокетна сламена шапчица… Отразена в огледалото на любимите очи.

Що е това, щастието? Екзистенциален въпрос с множество мънички верни отговори.

… От рецепцията изпращам едно прекрасно младо семейство. Предутринният сумрак в хотелското фоайе се сгъстява.

10.02.2019

7.

БИЛЯРД

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, никога не е скучно.

Хора, хора… Със специфичен национален и личностен манталитет, с различно възпитание. Хора, хора… С моментно настроение, повлияващо претенции, откровения, ежедневно поведение.

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, неволно ставаш философ.

Виждаш, че диалектическото единство не е просто съчинено словосъчетание, а факт. Също като класическото „плюс” и „минус”. Богатство и бедност. Добро и зло. Надежда и отчаяние. Диалектическо единство във всеки аспект. Всеки ден, всеки миг. Във всяка ситуация.

… На рецепцията - майка и 5-годишното й синче. Сърби. Детето иска да играе билярд. Неприятна изненада: билярдът е платен. Колко? 4 лева за час. Жената замълчава - множко й е. Момченцето не плаче, не настоява -  мълчи. Гледам обаче очичките му: отчаяни и молещи едновременно. Аз ли не познавам този поглед! Гледам и очите на жената: отчаяни и безсилни едновременно. Аз ли не познавам това чувство!…

Изведнъж ми идва прозрение. Левче имате ли? Да, има, оживява се тя. 15 минути, става ли? Да, грейват и двамата. Коректно издавам касов бон. Коректно връщат щеките на минутата. Как ли ще бъде възприета от управата постъпката ми, питам се. От една страна, математически точно, от друга - не много редно, смешничко… Ала не съжалявам. Повтаряме номера с билярда, потретяме… Гостите ни си тръгват с най-сърдечното „хвала”, което съм чувала…

… На рецепцията на хотела се убеждаваш, че диалектическото единство не е празно словосъчетание. Противоположните категории вървят ръка за ръка. Като „плюс” и „минус”. Богатство и бедност. Добро и зло. Надежда и отчаяние…

Ала на рецепцията неволно ставаш философ. Убеждаваш се от опит: в личностно-морален план обобщените категории не могат да бъдат в единство. Добър си, човечен. Или лош, безсърдечен. Равновесието, т.е. безразличието, е невъзможно.

… Простичко „Хвала!” ми казаха на прощаване. И касовите бонове за левче или две продължиха да се множат. Чак до края на сезона.

14.02.2019

8.

ЕЗИЦИТЕ

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, никога не е скучно.

Болшинството от гостите ни са хора „средна ръка” - категория, към която с една идея фантазия се причислявам и аз. И точно затова натрупаните впечатления са нещо като извадка за съвременната политико-социална реалност. Вярно, извадка лаическа и твърде широкоспектърна, но все пак в голяма степен достоверна.

… „Не, не, не си прекъсвайте паузата!”, настояват сърби. „Но моля Ви, не бързайте - ние не бързаме!”, усмихват се руснаци. Чувам тези изказвания в някои от редките моменти, в които си позволявам да изляза от рецепцията за едно бързо кафе с цигара. Естествено, разбързвам се и прекъсвам откраднатото време за удоволствие. Хубаво ми е обаче, разнежвам се, защото въпросното разбиране си има предистория…

… „Здравей, сестро!” Обръщението чувам за първи път при пристигането на групичка сръбски момчета, които съм посрещнала с изречение - две на родния им език. Бързата справка с паспортите само потвърждава видимото: набори на малкия ми син, когото при това съм родила на една доста зряла възраст. Ала аз вече съм „сестро”. До сбогуването ни.

… „Така и прочетохме - пристигаме в братска страна!” Момче и момиче от Беларус, родени след времето на „соца”, търсили информация в Мрежата. Радват се още на първите изречения на руски. За разлика от други, дори не изчакват да оценят човека насреща - на мига ми връчват луксозна бонбониера. Братя сме. До сбогуването ни.

Съзнанието ми подсъзнателно обобщава…

… Поток от представители на славянски народи. Честичко - измъчен английски и от двете страни. Импулсивно им предлагам да общуваме на красивите си славянски езици. Лицата им грейват. С желание и търпение се справяме и с украинци, и със сърби. Намесват се обаче и поляци. „На полски не може ли, пани!” Нашите красиви славянски езици! Може! Макар и по-трудничко, справяме се. С желание и търпение.

… Руснаци. Обидно ми е за насажданите у тях комплекси. От корен пресичам редките опити за общуване на английски. Засияват, отрупват ме с комплименти, шоколади и сувенирчета - такива са си те, руснаците. Радват се дори когато им говорят на набеден за руски български език. Нашите красиви славянски езици!

Да, кратките ми трудови „прегрешения” за бързо кафе с цигара гостите на хотела ни посрещат с разбиране. И с добра дума. Защото сме си свои. Семейство.

И аз забравям за прочетените модерни писаници за произхода на един или друг от народите ни. Та генът е от ясен по-ясен. Доказателството: нашите красиви славянски езици! Разбираме се един друг. Влизаме си в кожата един на друг. Стига да имаме желание.

И аз забравям за модерното анатемосване на термина „роден език”. Разбира се, че езиците винаги са родни! А нашите - цяло семейство! Толкова различни и толкова близки! Красиви - споменах ли го?!

На рецепцията на хотела, в който работя цяло лято, често се общува на различни славянски езици. Дори на неизучавани. Защото общуват помежду си душите ни. С желание и търпение. С взаимно разбиране. Защото сме на територията на Славия*. С нейните красиви езици!

А английския… Английския оставяме за други ширини и други случаи.

*В редица научни изследвания славянските държави се обособяват като културно-езиковите общности  Slavia Latina и Slavia Orthodoxа. За мен определяща все пак е първата част от двете словосъчетания.

9.03.2019