Йордан Петров

Ранният сутрешен експрес и днес бе точен. В ясното и студеното тракийско утро, това доказано редовно и много комфортно пътно превозно средство не закъсня. Богомил Ненов, като пътник, нито за миг не се съмняваше в тази точност и я определяше дори  като сигурен знак, че денят му се очартава да бъде добър и спорен.

Друго пожелание в този хубав миг той нямаше. Качи се на своя вагон с много настроение и добро присъствие на духа. Още от коридора отбеляза, че във влака има малко пътници. Това не го учуди. Беше краят на седмицата и хората отбягваха да пътуват за София. По това време те обикновено се връщаха оттам.

Неговото купе се оказа празно. Той влезе и спокойно се настани  на мястото до  прозореца. Делово отвори пътната си чанта и извади от там томче на Арчибалд Кронин. Пое си дълбоко въздух, представи си удоволствието от четенето и с растящо нетърпение разлисти шумящите страници. Докато пътуваше, щеше да има достатъчно време да се занимава и с нещо полезно. Книгата му беше позната, дори много пъти четена. Бе от любимите му и той с видимо удоволствие я прелисти.

При всяко пътуване правеше така - посягаше към някоя хубава книга, от известен автор и я препрочиташе. Стремеше се винаги да има под ръка нещо подходящо за случая. Този том го бе чел, отварял го бе десетки  пъти и никак не му омръзваше. Вземаше го в ръце и мисловно се връщаше към персонажите в нея. Пак, и пак, много пъти. Искаше му се отново  да изпита познатото му и приятно усещане на удовлетворението при среща с големи, значими произведения и техните именити автори.

Напоследък все по-рядко четеше художествена литература. Нямаше време за това. Винаги имаше много работа. Беше много зает и все по-рядко му се удаваше да се посвети на любимото си занимание - да чете художествена литература. Сега му се представяше тази малка възможност за това и той с нетърпение се приготви да й се наслади. Това му се случваше му се все по-рядко и той разлисти страниците, за да усети изискания стил и брилянтен език на английския автор.

„Колко жалко е - си помисли той, -  че извън специалната литература, с която бе натоварен да се занимава във всекидневието си през целия си живот не бе чел достатъчно друго. Никога не бе задоволявал напълно това свое толкова голямо, би казал,  съкровено желание, стремеж да се отдаде на четене на художествени произведения на знаменити автори. Нито като студент, нито като млад  юрист, още по-малко като следовател. Напоследък работата го обсебваше изцяло и това толкова желано занимание почти не му се удаваше. Толкова рядко вече му се случваше. Все нямаше и нямаше време за подобно начинание. Службата го обсебваше изцяло и обираше луфта за най-малката мисъл в това направление. А как жадуваше да остане насаме с някое  увлекателно четиво.”

В редките си служебни командировки  бързо посягаше към рафтовете с книги и не пропускаше открехналата му се и най-малка възможност да сложи книга в пътната си чанта. Никога не изпускаше такава възможност - да навакса в забързаните дни част от пропуснатото. Беше се убедил, че така пътуването е по-приятно, при  всички случаи удобно и много полезно. Това бе единственият начин да се върне в ученическите си години на своята безгрижна младост, когато четенето беше негово любимо занимание. Ако тогава не му се удаваше да намери и прочете нова книга, посягаше към отдавна четена, за да си припомни нещо хубаво и красиво, интересно и занимателно. Така бе направил и сега.

Той отвори страницата, до която беше стигнал и внимателно се зачете. Вън, покрай прозорците на вагона се разстилаше родната му Тракия. В последните часове на нощта, преди самото зазоряване, тя още спеше. Дочете последните редове и с нетърпение прелисти страницата. Книгата го увлече, погълна го изцяло, и много скоро започна да съпреживява вълненията на персонажите. Какъв необикновен човек беше главният герой Джеймс Броуди! Грамаден, груб и непохватен, но постоянен в стремежите и желанията си.

“Какъв цветист словесен портрет бе изваял авторът! Каква  личност!” - възхити   се   за   пореден път Ненов. “Каква  сила на духа и какво несъобразяване с действителността.”

Така понякога в  служебния си кабинет той скрито се възхищаваше на своите следствени, с които ежедневието го сблъскваше. Забележеше ли, че разпитваният е с твърд характер, “костелив орех”, в него мигновено закипяваше желание да го счупи, да го смачка, настървяваше се да унищожи самочувствието му - да го унизи. Това беше върховен момент в работата му, който много ценеше. Това винаги му даваше неочаквано висок импулс и стимул за изява. Въодушевяваше се от възможността на този миг и не пропускаше всичко което той му предоставя. А успееше ли да осъществи замисъла си да постигне намерението си, се радваше като дете. Злорадстваше, че е прекършил личност. Ако се окажеше много силна, още повече.

В такъв момент просто се опияняваше от триумфа си, макар и да бе нищожно малък, да бе само незначителна победа над един следствен. Но това му носеше удовлетворение и той всеки път, когато можеше, когато му се удадеше не го пропускаше, стремеше към него.

Ако пък успееше да постигне нещо повече - да накара следствения да се размекне, да  го принуди да хленчи, да пълзи в краката му, вместо да се опитва да се защищава, се чувстваше свръхчовек. Когато следственият беше унизен и унищожен, това го хвърляше във възторг, правеше го велик. Пристрасти се към тези изяви, така както към четенето и той, следователят Ненов, се стремеше всячески към тях. Такива постижения за него бяха върхът на неговия професионализъм. С всички начини и средства се стремеше да се докопа до такива моменти. Не пропускаше да ги завоюва. Да демонстрира, ако може многократно своя каприз, гениалното си превъзходство. И най-вече да покаже колко е умен, знаещ и начетен.

Обичаше да се разправя с такива като Броуди.

Влакът спря на гара. Последният тласък на вагона прекъсна мислите му. Така в четене той не беше усетил  как мина времето до тук.

“Така е винаги - каза си със задоволство той - когато държиш в ръцете си голямо, съдържателно и значимо произведение - като този прекрасен роман “Замъкът на шапкаря”.

Знаменитият му Арчибалд Кронин! Откъде го взе, откъде го намери този Броуди, как го изрови този голям образ!?”

Във вагона шумно се качиха група гимназисти.

- Свободно ли е? - попитаха те и след  учтивото кимване на Ненов започнаха  пъргаво и весело да се настаняват.

“Ето, сега новодошлите ще прекъснат приятното му занимание, тези малчугани ще го откъснат от любимото му четиво - с недоволство си помисли той.” Кой знае защо ги нарече “малчугани”, въпреки, че те бяха големи момчета, ученици от горните класове на някоя от гимназиите в града. Шумно заемаха свободните места, настаняваха се радостно, с повишено настроение, че ще пътуват и не преставаха да говорят.

Какво да се прави, младостта винаги е била безпричинно весела и досадно шумна. Да, той знаеше това. Но този шум сега щеше да му досажда, да му пречи да се съсредоточи върху четивото и той с нежелание се приготви все някак си да ги изтърпи. Наведе се и пак се захласна по книгата. Главният герой го удивляваше. “Как само се бръснеше този Броуди! Всеки ден отваряше кутия с правилно поставени в гнезда седем бръснача. По един за всеки ден от седмицата. „Каква подреденост, какъв ред!” - с възхищение си каза Ненов. Той вдигна глава към новодошлите. Момчетата, които влязоха, също бяха седем - беше ги преброил още на вратата. Осмият в купето се оказа самият той. Така вече всички места бяха заети.

Ненов беше забелязал и друго. С влизането си момчетата попитаха дали е свободно, а това значеше, че билетите им са без запазени места.

“Ще пътуват наблизо - помисли си той. - Няма да ми досаждат дълго. Поне не до София.”

Пак се опита да чете, но това вече бе трудно, никак не му се удаваше да се съсредоточи. Това сега не бе така лесно. Компанията, въодушевена навярно от предстоящия излет, весело шумеше и това го разсейваше. Трайно го откъсваше от четивото. Определено  му пречеше. Говореха за сняг, ски, вакси, слънце.

- Само да случим  на хубаво време - каза този срещу него - висок и слаб като хилка. - Само да има слънце.

- Ще има - обнадежди го  другият с очилата. - Деветдесет на сто от дните през зимата там са слънчеви.

- Разбира се, че ще  случим  - каза едно високо момче в хубав скиорски пуловер. - Та, капчуците там и нощем не замръзват. Времето им позволява да капят така до сутринта.

- Велико ще е - отвърна вдъхновено Очилаткото. - Там времето винаги е меко и приятно за сезона.

- Ах, каква прелест! - възторжено извика този, който приличаше на хилка. - Какви дивни дни ни очакват!

- Така е!

- Жестоко ще е! - откликна Хубавият скиорски пуловер.

Ненов се намръщи. Та те не млъкваха нито за миг!  Говореха ли, говореха! И то за  какво?! За нищо и никакви неща. Ей така, изричаха само празни приказки.  “Бърборковци, празнодумци - помисли си той за момчетата около него. Ах, как само ги мразеше, как силно презираше и не можеше да търпи такива.  - Глезльовци!”

“Какво разбират те от красотата на природата? - той се сепна: - “Къде ли отиваха? В коя планина?” Посоката, в която се движеше експресът позволяваше достъп до много планини. Ненов се помъчи да отгатне и като не успя се навъси и начумерено попита:

- Закъде пътувате, момчета?

- До Пловдив  сме - отвърна  русичкият с ушанка на главата - а оттам с автобус се качваме на Пампорово.

- Ще караме ски  -  каза едно  от тях с шапка, която немирно подскочи на главата му.

- А нощем няма да излизате от кръчмите и механите! Нали? - злъчно  подметна Ненов.

- Ако трябва … -  засмя се Очилаткото.

“Така си и мислех - каза си Ненов - тези тук са такива простотии, такива паразити, невероятни търтеи. Да те е яд само да ги гледаш. Те са такива едни - обикновени  консуматори на обществени блага.” Той го повтори и на глас.

- Вие младите сте само едно консумативно общество.

Момчетата в купето млъкнаха. Обърнаха лица към него и леко примигнаха. Някои дори зяпнаха от изненада.

“Ето така - каза си със завидно спокойствие и вече със задоволство Ненов - с един удар ги забих  в земята. Е, и какво могат да ми кажат те сега, какво? Какво?! Нищо!”

- Вие само ползвате обществените блага и не давате на това об….. - щеше да каже  “общество”, но усети, че сгреши и млъкна. Така говореше той на своите следствени, на подсъдимите, на доказаните но неосъдени  престъпници. А тук, срещу себе си имаше момчета, почти деца. Какво можеха да дадат те в този момент на обществото? Нищо. Бяха още толкова млади, незрели! Той реши да се поправи, но запази менторския си тон.

- Днес вие  четете малко, - каза почти подигравателно като повдигна книгата в ръцете си - не се подготвяте достатъчно добре за промените, които ви очакват и в живота, и в обществото.

Ето сега може да спомене обществото, да го намеси уместно и убедително.

- Гледате повече телевизия, филми и комикси и почти не четете - каза Ненов. - Днешната младеж не обича литературата - обяви гениалното си заключение той.

Момчетата се ослушаха. “Ето, - каза си Ненов - така мога да ги държа в шах, почти до края на пътуването. Какво ми са се разшумели!”

- Защо мислите така, чичо? - обади се Хубавият пуловер, с вероятното упование за възражение, но Ненов не го слушаше.

Сега той искаше да атакува, да напада така, както само той можеше, така, както само той знаеше. Заби ги в земята, направо ги уби с това обвинение, че не четат и леко го умири. Срази ги за миг, че малко се занимават с литература и сега само трябва да им го докаже. Да ги притисне и да не им дава възможност да се окопитят. Такъв бе стилът му на следовател, провереният му метод на работа.

Бодна ги леко, засегна ги дори не малко, но прекрати глупавата им и ненужна бъбривост, излишното им дърдорене. Лигльовци! Той знаеше, че сега те изобщо няма да останат безучастни. Ще реагират, разбира се. Моментално, светкавично. По всякакъв начин ще се опитат да се оправдаят, да се измъкнат. Ах, как добре познаваше такива действия, как мразеше оправданията. Не, не трябва да ги оставя да се окопитят, леко да му се изплъзнат. Веднага трябва да ги притисне като си послужи с аргументи.

- Не четете - продължи той - и не знаете толкова много неща. Сенека още е казал: “Незнанието е лошо средство да се избавиш…”

Той щеше да  каже “…да се избавиш от беда” и да  се опита да доразвие  нравопоучителната фраза на древния философ, но не довърши, защото в купето прозвуча гласът на Очилаткото.

- Кой Сенека? - попита от ъгъла слабичкото момче и цайсите му нахално блеснаха.

“Ето - каза си Ненов, - те не знаят кой е Сенека, не го познават!” Ще им каже кой е, ще им обясни какъв е Сенека и ще им наговори толкова много негови мъдрости, които те не само не са чували, но без него сигурно и няма и да чуят до края на живота си. Сега  разбира се ще им ги цитира.

- За кой Сенека говорите? - повтори Очилаткото и впери очакващо цайсовия си поглед в Ненов.

- Не прекъсвай човека! - намеси се Ушанката.

- Моля за извинение - миролюбиво отвърна Очилаткото. - Само уточнявах за кой Сенека става дума.

Ненов тържествуващо каза:

- Сенека, млади момко, е един и щом ти не знаеш кой е той, за мен е обидно, дори досадно да разговарям с тебе. Неприятно ми е да ти цитирам и други  негови сентенции.

В купето стана много тихо. Всички бяха вперили поглед в Ненов. Гледаха го  безмълвно, а той тържествуваше.

Да! Срази ги! Сега вече направо ги уби. Даде им да разберат на тези хлапаци с кого си имат работа. Категорично прекъсна шумното им и безсмислено дърдорене. “Как мълчат само! Не смеят уста да отворят. А колко шумни бяха преди малко. Майко мила! От тях човек не можеше ред да прочете. Нека сега се чудят кой е Сенека и кой седи срещу тях. Да, срещу тях е един човек, който знае много. Знае кой е Сенека и може да им цитира десетки негови невероятни мъдрости.

Нека се убедят в неговото превъзходство, защото е попивал с очи всяко четиво, до което се  е докоснал  в богатите на литература  градски библиотеки.

“Еех, когато бях на техните години, разбира се” - си каза той.

Ненов изпъна  рамене. “Празноглавци! - злобно си помисли пак за тях. - Само дето прекъснаха приятното ми занимание. Развалиха ми хубавото пътуване и това си е. Откраднаха ми Удоволствието - времето за четене. Създадоха ми този така ненужен дискомфорт.” Да, не го оставиха да изпита оная духовна наслада, за която се беше  приготвил. Това  може и да не им го казва. То вече се подразбираше и от само себе си. Но затова пък добре ги насоли.

- Грешите - каза Очилаткото. - Човечеството познава двама, които се наричат така. Единият от тях е казал: “Не е трайна властта над чужди народи!”

“Нахалство - помисли си Ненов. - Как може този да ми говори такива неща? Как може изобщо да ми възразява!?”

- Вие за кого от тях говорите?

- Как за кого - възмути се Ненов и в погледа му заигра ядовита нервност. - За философа. Няма друг Сенека.

- Има! - каза с твърдо убеждение в гласа Очилаткото.

- Значи цитира Сенека Млади - отбеляза Ушанката.

- Да - потвърди и русичкият  -  Сенека Млади е.

- Вие, чичо, сигурно говорите за Луций Аней известен и като Сенека Ритор - потвърди Ушанката.

От всички страни се чу потвърждаващото:

- Така е. За Сенека Ритор говори, не за другия.

- От него ли искате да ни кажете  нещо? - попита Ушанката. - Негова мисъл ли ще ни цитирате?

На  Ненов му  пресъхна  гърлото. Той едва-едва преглътна. “Не, не може да има друг Сенека. Не съм срещал в никое четиво досега за друг.” Но изтънчената му наблюдателност на следовател веднага му подсказа, че такъв колективен отговор не може да е грешен. Всички момчета бяха потвърдили наличието на още един Сенека, освен Сенека Млади.

- Защото има и друг  -  чу  той  от  ъгъла  ясния  глас на Очилаткото. - Това е Сенека Стари.

Ненов реши да се измъкне от конфузната ситуация, в която сам  се забърка с обходен маньовър, така, както беше свикнал да прави при обзорните си разпити на своите следствени. Трябва само за малко да им отнеме вниманието с нещо друго. Да ги разсее лекичко, докато се окопити и се съсредоточи в какво сгреши и как пак да ги притисне.

- Една сентенция на Диоген гласи… -  уверено и със самочувствието на безпогрешен започна той.

Гласът на Очилаткото обаче пак го прекъсна. Този глас сякаш някак непозволено раздра започнатата за Диоген фраза.

- Нима ще ни цитирате още сентенции! Няма нужда.

- Да, но тази ще ви е полезна - убедено отвърна Ненов.

- Кой Диоген сега ще споменете? - запита Очилаткото.

“Стига! - възропта в себе си Ненов. - Този многознайко с очилата наистина е гадно досаден. Ама той прекалява!”

- Не дразни човека - каза Хубавият пуловер.

- Ни най-малко - отвърна Очилаткото.

- Сега, млади момко, да не искаш да кажеш, че и Диогеновците са били двама? - досети се Ненов.

- Да - отвърна кратко Очилаткото. - Нима не знаехте?

Дъхът на Ненов секна. Спря за миг. “Това беше вече много! Два пъти да сгафи при тия  младоци?! Не, те сигурно го будалкат.” Той настръхна целия. “Нима си  позволяват това!?” Как да постъпи? Да възрази щеше да е глупаво. Само глупаците си позволяваха да възразяват, без да имат аргументи. А той нямаше. Да признае незнанието си, не му се щеше. Той  обаче с горчивина отбеляза, че с последния си въпрос, “да не искаш да кажеш, че и те са двама?” вече  го е признал. Беше в позиция цунгцванг. Нямаше полезен ход.

- Нима има и двама Диогеновци!? - каза с отпаднал глас Ненов.

- Да.

- Да, чичо,  - прозвуча  пак в купето много нахалният твърд и направо оглушителен за него  отговор - разбира се, че са двама.

- Диоген Лаертски е единият. Древногръцки учен, живял през трети век.

- Философът Диоген от Синопа е другият.

Ненов беше съкрушен. Той замълча.

“Как е възможно той да не е чел нищо за това!? Как е пропуснал да го научи!? И нима толкова много знаят тези младоци! ? Ама, че работа! ” Отново започна да се укорява, че служебната му заетост е виновна. Не го пуска и го ангажира прекалено много. Просто яде от свободното му време. Като студент той не отделяше много време за  философска и историческа литература. Още тогава разбираше, даваше си сметка, че прочетеното не е достатъчно, че е малко и ето ти сега беда. Досаден пропуск!  “Не, не, той  наистина  е чел, макар и по-малко също знае много неща. Сега ще им го покаже.”

- Чичо, - каза Очилаткото - ако сега ни кажете нещо от Плиний Млади и Плиний Стари съвсем ще ни шашнете.

- Не, не - побърза да възрази Ненов. Изведнъж се сети, че за това може да им възрази. - За тях двамата аз знам.

- Сигурно - отвърна Очилаткото и Ненов с нежелание отбеляза, че в погледа зад цайсовите стъкла се прокрадна ирония.

Какво само не би дал да не изживее този миг.

- Знам,  знам,  момчета - бързо и някак примирено каза Ненов.  - Плиний Стари умира при избухването на Везувий, отровен от газовете му, а Плиний Млади, който му е племенник, подробно описва всичко. Оставил е за историята с подробности как се е случило това.

Ненов за първи път въздъхна с облекчение. Най-сетне демонстрира, че наистина знае нещо. Той все още не можеше да се отърси от вцепенението, което го беше обзело. “Добре, че младежите споменаха  за Плиний Стари, та и той да изрече нещо точно. Нещо, с което да покаже, че наистина има литературни познания, пък макар и само покрай избухването на вулкана Везувий.”

- Сенека Ритор, Диоген Лаертски, Плиний Стари - мърмореше си вече тихо под носа си Ненов. - Много знаете, момчета, откъде толкова познания за всичко това?

- От викторините - бе дружният и весел и безгрижен отговор.

- Играем често във викторини - допълни русичкият.

- …и печелим - допълни Хубавият пуловер и всички се засмяха - понякога дори много добре. Страхотни сме там - на тези викторини.

“Колко непринудено искрена и така весела е младостта!” - със завист отбеляза Ненов и критично ги изгледа.

- Но не сте чели Сенека, Плиний Стари.

- Не сме - единодушни бяха всички.

- Не ни е дошло времето - отвърна Очилаткото. - Ако се наложи, и това ще направим.

“Съмнявам се - неуверено помисли Ненов и каза на глас:

- Но вие, днешните момчета, малко четете художествена литература. Аз на вашите години бях прочел най-значимите произведения на световни писатели и философи.

Изрече го назидателно. С надеждата, че все още може да им докаже, че наистина е чел, а те са го правили по-малко, не като него. Трябваше да потвъри, че е по-знаещ и по-вещ от тях. Въпреки, че за Диоген и за Сенека малко се поизложи. Този неприятен пропуск в знанията му блесна много отчетливо, открои се ярко и го постави в незавидна позиция. Той наистина не беше чел за тях и познанията му в тази посока не бяха кой знае колко. Убеди се, че прочетеното досега от него е малко, но как да си признае? Не беше свикнал на такива откровения. А тези младичките да им се не надява човек - знаят, та ще го скъсат.

- Четем, колкото трябва - отвърна русичкият.

- По наше време ние се занимавахме повече с това - не отстъпваше Ненов. - А, както виждате, аз и в този миг го правя.

Очилаткото заинтересовано полюбопитства.

- Какво четете? С какво се занимавате сега, чичо?

- Една прекрасна  книга - с  гордост отвърна  Ненов. - Чета романът “Замъкът на шапкаря.”

- От Арчибалд Кронин - каза русичкият.

- Да - с достойнство отбеляза Ненов.

Той беше доволен, че сега младежът говори за нещо, което той не само знае, но  и може точно да му отговори. Тук смяташе, че е в стихията си, вътре в нещата. Чувстваше се в свои води, не  като при въпросите за персонажите от техните викторини.

- Това е първата му книга - отвърна Очилаткото.

Ненов се запъна. Той не беше сигурен, не беше уверен, че наистина е така. Не знаеше дали е вярно твърдението на Очилаткото и реши дипломатично да се измъкне от неудобството.

- Може би - каза с вежливо маниерничене той.

- Не “може би” - упорстваше Очилаткото. - Първата е.

- Как, не може да бъде - възрази Ненов. - Не е правдоподобно най-хубавата  и  зряла  книга на един  писател,  създадена с толкова голямо майсторство, да му е първа. Няма логика.

- Има! - упорстваше Очилаткото. - Кронин прописва много късно. В зряла възраст. Затова и първото му произведение е толкова силно. Ненадминато по художествено въздействие.

Младежите срещу Ненов се надпреварваха да говорят за Кронин.

- Той е лекар по професия.

- Разболява се и е принуден да изостави медицината.

- Тогава той за първи път прописва.

- Не, решава да стане писател.

Гълчавата стана голяма. Шумът от препирнята се усили. Ненов не се намеси. Този път му беше приятно да остане пасивен. Със задоволство мълчеше и слушаше шумотевицата около него. Беше му интересно, дори вече приятно.

- Не е ли едно и също, че е искал да пише или че е искал да става писател?

- Не, не е - отвърна момчето, което бе седяло в другия край на купето и бе мълчало до сега.

Яката на ризата  му беше ослепително бяла и закопчана до последното копче. Той беше стегнат и издокаран като за коктейл на високопоставени лица, а не да ходи на излет да кара ски в планината.

- Знаеш ли историята за неговото писателско начало? - попита Хилката.

- Да - отвърна Бялата яка и започна да я разказва.

Ненов беше удивен от писателския дебют на Кронин. Дълбоко в себе си остана много доволен, че не запитаха него за това. Не бе наясно как е прописал Кронин и мълчаливо слушаше. Страхуваше се, че ако се обади ще попадне в още по-досадна ситуация, ще се озове до шия в блатото на незнанието и тогава много по-трудно би излязъл от него. Ще му коства усилия да се измъкне оттам. Още повече като твърдеше, че Кронин му е любим писател. Предпочитан автор!

- Кронин заболял - каза  Бялата  якичка. - За да се възстанови му се налагало да промени начина си на живот и той продал кабинета и лекарската си практика. Купил си имение в провинцията. На семейството си обявил, че оттук нататък ще си вади хляба с писане. Отначало обаче това никак не му се отдавало. Не било толкова лесно, колкото си го мислел отначало. Нещата все не тръгвали. Месеци наред той не можел да напише нито страница, нито един ред дори. Често, в трапезарията на обяд, децата му го питали: - “Написа ли книгата?” - а той не знаел какво да им отговори. Докато един ден, нещо в него се освободило, внезапно се отприщило и той за много кратко време, така на един дъх написал това, което днес всички знаем като “Замъкът на шапкаря”.

Историята беше и интересна, и занимателна. Ненов си помисли: “Колко хубаво щеше да бъде, ако той я знаеше и я поднесе на вниманието им вместо младежа с бялата якичка.  Тогава всички щяха да го гледат и слушат много внимателно и с възхищение, само него, Ненов. Щяха да кимат одобрително, щяха да го поглеждат боязливо и чинопоклонно и да  потвърждават:

„ - Да, така е било.”

“Ах, тези хлапетии! Откъде ли бяха научили всичко това? Сигурно не от викторините или от дискотеките. Със сигурност не оттам” - призна за себе си Ненов.

- Какво друго от  Кронин сте чели, чичо?  -  попита Бялата яка. - Сигурно сте чели още нещо.

- “Дървото на Юда” - с достойнство каза Ненов.

- Сантиментална любовна  история  - му отвърнаха.

- Но драматична - възрази Ненов.

- По английски драматична.

- Друго нещо е - вметна Ненов - романът “Северна светлина.”

Казаното от него дойде много навреме. С назоваването на този роман той демонстрира колко много знае за Кронин и колко добре е осведомен за творчеството му.

- Да - съгласиха се младежите. - Там е истинският Кронин, не сантименталният.

Хубавият пуловер попита:

- Това не беше ли роман, в който на фона на търсенето на място за построяване на атомна централа се разиграва покъртителната семейна драма на главния редактор на местния вестник?

- Двигател на драмата е друга. В случая - убийствената конкуренция между вестникарски  магнати, единият от които иска да купи местния вестник

- Пак е това - каза Хубавият  пуловер.  - Същото е. Свързано е не с друго, а именно с атомната електроцентрала. Въпрос на трактовка, само трактовката е друга.

- Изказът трябва да е точен - не отстъпваше Очилаткото.

“Гледай ги ти! - учуди се той. - Спорят за такива неща!

- Какви други английски автори познавате, чичо?

- Дикенс - каза Ненов.

- Чарлз Дикенс - с неохота произнесе Очилаткото - е така труден за четене. Неговият стил е толкова тежък.

- И сигурно за това не сте го чели? - уязви  ги Ненов.

- Чели сме го. Неговият Оливър Туист е покъртителен. Други автори?

- Оскар Уайлд. Даниел Дефо…

- О, - обади се един със скиорска  шапка - о, не! Не слагайте Даниел Дефо до Оскар Уайлд. Несъизмерими са.

- Аз само ги споменах - оправда се Ненов.

- Един въпрос от викторина, чичо! - каза широко усмихвайки се Скиорската шапка. - Имате ли идея кой е основателят на английското разузнаване?

Ненов се замисли. Той не знаеше отговора. Въпросът отново го изненада и притесни. Техните внезапни питания вече много го затрудняваха. Сварваха го все по-неподготвен. Всеки път ставаше все по-досадно! Последният им въпрос особено много. Изостреният му професионален усет на следовател обаче му подсказваше, че това, което го питат сигурно се отнася за един от последно споменатите - Уайлд или Дефо. Невероятно беше да е Дефо, но още по-невероятно беше да е Уайлд.

Той с колебание, като на викторина произнесе:

- Дефо…

- Да! - откликнаха шумно всички. - Браво! Печелиш!

Те вече му говореха на ти. Литературата ги бе сприятелила. Веселието бе всеобщо, то трайно бе обхванало купето с ваканционните младежи.

- Отначало  Дефо не е бил писател. Той се е занимавал с други неща. А знаеш ли защо прописва? - попита  искрено и с видимо удоволствие Скиорската шапка.

Тук Ненов пак не можа да отговори. Дори не се опита с “да” или с “не” да налучка  верния отговор. Неувереността му щеше да проличи и той си спомни известната максима на Марк Твен, когато се съмнява в нещо да говори истината, само истината и призна:

- Не знам.

- Защото задлъжнял - отвърна бързо Скиорската шапка - и така криейки се от своите кредитори, пишел романи, а с получените за тях пари се опитвал да се издължи.

“Романи  ли? - едва  не  изрече  Ненов  на  глас.  Той смяташе, че Дефо е написал само един роман. Този, който го е прославил  - “Приключеннията на Робинзон Крузо”. Стоеше мълчаливо сред веселите момчета и озадачено мълчеше.

- „Приключенията на Мол Фландърс” са не по-малко интересни от тези на Крузо - каза, сякаш отгатнал мислите му, Скиорската шапка. - Жалко, че не сте се докоснали до тази книга. Пропуск е, че не си я чел, чичо.

Ненов не бе  казал, че не е чел “Мол Фландърс”. Но и не посмя да възрази, защото ако беше го направил, щеше веднага да му проличи. Не  посмя да се противи и не оспорва спонтанно изникналото твърдение на развеселеното момче.

- Това е невероятната история на една проститутка, - продължи Скиорската шапка - осъществила осем брака през живота си, добила деца от всеки от тях и в края на краищата останала пак в безпътица.

- А на кредиторите си - подхвърли някой - Даниел Дефо така и не успял да се издължи.

- Затова продължил да пише книги до края на дните си - заключи Скиорската шапка.

- Също като Балзак - обади се Очилаткото.

- Чели ли сте Оноре дьо Балзак…?

- А Томас Браун или Джером Джером да сте чели…

- Киплинг, Бърнард Шоу, Чърчил?

- Не затруднявайте човека - провикна  се от другия край на купето Хубавият пуловер.

Той имаше силен глас и личеше, че заради него момчетата наистина го слушат.

- Питате за Чърчил и не уточнявате кой Чърчил, Чарлз  или Уинстън.

- Смятахме, че говорим за писатели, а Чарлз Чърчил е поет.

- Освен, че е поет, - каза Хубавия пуловер - той е и писател-сатирик.

Ненов попита:

- Момчета, Уинстън Чърчил не е ли бил и министър-председател на Англия? Не е ли негова мисълта: “Всяка власт корумпира. Абсолютната власт корумпира абсолютно.”

- Да - каза Бялата якичка - но и той в началото на своята политическа кариера се е изявявал като писател - и миролюбиво предложи:

- Нека да не говорим за автори, които събеседникът ни не познава.

- Така е. Нека той сам  каже какво предпочита, кои автори знае. Познава ги като себе си - и той  мълком го посочи.

Ненов оцени жеста.

- Искам да говорим - делово каза той - за френски писатели, - те са добри романисти.

- За Балзак ли? За “Шагреновата кожа”?

- Не. За Жул Верн - каза уверено Ненов.

Тук той действително смяташе, че ще се чувства в свои води, че познава нещата от всичките им страни. Още повече, че случайно в чантата му се мъдреше дебелият том за неговото пътешествие до центъра на Земята.

- Искам да говорим за Жул Верн и неговия “Капитан Немо,” - и той разпалено продължи: - който съм го чел още като дете. Бях много малък, но имам прекрасен спомен. В трети клас, момчета, учех във Варна. Тогава семейството ни живееше там. По това време този град се наричаше град Сталин. Но вие, разбира се, не знаете това. Много сте млади.

Ненов замълча, за да си спомни онова време, когато красивата морска столица на България е носела името на прочутия съветски генералисимус.

- Един ден - продължи той - в час на класния обсъждахме разни злободневни теми. Кой знае защо, покрай другите неща, за които си говорихме тогава, учителката разреши на наш съученик да разкаже за наскоро прочетена от него книга. Оказа се “Капитан Немо”.

- В трети клас?! - усъмни се един от младежите. - Не е ли било още много рано за подобно четиво?!

- И аз това казвам - с  умиление си спомни Ненов. - Рано беше, но и аз тогава го прочетох.

- И какво разбра на тази възраст от “Капитан Немо”? - попита Очилаткото.

- Малко неща разбрах, наистина  - призна Ненов.

Той вече съвсем се беше прислонил под максимата на Марк Твен да говори само истината. - Но по-късно пак го четох и тогава разбрах повече. А до седми клас бях вече изчел всичките му книги написани за капитани - капитан Немо, капитан  Хатерас, петнадесет годишният капитан, бях чел за децата на капитан Гранд…

- Капитан Хатерас и петнадесетгодишният капитан са една и съща личност - каза Очилаткото.

- …и име на едно и също произведение - допълни Хубавият пуловер. - Една и съща книга все за този герой.

- Да - съгласи се веднага Ненов. Сега той вече, без колебание, приемаше всичко, което кажеха момчетата. Доверяваше им се и никак не се съмняваше, че то при всички случаи ще се окаже “чиста монета”. Той в същия дух възторжено продължи:

- До седми клас четох и за всичките му острови: “Тайнственият остров”, “Плаващият остров”, “Островът на съкровищата”. Знаменит е този пътешественик Жул Верн.

- “Островът на съкровищата” е на Стивънсън - обади се Хубавият пуловер.

- Така ли!? На Стивънсън!? Може - съгласи се пак Ненов.

- На Робърт Луис Стивънсън - каза някой.

- Да!? Гледай ти!

- И ние, горе-долу, до осми клас прочетохме всичко от този автор - допълни Скиорската шапка.

- Това е хубаво - зарадва се Ненов. Остана много доволен, че и момчетата като него рано се бяха запознали с Жул Верн и го познаваха добре. - Той е голям пътешественик. Знаменит.

- За кого казваш, чичо, че е знаменит пътешественик? - попита учудено Очилаткото.

- За Жул Верн.

- Сигурно е в преносен смисъл - уточни момчето с големите “цайси”. - Защото той наистина пътешества, но само мислено, в произведенията си.

- Не, не - възрази Ненов. - Жул Верн е действителен  пътешественик и затова е описал толкова много мореплавания, писал е за толкова много капитани.

- Чичо, ти нещо бъркаш. Жул Верн е писал за пътешествия, да. Разказал е толкова хубави и забавни и интересни неща за много капитани, но той самият никога не е пътувал.

- Така, без никъде да пътешестват, са писали и Емилио Салгари, и Майн Рид - обади се Ушанката. - Те наистина са  преразказвали прекрасни приключения, но са ги сътворили всеки в тишината на своите писателски кабинети. Без да излизат, без да се отдалечават дори на метър от дома.

- Не, не. Жул Верн е излизал и се е отдалечавал  дори на стотици мили от дома. Ходил е далече и е плавал къде ли не - глупаво упорстваше Ненов. - Що свят е пребродил само в Африка. Особено по морета и океани. Пътешествал е навсякъде - каза с патос Ненов и извади от чантата си томчето на Жул Верн. - Ето едно негово голямо, велико пътуване.

- Това е известното му пътешествие до центъра на Земята - забеляза с одивление Ушанката. - За него ли ни говорите, че е бил навсякъде?

- Да - потвърди Ненов. - Та помислете си, може ли човек да опише нещо, което не е видял, до което не се е докосвал?

Момчетата замълчаха. В тишината на кратката пауза Ушанката внимателно запита:

- Нима мислие, че е слязъл  до центъра на Земята! Стъпил е там?  Докоснал се е до него? Така ли?

- Той е описал и пътешествие до Луната - тихо припомни  Очилаткото. - Бил ли е на Луната? Ходил ли е и там?

Ненов замълча. Отново беше стъписан. Пак си бе позволил най-неприятното - отново да сбърка!

- Но не можа да му се отрече, че е описал невероятни истории, приключения - въпреки всичко възрази той. - Нали?

Бялата якичка приглади безупречно сресаната си коса, докосна с пръсти белоснежната си риза и поясни:

- Гениалните  автори често постъпват точно така - разказват ни измислени неща. Големият сръбски писател Иво Андрич твърди, че една история, която никога и никъде не се е случвала и няма да се случи, може прекрасно да бъде разказана от добър писател.

- Така е - потвърди  Хубавият пуловер. - Жул Верн е добър разказвач. Това не може да му се отрече, но описаните от него пътешествия и приключения са само научна фантастика.

Очилаткото пак се намеси.

- Седейки  в разкошния си прохладен кабинет, Жул Верн е събирал изрезки от вестници и списания, отнасящи се до технически новости и изобретения. Трупал ги, сортирал ги и вдъхновен от тях е обогатявал съчинените си, приключенските си истории. Затова те са толкова интересни и звучат актуално дори  и днес.

Авторитетът на Ненов като “познавач” на Жул Верн се срина. Той искаше да каже още нещо, но самочувствието му да се покаже за много знаещ се беше провалило. Нямаше го и в този миг бе съвсем изчезнало. Замълча и дори не смееше вече започне нова тема, за да сгреши. Боеше се да отвори уста за каквото и да е. Не смееше дума да продума.

Русичкият внезапно попита:

- Чичо, коя литература познавате най-добре?

Този въпрос го извади от унинието, в което Ненов беше изпаднал вече твърде дълго. Избави го от неприятното усещане, че момчетата вече скришом му се присмиват и го подиграват. Eто, сега му се удава възможност да им покаже, че наистина  знае и познава  част от световната литература.

- Може би немската? - питаше русичкият.

- Не - отвърна Ненов. - Познавам много добре руската литература.

- А как четете, чичо? - попита Светлата обичка.

- Как - тихо каза Ненов - вземам една книга и я чета.

- Не я запланувате предварително, не се интересувате изначало за нея или автора й? От епохата, в която твори.

- Не - бе краткия и откровен отговор на Ненов.

- Някои прочитат всичко, което е публикувано от един автор - каза Хубавият пуловер. - Четат по автори. После избират друг, пак го четат и така, докато преполовят световния океан, наречен литература.

- Други четат по епохи - отбеляза Обичката. - Те например, търсят всичко от времето на Наполеон, кралица Виктория или за древен Египет и, като получат достатъчно представа за викторианството, за войните на Наполеон или фараоните, се преместват на друго историческо време. Има и такива, които четат само съвременни автори. Без значение  от тяхната националност.

- Аз - плахо каза Ненов, - вземам една книга и, ако ми хареса, ако ми допадне я чета, ако не ми хареса я оставям.

- Значи, той чете по метода “щих пробе” - каза Хубавият пуловер и другите кимнаха разбиращо.

Изразът  в превод от немски означаваше “случайно избран”. За момчетата той бе разираем и показателен за начина на четене на събеседника им.

Влакът намали своя ход. Наближаваха Пловдив. Момчетата станаха  и  чевръсто се заприготвяха. Интересният разговор беше прекъснат. Някои изнасяха големите си сакове в коридора, други нарамваха издутите си раници. Всички казаха на Ненов: “Довиждане и приятно пътуване!” Хубавият пуловер се поспря и освен “на добър път” каза:

- Приятно пътуване, господин Жул Верн. Имате още много до последната спирка.

Ненов го погледна озадачен. Той не усети иронията. Очилаткото също извърна глава и без да спира, подхвърли:

- Ще пътувате още дълго, господин Жул Верн.

Пак Жул Верн! Ненов нямаше време да попита дали наистина не бъркат или може би искат да му кажат нещо.

Момчетата бяха вече отминали. Бяха някъде напред в тълпата. Той внезапно се поддаде на обхваналото го откровено чувство на възхищение от тези  устремени към прекрасната зиме, снежна планина юноши.

“Какви хубави и начетени млади хора, каква младеж! - възкликна искрено той. - Новото време на Демокрацията едва започва - помисли си той. - Още сме едва 1990 година! Каква ли младеж ще имаме след петнадесет, двадесет години Демокрация?! Нали натам сме се запътили? Нали, Уинстън Чърчил освен сентенцията си за корупцията е изказал  и брилянтната си мисъл, че човечеството не познава, не е измислило до сега по-добро общество от демократичното!?

Долу, на перона момчетата вече минаваха покрай неговия прозорец. Други го подминаваха и се отдалечаваха. Хубавият пуловер махна  с ръка. Ненов отвърна на жеста.

В купето стана тихо и някак необикновено празно.

Ненов взе книгата на Арчибалд Кронин. Отново я разгърна, но нямаше вече същата охота за четене. Погледна към перона. Сред множеството пътници и посрещачи той потърси новите си  познати, но не ги видя. Шумни и весели, те може би се бяха отправили към автогара “Родопи”. Очакваше ги бленуваната едноименна планина. Завидя им, че са млади.

Благородна злоба изпълни душата му, че са чели много и с разбиране световните класици. Но, защо го сравниха с френския автор!?

“Защо наистина го нарекоха Жул Верн!”

1990 година