Ружа Велчева

КЪСМЕТ

Днес Кривундела не усещаше земята под краката си. Раздрънканата детска количка, вече изпразнена в близкия пункт за вторични суровини, припяваше на припряните му крачки.
„Туп…туп-туп…” Оранжевата маратонка следваше поклащането на черната…
Две шишенца медицински спирт издуваха задния джоб на протритите дънки и това беше повод за една почти детинска усмивка на брадясалото лице на кривокракия.
Но истинското щастие се криеше в кожената пунгия, скрита дълбоко в пазвата му…
Кривундела предпазливо попипа издутината, прислонила се до хлътналите му гърди, после се насочи към близкия парк, където го чакаха аверите…
Паркира количката до кошчето за боклук, седна в края на пейката и в движение подаде едното шишенце със спирта на Комитата, тартора на групата… Пластмасовата бутилка с вода бързо пое гърмящата течност и скоро тя тръгна от ръка на ръка…
Настъпи всемирна тишина и само шумните глътки караха гълъбите наоколо да танцуват около тях… Те, гукащите божии твари знаеха, че след тези незабравими звуци, брадясалите мъжаги ще извадят сухите комати хляб, спасени от контейнерите, и за тях ще настъпи истинско пиршество…
Но Кривундела нямаше търпение да дочака дъното на бутилката. Смотолеви някакво обяснение и се надигна. Искаше час по-скоро да се разположи над Сечената скала в края на парка и да се наслади истински на невероятната си находка.
Тут… туп-туп… Стъпките му криволичеха по алеите на парка, припяваха им скърцащите колела на количката… Наоколо се носеха победоносните викове на здрави, червенобузести дечица и загрижената гълчава на техните майки и бавачки…
Беше един обикновен слънчев летен ден, но за Кривундела този ден имаше особено очарование!…
Скоро достигна шарената сянка на чинара до Сечената скала. Опря количката на дънера и извади протритото детско одеалце. Грижливо оправи гънките и приседна, опъвайки отмалелите си от толкова бързане болни крака. Извади второто шишенце със спирта и много внимателно го изля в бирената бутилка, която предвидливо бе напълнил с прясна вода от чешмичката. С точността и отмерените движение на аптекар разклати сместа, докато всичко се превърна в еднородна смес и тогава се отпусна назад. Гърбът му прилепна до дънера и силата на вековното дърво като че ли премина в него… Нещо светло и отдавна забравено пропълзя по вените му и сърцето му весело запърха, като гълъбите около него…
Повече не можеше да отлага момента.
Бръкна в пазвата си и извади протритата кожена пунгия. С треперещи пръсти напипа из между разнородните фасове едно кехлибарено цигаре, което днес изрови за късмет в един от контейнерите. Сега спокойно ще може да си пуши фасовете, без да си гори пръстите.
Старателно изтри цигарето в дънките, подбра един по-дълъг фас и го затъкна внимателно в него. Драсна клечка кибрит и вдъхва дълбоко лютия дим. После отпи глътка от бутилката и притвори очи. Някъде отдалече се носеха глъч и птичи песни.
Светът стана ласкав и дружелюбен.
Един палав слънчев лъч, промушил се през листата на чинара, погали кехлибарено цигаре и то заблестя в ръката на Кривундела - същинско злато!…
Колко малко му трябва на човек, за да се покачи на Седмото небе!…

ИЗКУШЕНИЕТО

Баба Мария отдавна нямаше котка. Последната я напусна, тихо угасвайки на преклонна за посестримите си възраст и от години лежи под ружите в края на двора. Трудно преболедува смъртта й и повече не прибра животинка до себе си - знаеше, че при следващата не тя, а котката ще тъгува за нея. Дните на баба Мария са вече преброени и тя не искаше нейното успение да разкъса любящото сърце на котката.
Понякога минаваше покрай магазинчето за домашни любимци в квартала. Дълго се любуваше на породистите котенца, но погледът й се задържаше най-вече на лъскавите реклами… Познаваше ги и от телевизора. Най-вкусните реклами, които е гледала през дългия си живот!…
Често сънуваше един и същи греховен сън - похапват си с покойната писана едри, сочни, ароматни хапки на Уискас, а цялата махала завистливо преглъщат зад перденцето на кухничката й…
Баба Мария притеснено се оглеждаше, мислено се прощаваше с изкушението си и припряно, с подтичване, се отдалечаваше от магазинчето… И така, всеки път.
Днес беше по-различен ден. Усети го още със събуждането си. Бръкна под дюшека и напипа халвяната кутия, в която всеки месец събираше стотинките, останали от пенсията. Капка по капка - язовир пълни… Преброи ги и остана доволна.
Скоро ситнеше вече към магазинчето. Преди да влезе се огледа за любопитни съседски погледи и бързо хлътна вътре.
Дълго разглежда щанда с лъскавите кутийки. Избра си заешко със зеленчуци, телешко с моркови и, разбира се, пиле с ориз и зеленчуци. „Котката ми е голяма лакомница, умира си за тези вкусотии - и тя гледа телевизия….” - обясни притеснено на продавача, плати и пак с оглеждане напусна магазина.
Прибра се направо вкъщи. Заключи след себе си и придърпа перденцето на кухничката.
Защитена от любопитните очи на света около нея, баба Мария отвори кутията със заешкото месо, изсипа го много внимателно в алуминиевата чиния и завъртя ключа на котлона.
Скоро стаичката се изпълни с неповторими аромати и след минути баба Мария се отдаде изцяло на изкушението си…

В ЛЕГЛОТО С НИКИ КЪНЧЕВ

Аз съм Калудка, една обикновена жена. Даже безлична.
Когато се пенсионирах преди няколко години, много скоро разбрах, че трябва да направя нещо, за да не умра от глад през отпуснатите ми от Бога години напред.
Започнах с чистенето на 3 входа от блока, в който живея. Деветдесет лева са си добри пари, но инфлацията бързо стопи допълнителния ми капитал.
Тогава се насочих към хартиените отпадъци. Направих си карта на квартала и всяка сутрин с детска количка обикалях района. Понякога, когато имах късмет, стигах до 8-10 лв. на ден, но една мразовита утрин Мафията на клошарите така ме ступа, че забравих вече за хартията.
И сигурно отдавна да съм се затрила, ако в живота не беше се появил един мъж - напорист, обаятелен и препълнен с оптимизъм.
Едва вечер, предъвквайки пред телевизора оскъдната си вечеря усетих, че една романтична стрела ме улучи право в сърцето и всичко наоколо блесна в розово.
Видях се богата, подмладена и обнадеждена.
Ники Кънчев в ново амплоа ми намигна свойски от екрана: “Ти си избрана да печелиш!..” До него се усмихваше една притеснена старица, стискайки поредния спечелен чек. Е, жената изтърва стоте хиляди, но и 10 хиляди си бяха баснословна сума за кротката пенсионерка.
С треперещи от вълнение пръсти набрах заветния номер и нашата връзка с Ники Кънчев стана реалност. То нашето не беше просто връзка, а направо вулкан от страсти, надежди и напътствия.
Ники беше неустоим. На всеки мой есемес ме затрупваше с лавина от въпроси, информираше ме за всяка спечелена точка и ми обещаваше, че щастието е вече само на разстояние едно избиране. Усещах го до мен, толкова завладяващо беше неговото присъствие. Скоро реши, че трябва да станем по-близки - това с есемесите е ученическа работа… Директно ми шепнеше в слушалката. Изкушаваше ме, даваше ми кураж и мечтаната печалба вече витаеше в скромната ми стаичка.
Звънеше ми по всяко време. Даже нощем. И леглото ми се люлееше като голям круизен кораб под ласкавите лъчи на средиземноморското слънце…
Спряха да ме болят костите, в погледа ми се заселиха весели искрици. Станах друг човек. Със самочувствие. Решена на всичко. Та нали лично Ники Кънчев ме водеше по пътеката към щастието.
Два дни преди финала на Играта на късмета мошениците от Мтел ми изключиха телефона. Всъщност Ники малко преди това ме предупреди: “Лимитът ти е на привършване - трябва да внесеш една по-голяма сума…”
Не го послушах и останах без телефон. И без печалба.
Скоро дойдоха и съдия-изпълнители. Сметката беше колосална (е, не колкото хонорарът на Ники Кънчев!…) и скоро от скромната ми стаичка изчезнаха телевизорът, печката и старото ми биберено палто. Изчезна и Ники. В съседката ходя понякога да гледам турския си сериал и от там разбрах, че Ники се е заел сега да прави други хора щастливи и богати. Бил доста понапълнял - то да правиш хората щастливи е такова невероятно щастие, та чак него прихваща.
Не забогатях. Даже напротив. Но кой може да се похвали, че лично Ники Кънчев му е пожелавал лека нощ в леглото всяка вечер?!…
Пак се върнах при контейнерите и хартията, но сега съм друг човек и няма да позволя на клошарите да ми измъкват хляба под носа.
Не съм случаен човек, а личен приятел на Ники.
Хайде, останете си със здраве! Чакат ме контейнерите.
И да поздравите Ники от мен!
Ваша Калудка

ЧУДОТО НА ЗЕЛЕНИТЕ ЧОРАПИ

Аз съм запазен, свободен мъж, макар и втора ръка… Имам приемлива пенсия и приятна боксониера. Не се оплаквам от здравето си, защото си пия редовно хапчетата. Нямам деца. Нямам и котка.
Имам си всичко, липсва ми само някой, с когото да псувам политиците и държавата на Златките. Без публика не е гот! А и нощем в голямото легло краката ми - все ледени, въпреки модерния напоследък матрак Дормео Мемори… Съвсем друго си е до теб да диша едно заоблено, топло, пухкаво женско тяло…
Реших, че трябва да променя статуса си на волна птичка над средна възраст. В нашия град се говореше, че има борса за самотни души втора употреба в централния парк.
Приготвих се, останах доволен от образа си в огледалото и се гмурнах в дълбоките води на предстоящото приключение.
Борсата си имаше строги правила и бързо се приобщих към тях. На централната алея вдясно на пейките се бяха подредили десетина мъже - повечето поне с петилетка по-мъдри от мен… От другата страна на алеята - гълъбиците пърхаха припряно, шушукаха си тихо и после една по една тръгваха към кавалерите… След час от отварянето на борсата всички вече бяха по двойки… Само аз си стоях самотен и непотърсен, въпреки всичките си положителни активи….
Сгънах препрочетения поне десет пъти вестник „55+” и бавно се отдалечих от арената. Но не се отказах! На другия ден пак се наредих на пейката. Пак същият резултат! Тук има нещо, си казах, някаква парола, някакъв секрет… Та повечето от конкурентите ми бяха направо беловласи старчета!
От гордост няма да ви кажа колко време така се пекох на този бавен огън. Докато един ден една от дамите отсреща дойде да си поиска цигара и в знак на благодарност ме изгледа изпитателно, от главата до петите, поклати глава и промълви с видимо съжаление, изпускайки къдрави, лукави кълбенца дим към конкуренцията…
„Не си избрал точния цвят за чорапите си, приятелче!…” И се впусна в атака към съседната пейка до мен.
Тогава хвърлих изпитателен поглед към краката на съперниците ми и открих с какво се различавам от тях…
Скочих веднага и през глава се втурнах към най-близкия магазин за чорапи. Дълго търсих нужния цвят и едва открих един единствен чифт. Влязох в тоалетната на съседното барче и с отвращение събух старите си чорапи.
После се върнах в парка…
Повярвайте, паролата подейства! Сега срещу мен се усмихва загадъчно една пухкава, топла и всеотдайна женица! Моята сродна душа!…

СЛОЖНА МАТЕМАТИКА

Аз съм прилежна ученичка. Завърших втори клас с грамота от директорката. Не ми се опират нито съчинението, нито задачите. Но това, последно домашно по математика, ми взе здравето.
За първи път не можах да сметна задачката. А въпросът уж беше съвсем елементарен: „Намерете общия брой на членовете на вашето семейство, като ги обозначите и с бройки по пол…”
Моята история е проста. Зачената съм ин-витро. Майка ми имала проблеми със забременяването и затова избрали да се родя по един не особено богоугоден път.
Татко много харесвал колежката си Радина - една такава засукана, истинско бъбрече с изкусителна усмивка и висок балкон отпред. При тези думи той винаги намигаше загадъчно. От нея взели яйцеклетката.
Мама цял живот е била ухажвана от комшията Генади. На мен ми приличаше на гардероб, облечен в костюм на Парушев. Сперматозоидите били негови.
За сурогатна майка избрали една студентка от горния етаж в кооперацията ни. Здрава, яка селска хубавица, която залягаше над книгите и мечтаеше да види Париж. С парите, дадени от мама и тате, че се е съгласила да ми стане инкубатор, наистина развяла поли по Шан-з Елизе…
Мама и тате живеят без брак. Сега така е модерно.
Преди това мама е била женена за един цирков артист и от него има 2 деца.
Тати е по-плодовит, явно. От предишните си 3 брака има общо 5 деца, които никога не съм виждала на живо. Познавам ги само от снимки.
Моля ви, искам да си напиша правилно домашното и както винаги да ме похвали госпожата в училище. Помогнете ми да се справя с задачката.
Забравих да ви кажа,че колежката на тати е омъжена и има 3 деца, а комшията Генади - 2 момчета.
Студентката от горния етаж някъде изчезна и за нея нищо не знам…Може да си е намерила някой плодовит французин, а те имат по 4-5 деца най-малко…
Помогнете ми да се ориентирам кои са моите действителни родители и колко кръвни братя и сестри имам…
Ще чакам вашите напътствия на е-адрес…

ПРЕЗ КЛОНИТЕ НА ОРЕХА

„ Ще си тегля вече въжето… Писна ми да съм никой… Край…”
Сухите жилави ръце на Горан се присегнаха към най-долните клони на вековния орех, вкопчиха се здраво в тях, а босите му пети дадоха тласък на тялото нагоре към върха на дървото…
То въже нямаше - струва доста пари, но се надяваше дебелият шнур, който крепи панталона му, да го издържи…
Дясна ръка, лява ръка, тласък на петите… И Горан пълзеше бавно нагоре.
Гълъбите и гаргите по клоните подскачаха от крак на крак и с нескрито любопитство наблюдаваха тази странна птица, която напираше към тяхното пернато царство. Усещаха неясен мирис на спирт и пот и това ги възбуждаше още повече…
Силите го напускаха и Горан спря да си вземе дъх. Седна, провеси крака на дебелия клон и избърса потта от челото си, която като река напираше надолу към земята. Сърцето му барабанеше лудо под излинялата риза.
Земята под него изглеждаше далечна и нереална.
Клошарите на пейката до чешмичката прехвърляха от ръка на ръка шишето с разредения спирт, но явно глътката им не беше лека и те често сподиряха със замъглен поглед Горан там, високо сред клоните.
Майките и бавачките припряно подвикваха на дечицата и някак гузно се мъчеха да не поглеждат нагоре.
Бабите по-надолу на сенчестите пейки каканижеха нещо уплашено и не откъсваха поглед от катерача.
Светът и след него ще си е същият. Щеше да липсва само на аверите, но и те след ден-два щяха да го прежалят. Така е в живота. Чак му стана жал за самия него, че ще се стопи в безкрайността като снежинка върху топлата румена бузка на дете…
Въздъхна и продължи нагоре. До върха оставаха още няколко силни тласъка на петите по сивкавата напукана кора на ореха.
Съгледа един здрав клон над главата си и със сетни сили се придърпа до него. Седна и се опря на ствола. Време е. Развърза шнура и го издърпа. Широките панталони едва не се свлякоха на земята. С треперещи пръсти направи примка и я преметна през врата си. Привърза края на шнура към един по-горен клон, прекръсти се и…напрегна шия. Чу се едно „пук….” и шнурът се скъса…
Доплака му се. И да се обеси не може. Остава сега само да седи тук на дървото, докато от жажда и глад тупне като кух орех на земята под него.
Затвори очи и се облегна на дънера. Над него - Бог, под него - враждебната земя-живот, край него само шепот на листа и любопитни птици.
Чувстваше се празен, ненужен и жалък.
Лъчите на залязващото слънце го гъделичкаха ласкаво пред клоните и той задряма, примирен…
Стресна го неспокойният глъч на гълъбите около него. После изпищя сирена на линейка, пригласяше й полицейска кола… С грохот наблизо се закова и пожарникарска машина.
Горан погледна тогава надолу и се стресна. Около дънера на ореха цялата земя беше изпълнена с хора. Те ръкомахаха, викаха нещо неразбираемо и сочеха към върха на дървото на притичалите няколко полицаи.
Не можеше да е истина. Той беше забелязан. Светът под него не го пускаше при Бог. Искаше го долу, на земята, при себе си.
Една сълза се търкулна по мургавата буза на Горан и тя заблестя, целуната от сетен слънчев лъч.
Когато след малко пожарникарската стълба достигна до него и две здрави ръце внимателно го поеха и понесоха надолу към живота, Горан вече неудържимо плачеше, но това не бяха обичайните пиянски сълзи. Имаше нещо ново в лицето му и то напираше неудържимо.
За първи път от много години Горан се чувстваше нужен, закрилян и щастлив…

СРОДНИ ДУШИ

Писателят Гълъб Сиромахов затвори и последното преровено чекмедже, отпусна се уморено на стола и въздъхна с такава безнадежност, че чак котката на дивана го погледна стреснато и жално измяука.
Няма и няма. Прерови всички джобове, кутии, чекмеджета и не откри нито стотинка.
Не беше ял и пушил от вчера. Нямаше никаква надежда за чудо. Пари щеше да има чак утре. В кварталното магазинче „сметката „ му беше достигнала допустимия лимит и нямаше никаква надежда да получи нещо на вересия. Момичетата, които работеха там, бяха интелигентни и със слънчеви души, първите читатели на книгите му и затова му правеха такава услуга, но и те работеха за заплата и имаха шеф над себе си - не можеше да им създава проблеми.
И аптекарят от квартала ценеше творчеството му. Затова и той му даваше допустима „сметка” за лекарства.
Имаше приятели, мило семейство, които му помагаха често с краткосрочни заеми, но и те не бяха много цъфнали и завързали, и тях ги мореше безпаричието, та нямаше как да ги притеснява днес.
Прочете някъде из вестниците, че ако искаш винаги да имаш пари в портмонето, трябва да си сложиш дафинов лист в него. И това направи, но колкото и да надничаше в него, все така си оставаше празно.
Оставаше само една възможност, но тя беше толкова унизителна, че Гълъб Сиромахов потръпна в ужас. Пушеше му се неистово и реши да се жертва, да опита.
Пред съседната къща имаше павилион за цигари. Държеше го съседът му, с който се знаеха от деца. Заедно бяха срещали и добро, и лошо през годините. Но дойде вятърът на промяната и нещата се промениха. Съседът се замогна с разни трикове и комбинации и живееше прилично, а писателят Сиромахов обедняваше не с дни, с часове. Живееше трудно и пишеше за тези, които живеят още по-трудно от него. Съчувстваше им и ги обичаше, въпреки, че съкварталците се гнусяха от тях, мърляви, алкохолизирани, безнадеждни, седнали често на припек в близкия парк…
Безимотността и безизходицата беше оковала обикновените хора около него и доброто му сърце отекваше като тревожна антена на техните болки, несгоди и мечти.
Сиромахов наметна излинялото сако, припряно прекоси двора и застана пред павилиона на съседа. Със свито сърце промълви, че иска кутия от най-евтините цигари и срещна с плаха надежда ледения му поглед. Ставаше въпрос за отсрочка само за няколко часа. Сутринта щеше да плати.
Както и предполагаше, отказа му.
Сълзите сами намериха пътя надолу по мършавите му бузи.
Отстъпи от прозорчето и се подпря, защото не отказът, тонът с който го отпрати съседът, го унизиха и съкрушиха съвсем…
Тогава някой леко го докосна по рамото. Обърна се бавно. Усмихваше му се Горан, един от клошарите в парка, герой на негов разказ. „Приятел, не се притеснявай, ела, ще ти дадем по фас с приятелите…”
Прекосиха улицата и скоро Гълъб Сиромахов се озова на пейката на клошарите. Всеки от брадясалите мъже му подаде по цигара. Запалиха и пушеха мълчаливо, любувайки се на гълъбите, гукащи пред краката им, където бездомниците ронеха трохи хляб, намерен из контейнерите за боклук.
Всемирна любов и спокойствие озариха душата на бедния писател.
Авторът и неговите герои се сляха за първи път в едно.
Сродни души завинаги!