По повод Борислав Геронтиев „Село без черква. Житейски истории и съдби човешки”, С. , 2018

Панко Анчев

Какъв свят ни представя Борислав Геронтиев в своята книга „Село без черква”: жив или мъртъв?

Светът вече го няма, отдавна е изчезнал, потънал е в миналото, но споменът за него е жив и писателят го е съхранил съкровено и с голяма любов.

Споменът живот ли е или опит да се спре времето и се преодолее болката по изгубеното, отчаян опит да се докаже, че времето тече и покрива със забрава миналото.

Дори и паметта не може да го възстанови и възкреси, камо ли да го върне в настоящето. А и какво ли ще запази тази памет, освен малка част от онова, което са видели очите.

Миналото винаги е виртуално. Затова е по-красиво, по-мило и по-съкровено. Но и неговият живот не е вечен. То повторно умира чрез забравата. Тази му смърт винаги е трагична и безутешна.

Защото означава смърт и на самото настояще, изгубило опората, която му дават опитът на традицията и историята. Още по-лошо е, че тя е най-вече погубване на бъдещето.

Затова е добро, когато обществото изпадне в безпаметност, някой да го подбутне, да го стресне и му отвори очите; да се опита да го засрами.

Не че ще стане чудо и то ще се обърне в противоположната посока, за да осъзнае какво прави и докъде би могъл да стигне.

Не, но поне интелигенцията би могла да се понапрегне и се отърси от товара на безразличието, който носи, за да осъзнае какво се е стоварило върху народа. Тя трябва да знае какво означава безпаметност и смърт на историческото време за един народ!

Такова предупреждение е книгата на Борислав Геронтиев „Село без черква”. В нея той е събрал стари и по-нови спомени, фрагменти, изследвания, предания, размишления за родното си село Градище, Шуменска община.

Всъщност, тази книга е за миналото на селото. За миналото, съхранявано в паметта на автора. Работите са писани и публикувани в различно време, т. е. свидетелството продължава доста години - някъде от средата на 70-те години на ХХ век до края на първото десетилетие на новия век и малко след това.

Подчертавам дългата хронология, защото Геронтиев свидетелства не просто за отделни случки, а за драматичния процес на дълбоките промени в българското село, започнали през 50-те години на миналия век и продължаващи без съмнение и днес.

Тези промени са една от най-тежките драми в българската обществена история, защото формираха нова обществена структура.

Това стана заради засилената индустриализация на държавата. Рязко се увеличи потребността от работна ръка в новите заводи и фабрики, в строителството и услугите в града.

Селото опустя, лишавайки се от млади хора. А и от каквато и да било перспектива.

Няма кой да работи земята, да гледа добитъка.

Физическото обезлюдяване на българското село донесе тежки последици за него, но и за целия български свят.

Но ние и до днес не сме успели да пресметнем докрай какви са резултатите за българския свят, за нацията, народа и обществото от духовното отмиране на селото, от изчезването на носителите на духа, културата, обичаите, морала, нравствените ценности.

Заедно с изселилите се хора си отиде и животът и спомените за него.

Ако някой е записвал какво е било, все нещо се запазва. Но ако не е имало такива хора със съзнание за историята, ще излезе, че всичко е било мираж. Все едно, че нищо не е било на това място. И дори самото място го е нямало!

Борислав Геронтиев пише книгата си, за да покаже как се променя селото в резултат на кооперирането и миграцията към града. Той свидетелства за времето, когато обезлюдяващото се вече село е все още живо, макар и населено предимно със стари хора.

Тогава то още не се отказва от миналото и спомена си за тях. И се съпротивлява на натиска върху него от държавата и икономиката.

По същество на мястото на традиционното село, съществувало до кооперирането неговите населници-кооператори се опитват да създадат нов свят, в който уж животът продължава, уж се пазят традициите, ала промените стават все повече и повече и селото изчезва.

Колективният му дух е жив чрез отделните стопани, притежаващи своя земя и свое стопанство. Колективната собственост породи повече недостатъци и поощри, колкото и странно и дори невероятно да е, защото е в противоречие с теоретичната логика, егоизъм и безразличие към общото.

Но има ред и дисциплина, а любовта към земята и животното, към труда и традицията още не е умряла напълно. Цяло поколение мъчително изживява трансформациите, упорства и устоява, но с неговото излизане от активния живот, всичко рухва.

Авторът свидетелства и за това. Сега именно е погромът върху селото. С усилията на много хора е постигнато кооперирането, утвърдени са новите правила, започват да се създават нови традиции. Няма обаче кой да ги продължи и съхрани.

Защото традиционната любов към земята може да се наследи само конкретно и върху самата земя. А не с думи, фолклор, разкази за историята и за това колко хубаво е било някога.

Започва разруха и унищожаване на направеното с толкова труд и любов. Придадено му е ново състояние.

Т. нар. „фермерство” сведе селото до дворчето и дребните животинки, до „чистия въздух”, тишината и спокойствието.

Фермерът е частен собственик, едноличен господар на земята, а не организатор на колективен труд.

Край него няма селяни, а само работници. В най-добрия случай селото може да се запази като резерват с „къщи за гости” и селски туризъм. Но това вече е съвсем, съвсем друго село.

Да, животът не може да бъде спрян. Днешното село принадлежи на друга обществена формация, на свят, който е устроен по други правила и норми; друг е моралът му и представите за нравствен живот, за необходимост от традиции и национална памет.

Това село също като града се е запътило към осъждащите го на смърт европейски ценности и глобализация.

В техните клещи то изпълнява нови функции. Такова село днес не може да е като селото от вчера или онзи ден.

Би било глупаво да смятаме, камо ли да желаем и настояваме, да се спре времето, за да останем в миналото, понеже е красиво, умилително и добро. Но пък така ще се обречем всички на смърт и забрава.

И за това говори Борислав Геронтиев в книгата си. Той ни призовава да не забравяме миналото, защото в него е заложен висок морал, човечност, вяра, любов към ближния, усет за красота. Такива български ценности губим със смъртта на селото, заменяйки ги с европейските.

Губим и сме изгубили нравствени и съкровени думи като род, родина, отечество, бащино огнище, родна земя; променили сме отношението си към хляба и плодовете на земята.

Ето, тях трябва да върнем и съхраним в днешния наш бит. Без тях и езикът ни е по-беден и се разрушава с всеки изминат ден; и мисленето ни е по-елементарно и по-скверно; нацията изчезва, защото се лишава от национално съзнание, а езикът се изсушава от липсата на живите диалектни ручеи, извиращи от различните етнографски и езикови райони.

Всички вече говорят по един и същ начин, зададен от неуки журналисти и популярни необразовани персони с помощта най-вече на средствата за масово осведомяване (медиите, както ги наричат същите тези персони и журналисти).

В кратката проза на Борислав Геронтиев в тази книга ще открием истински шекспировски сюжети, повече маркирани, отколкото развити обстойно, но и в краткия си вид те носят в себе си си страсти, драматизъм и пълнотата на живота.

Те са се развивали в различно историческо време и в различни обстоятелства, но хората в тях са цялостни и неразчленими от интелигентски съмнения и постмодернистки увлечения, макар и да са „диви души”  (Илия Волен). В този свят на „диви души” връзките между хората са силни и здрави.

Истинските някогашни селяни бяха способни на съчувствие и състрадание; те разбираха другия, понеже живееха и неговия живот и знаеха какво означава да изпаднеш в беда и нужда, да страдаш и да нямаш какво да ядеш и с какво да нахраниш децата си; знаеха какво е да изгубиш близък човек, да те изоставят тогава, когато ти е най-трудно и не можеш да бъдеш сам.

Ето, за тези души и за този морал пише Борислав Геронтиев, а не за механизацията или икономическите отношения, които ускоряват или забавят икономиката и пречат или помагат на охолството и на придобиването на успеха в живота.

Ако не осъзнаем тази загуба като трагична, няма как да намерим верните пътища за себе си, обществото, нацията и държавата ни.

Откриването на истината ще отвори очите ни; без нея ще ослепяваме все повече и повече, докато напълно изгубим зрението на очите и на душите ни.

Аз заради това толкова харесвам „Село без черква” и цялото творчество на Борислав Геронтиев.

Само истински даровитият и съвестен писател може да бъде наречен голям и да му се отдаде признанието, което лекомислено е разпиляно днес за нищо незначещи и безсъвестни, срамуващи се от българската си родина и от майчиния език на българския народ.

Борислав Геронтиев е такъв истински талантлив и съвестен творец, който е заслужил правото да бъде наричан голям български писател.