Георги Гривнев

Първият залък е най-сладък, последният е за насита.

Александър Костов или както още му казваха за по-кратко Сандю, взе първата си жена от село - Николина от Лещевите. Ожени се по любов и затова галеното “Гунка” не падаше от устата му. Защо Гунка така и не се разбра.

Ала Гунка, горката, си отиде много млада и остави Мария и Йорданка сирачета, на по две и четири годинки. Сандю не залитна от мъка, а си каза: „Трябва да ги науча на труд, друг път нямам. Тютюн ще нижат, добитък ще гледат, картофи ще сеят, всякаква селска работа - няма женска, няма мъжка. Гърлото не пита какъв си - иска, без да връща.”

И с всеки изминал ден Сандю разбираше, че нещо много близко си е отишло и няма да се върне.

Вечер се завиваше презглава, затваряше очи, но мислите му се въртяха шугаво - откъде да припечели пари, за да купи от дюкяна храни и да напълни долапа. Спомняше си, че и баща му Васил овдовя - даже с четири деца - Георги, Сандю, Стефан и Асен.

Майка им Мария бе от Турян и за това им излезе прякорът Туренски. Асенчо бе още сукалче - майката почина с пълна гръд с кърма, а то, мъничето, търсеше ненката за мляко.

И ненапразно Сандю се сепваше насън - имаше ли нещо наследено в това, че и баща, и син овдовяха, съдба ли беше или случайност, чиито знаци не се разчитаха!

Васил Костов, пазарен за полски пазач, наглеждаше нивите, ливадите, овошките на павелчани. Познаваше всеки синур и пътека, всеки поток и бразда, всяка падина и сянка на дърво.

И по имота различаваше стопаните - грижовни и немарливи, окото му се радваше на подреденото, на подновената ограда и на обилната родитба.

И много домовит беше - ще премете, ще премие, замърсено не търпеше. И сам месеше хляб и го печеше в домашната пещ. Хвалеше се, но имаше за какво.

- Моят фурнит, като го търкулна по стръмния сокак, на коджамегдана се запира цял-целеничък, без да се раздроби!

Прекарал шарка, лицето му бе сипаничево и затова брадата му бе рядка. Мязаше на Фердинанд. Сдържан човек, ала понякога избухваше и не сдържаше ругатните си към властта. Ако го чуеха онези горе, нямаше да си намерят място под небето.

- Да ме турят в един чувал - казваше той, - и да ида при най-големия в София и да му река: - Господин министър-председател, имам четирима сина и всичките са по бойните полета на Отечеството! А аз да нямам сол - да си посоля кашата!

Щурец не мълчи, вдовец вкъщи не седи.

Сандю, синът, ратайстваше при чепеларски чорбаджия. Един ден чорбаджията го запозна с мома в напреднала възраст и когато тя си отиде, му рече:

- Сандю, искаш ли да хвърлиш фукарлъка, ожени се за тая Шина от Широка лъка. Малко е застаряла, може да не ти роди дечинки - ама ти си имаш. Важното е, че е с имане - с овце, крава, волове, мулета… Виж какъв чеиз! Сигур и парици си е заделила. Брат й е поп, вуйчото - владика. Нали не щеш да ставаш патриарх?

- На мене ми трябва жена да се грижи за дечинките ми. Едно е майка, друго - мащеха. Те комай си приличат по първите срички. Оттам нататък са различни. Тя, любовта, беше при Гунка, тука ще е друго.

- Млад си още - продължи чорбаджията, - не бива да самотуваш. Сам чиляк за никъде не е, освен за “чорната тикла”.

Прав бе чорбаджията и Сандю го послуша. Затова и отиде в Широка лъка и поиска Шина. Стара мома и стар хляб се дават без грош. Нетърпелив бе рупецът - вместо в неделя, в събота привечер се озова в “широкото” селище.

Шина доеше кравата в подника, а Сандю се вмъкна незабелязано в нейната стая и се скри в мусандрата. Жената се прибра, хапна качамак, топвайки го в оцета с чеснов. И тъкмо полегна на козяка, от долапа се почука.

- Кой тропа?

Никой не се обади. След малко се повтори.

- Нимой се пощамя, щото ще рукна попа!

- Никого няма да рукаш. Аз съм Сандю от Мусандрю - изненада я той.

- Дойдох да те водя по-рано в село. Постели сега и на мене козяк и заранта ще вървим.
Така и стана.

- Добитъка ще откараме след неделя.

- Добре - съгласи се Шина. - Само пари ще взема.

На път за Чепеларе Шина даде всичките пари на Сандю. Петдесет хиляди лева - очите му се поразшириха, не беше виждал толкова полезни хартии накуп.

Сандю купи ситна рибка, хамсийка, и хлебец на Шина и й каза:

- Хапни и ме почакай. Аз ще се обадя на чорбаджията - да ме пусне за неделя. Нали сме младоженци…

С подут от пари джоб на панталона Сандю събра акрани и ядоха и пиха на корем в местната кръчма. Но не три дни, както е в приказките. Чужди пари и чужди жени лесно се харчат!

Шина приемаше Сандювите деца като свои, ала те не свикваха с втората си майка.

Родителите не се спираха - ту с мотиката на рамо, ту на хармана и много рядко на мегдана. Славата на Сандю като най-добрият подковач на волове се носеше из целия Рупчос. Който веднъж идваше при него, дохождаше и втори път, и потретваше.

Тогава волът беше основна тяга в селските и горски работи - и за оран, и за трупи… Сам си курдиса Сандю вардун, с който извличаше трупи от стръмни места, оттам, където и човешки крак не бе стъпвал.

Поръчаш ли му, и от най-дълбокото дере ще измъкне отрязаните с жаги борики. Смиляваше се над животинките и ги щадеше. Хранеше ги добре, защото храната влачеше върдуна.

Павелецът опита и от кираджилъка. Кирия-непрокопсия. Един от пътищата бе към Бяла черква и Марково. Мулетата - с товар и нататък ,и насам. Гладен като куче, веднъж спря пред лозе със салкъми - кехлибар! Да, ала стопанинът го сбара.

- Какво правиш тука?

- По нужда.

- Къде стори тая беля?

- Ами…

Разстъпиха се наоколо. Нямаше следа, но попаднаха на конска фашкия.

- Ето - рече кираджията.

- Ама това е фашкия!

- И ти цял ден да ядеш лютеш /киселец/ и диви сливи, и ти ще изсипеш фашкия!

Нещо скърцаше между Сандю и Шина, както скърца ок на стара каруца по калдъръм. Няма къща без крамола, както няма комин без дим. Но не беше само това.

Един ден Шина обърка заръката на Сандю - да метне на воловете слама, а на прасето - каша. А тя кашата даде на воловете, а сламата - на прасето.

Ядосан, мъжът й зареди ловджийската пушка с най-дребните сачми, вдигна я и ги изстреля в пресосата, в долния край на вълненика, където е обточен с много гайтан.

Гайтанът задържа сачмите - Сандю я сплашваше за непохватността, без да й причинява нараняване.

Една сутрин Сандю се събуди с просветлението - в имелката е и нимелката! Бързо се събраха, бързо се разделиха. Раздялата - тази тайна - в която са посветени само двама!

Сандю беше с бащиния си ръст, снажен. Често го срещаха с раница и ловджийска пушка. И с послушното куче Пенка. На лов излизаше най-вече с Гочо Кривошията и с Яхо. Веднъж на Дончовата нива се появи заек, който бягаше към параклиса на Свети Никола. Кривошията гръмна веднъж, дваж - нищо.

- Стига си гърмял хавае. Кьорфишеци. Само дето го окади като черен котарак и опърли хвойната!

Сандю се прицели и така пукна, че продупчи ушите на заека, та като се преметна през прогорялата хвойна, закачи ушите си на два клона и падна целият одран.

Яхо пък, несръчният, носеше стара пушка, вързана със сиджим - спъна се той на сиджима и си простреля пръста.

- Как няма да се раниш - укори го Сандю, - тя, твоята пушка, е от стари петали, а моята е от Пипербаярд.

Вечер залагаха капани за вълци и лисици, а сутрин ги събираха. Кожите ги продаваха на добра цена.

Сандю имаше колиба на припек - на Равне. На отиване и на връщане минаваше през Босилек, където бе воденицата на Деля Андоновска.

“Всяка овчица - за ножица” Всяка жена и муле - за юздица.

Събота беше и спря на воденицата. Отби водата, която течеше по варада и се спускаше по улея към воденичните камъни. Камъните замлъкнаха. Деля приближи сандъка, който бавно се пълнеше с брашно, и избърса поспала по страните си. Излезе.

- Ти ли спря водата?

- Няма друг - аз съм. Най-лесно се отбива вода и жена!

- Много знаеш - малко сърдито отвърна тя, може би защото я сравни с водата.

- Кираджията и авджията знаят повече от халваджията и бозаджията!

- Ще пуснеш ли сега…

- Ако ме нагостиш, тогава…

Покани го Деля Андоновска, свари царевично брашно и разпити качамак. Направи лочки и ги заля с разтопено масълце. Сетне поръси цялата тава със сирене.

Закачката си беше закачка. Все по-често Сандю се заседяваше на воденицата. Помагаше на коларите да разтоварят зърното и да натоварят брашното. Закачката отиде и по-надалече - Деля вече слагаше и саздърмица на качамака.

Притикваха го с кисело мляко, докато дойде време да го притикат и с друго… Докато паспалът покриваше заедно лицата им.

Когато Сандю и Деля се събраха, първата нощ прекараха в колибата на Равне. Борината в оджака пръскаше слаба светлина. Заливаше ги мирис на сено и смола.

Песента на щурците се примесваше с далечен лай на куче. Нощта дишаше като жена с трепетна гръд. В планината цареше покой и тишина.

От прегръдката на двамата се роди Петрина.

Десетина ли, петнайсетина ли години Александър Костов се бухваше в шахти и галерии, буреше с пистолет в рудните пластове, след което бухаше с увредените си бели дробове.

Заменяше здраве за пари, после обратно - пари за здраве. Лишаваше се от слънце, за да не лишава семейството си от хляб. Потъваше във влага и тъмнина, за да не потъва във вересии.

Легендата, че ако миньорът се храни добре, няма да го сгази силикозата, си остана легенда.

- Изял съм салам, дълъг от Павелско до Ореховския гатер, и масло-колкото Долниян камень, ала пак ме найде пущината.

Всеки ден Ореховският гатер свиреше в дванайсет часа. Хората в Ропката знаеха това, спираха работа и отиваха да обядват. А Долниян камень беше взривен от Панайот Серкеджиев и падна до Тиловската воденица, когато разширяваха пътя между Хвойна и Павелско.

Камъкът тежеше тонове. Тогава тия два символа означаваха много - единият отмерваше времето, другият бе път, равен на живот.

Сандю продължаваше да се майтапи с болестта:

- Компресорът не работи. Сили-козата ми изсмука силите, а козата къде ли врещи, та не мога да я чуя?

Чешит си беше той и такъв си остана докрай. Задумаше ли, покрай него всички млъкваха. Настъпваше тишина, желана и очаквана.

Думата му тежеше като топуз на кантар, с която мереше добро и зло, истината и лъжата, надеждата и отчаянието, красивото и грозното, забъркваше сериозното с хумор, случилото се с измисленото тъй, че приказката му светеше като след прошка.

Свареха ли го на мегдана, децата го наобикаляха с жадност - да им разкаже нещо чудновато, необикновено и тайнствено.

Възрастните се оглеждаха дали е в кръчмата - да седнат до него и да ги разсмее тъй, че да забравят дертьове и тегоби и да ги държи - възторжено и бодро - до следващата среща. Осмеляваха се да го попитат защо се обръщаше към Николина с Гунка, а към Деля - с Жимжяна, а той отклоняваше истинския отговор.

- Защото Гунка е зунка, а Жимжяна - камбана!

С три жени живя Александър Костов - с Николина, която най-дълбоко лежеше на сърцето му; с Шина, която премина безследно покрай него; и с Недялка, която заемаше странното място между останалите две.

Само дето Сандю не знаеше къде се намира той в техните сърца.

Иначе с порите на кожата си разбираше - животът донася и отвява любовта и по това дали на хармана падаха поне шепа зърна, различаваше коя е истинската и коя прилича на опърлена хвойна, в която може да се скрие поне един плашлив заек.