Кънчо Великов

(спомен за Станка Пенчева)

90 години от рождението на Станка Пенчева

В българската поезия има много талантливи поетеси, но тази - с красивото българско име Станка - беше “моята” поетеса. Тя е родена на 9 юли 1929 г. в гр. Сливен.

Години наред бях събирал нейни снимки и стихотворения от различни периодични издания.

И до сега е живо вълнението, което изпитах, когато тръгнах към дома й. За пръв път щях да се изправя лице в лице пред жената, с поезията на която общувах почти четири десетилетия.

Първото, което ме впечатли, бяха сърдечната й усмивка и зеленият пламък на очите й.

Те ми дадоха куража да поема и целуна благословената й ръка!

След като ме покани в хола си и донесе нещо за почерпване, поведохме съвсем непринуден разговор. Говореше повече тя. Между нас сновеше любимото й дакелче Джери, а от отворената балконска врата есента нахлуваше с всичките си багри. Не говорехме за поезия, но тя изпълваше въздуха около нас.

Преди да си тръгна, Станка Пенчева ми подари новата си поетическа книга. Поканих я на моя премиера, която предстоеше в Клуба на журналистите. И тя дойде. Подари ми красиво аранжирана бутилка “Мерло” с думите: “На мъж се подарява вино, а не цветя”.

Изпихме го с приятели, по някакъв повод, а бутилката пазя като скъп спомен и до днес. След първото ми гостуване имаше поводи и за други. В следващите години посещавах нейни премиери и годишнини.

Разменяхме си писма, в едно от които тя предложи да минем в обръщенията си на “ти”. Редовно ми изпращаше новите си книги.

Сега разлиствам страниците на “Старомодни стихове” и сякаш съм отново в познатия ми хол и самата поетеса ми говори чрез стиховете си. Толкова естествено както го е правила и в другите си книги. Всяко стихотворение носи своето послание.

В “Кухня за бедни” въпросът “Дали чака от вънка/ някой с канче в ръка?” е по-скоро риторичен. Бих могъл да посоча още заглавия, особено онези, в които има въпроси, насочени към “аза”:

Свита сиротно в ъгъла на света,
какво да правя с моята непричастност?
Аз ли не исках,
мен ли не искаха?

Открояват се сполучливи метафори, неочаквани и оригинални сравнения. Чувствата на поетесата текат като пълноводна река и то в долното си течение - мъдра и успокоена.

Например в “Лошо настроение” има такива стихове, които наистина остават в душата на всеки читател:

Вече почнах да мисля:
боли ме - значи съществувам!
Боли ме душата -
значи имам душа!

Според мен най-хубавото стихотворение в “Старомодни стихове” е “Селска вечер”. Каква невероятна пасторална картина! Колко простота и величие изпълва тази топла селска вселена, където поетесата е частица от нея и където тя може да си говори с Бога.

И после във финала онзи разяждаш като червей на съмнението въпрос, съпътстващ човека на Словото:

Защо ми е отказана най-простата радост -
да знам,
че си е струвало да бъде написано
написаното от мен?

Струвало си е и си струва! След общуването с такава поезия духовната наслада е огромна. Много читатели ще я почувстват, с повече любов ще гледат на ближния около себе си. А не е ли това най-голямата награда за твореца?!

… И продължава да тече пълноводна реката на поезията. След “Старомодни стихове” се появиха и следващите поетически книги на Станка Пенчева: “Отвън-отвътре”, “Преддверие” и един солиден том избрани стихотворения, озаглавен “Незабрава”. Той е една равносметка на поетесата.

За да се разбере и почувства тази поезия читателят трябва да се потопи в света на детството. Трябва да е живял “сред горещия прилив на житата,/ душа в душа с кучето,/ с невестулката, с коня,/ с пчелата и билките, с летния дъжд.” Там където може да слуша тишината, а тишината - него…

Какво мъдро чувство владее поетесата! Тя не роптае срещу знаците на съдбата. Всичко, изтекло между пръстите “като самия живот”, е оставило своите сладки рани, а може би те са доказателство за истинския живот:

Не се оплаквай в себе си дори!
А благодари -
че бра бодили, както се берат цветя.
Че бяха запоени със олово
перата ти, но ти летя.

В това е достойнството на един живот и на една поезия!

Извисила се над злобата на деня, поетесата гледаше с неприкрита ирония на собствения си бит. Понякога обикновен факт от него става тема за стихотворение, в което ни изненадва с дълбочината на мисълта.

В “Не ми допада пейзажът на рая” тя възкликва: “Там навярно растат билка до билка,/ но защо - като няма болка?” На нея и тук, на земята й е добре, сред тръни и коприва - заключавайки със съкровено човешкото прозрение:

А може привечер да дойде при тебе
някой с по-дълбоко рана от твоята.
И ти да му станеш
целебна трева.

След мемоарната книга “Дървото на живота” и литературната анкета, направена от поетесата Петя Александрова, се появиха и двата тома на “Тук съм”. Само че “Тук съм” не е точно мемоаристика. Това е жестоко саморазголване. Читателят има чувството, че е застанал в изповедалня, където Станка Пенчева осветява най-съкровените кътчета на душата си.

Още докато четях първия том, пред очите ми премина и моето детство. Колко много красота има в написаното за майката: “Прането й беше като хоро разлюляно от вятъра!”

Детството е непресъхващ извор на вдъхновение, на теми, на спомени за всеки писател, но малцина са, които могат да гребат от него до края на дните си. Читателят може да научи много от тази книга, да се докосне до различни съдби. Всичко е написано сърдечно, сгряно от топлината на есенното слънце.

Не мога да подмина един показателен случай, разказан във втория том на “Тук съм”. Заедно със Серафим Северняк и други писатели Станка Пенчева гостува на Никола Серафимов - баща на писателя, в с. Горна Липница.

На сбогуване старият учител се обръща към поетесата с думите: “Ти си една амазонка. Не от историята, а от реката. Разбираш ли? Каквото и да ти се случи, каквато и суша да има, ти ще си течеш все пълноводна, никога няма да се свършиш!” Пророчески думи!

Наскоро след това Станка Пенчева издава “Световъртеж”. В това томче любовна лирика повече от стиховете са познати от други книги на поетесата, но тук, събрани заедно, те звучат като нови.

Убеден съм, че многобройни читатели са се насладили на чудесните стихотворения и нещо забравено е трепнало в сърцата им. Защото всеки е имал своите влюбвания и разочарования, но не всеки - подарък - една звезда, наречена Антарес…

Станка Пенчева беше една щастлива поетеса! Щастлива, че цял живот е имала любимата си работа - да пише. Да пише талантливо и мъдро! Тя имаше и има обичта на своите читатели.

Никога няма да забравя как на премиерата на “Незабрава”, по случай седемдесет и петата й годишнина, тя рецитира “Запомнете ме”:

Запомнете ме с усмивка закичена,
готова на всичко да се удивлява,
с глава - за отсичане,
с устни - за целуване.
———————————
С лице, което седефено свети,
с ликуващо рязък замах на крилете -
такава ме запомнете!

Как мога да забравя и осемдесетгодишния й юбилей! Когато тя се появи на входа, препълнената зала се взриви от ръкопляскания…

Благодарен съм на Станка Пенчева за вълнението, с което съм разгръщал и разгръщам всяка нейна книга, за високия градус на поетичното чувство, за изстраданите житейски истини, до които съм се докосвал.