ВОЙВОДИ
Те тръгваха от мъката, растяха
в народната душа… Като бразда
надеждата - небесната им стряха -
обтягаше копнеж за свобода…
Вървяха те… Разпалваха жарава
от капка слънце в робските ни дни.
Над буен гняв и над позор и слава
изопваха за песен висини…
И ти, сърце - на мъката гнездото -
до днес ги носиш в земния си път.
И чуваш ти на времето в окото
юнашките им саби да звънят…
Те не умират. Ден и нощ кръстосват
България… Над стъпките ни бдят.
Люлеят в нас към утрешното моста
и клади във душите ни редят…
Сърце, не ги оставяш нажалени.
Целуваш мълком тяхната бразда.
На любовта със вечните сирени
те идват пак и носят свобода…
