Гергина Давидова

ПРЕД БОЖИИТЕ ВРАТИ
(27 декември 1872 г.)

В Къкрина ханчето трепери.
Срамът го срина във пръстта.
Белязан ден пред Божиите двери
и Дяконът се сля със вечността.

И тази нощ звездите не заспаха.
Земята грейна като пищен храм.
Събуждаха се всеки дом и стряха.
В занданите Апостолът бе сам.

Не го смути ни ятаган, ни зима
и вярата си чиста ни дари,
та българинът огън да си има,
запален от зорницата в зори.

Не го изплаши черното бесило
и крачка не отстъпи във страни.
За теб, Родино, даде всичко мило -
за светлите народни бъднини.

Издига монументи тишината
за литналия с птиците орел.
Народе мой, предавай на децата
да следват благородната му цел!

БУРЯ

Импресия

Тежеше сушата голяма,
а дъжд все няма, няма, няма…
И вехне пъстрият килим,
зове ветрец неудържим.
А облаче в небето - дребно,
закани се над всичко земно,
набра кураж и прогърмя -
отде купен кълба събра
и тръгна тъмен и сърдит?
Напира, дудне ядовит,
огниво святка, хвърля жар -
змийчета пуска, огнен дар,
разхвърля прах из ширинето,
в тъга и страх - замря полето.
Дойде неканен и без виза,
съдра надутата си риза.
Развихрен и зъбат, и страшен -
свисти и стене свода прашен…
По всички борове, брезици -
плющяха мокрите камшици
и по земята занемяла
заудря леденица бяла.
Беснее хала из гората,
изхвърля пилци от гнездата
и над поломените клони
небе ранено сълзи рони.
Тъй плака цяла нощ и бора,
допрян до брата си на двора,
а аз безпомощна навън -
се чудех: ” - Ад ли е, или е сън?”
И… молех се и онемях -
гневът ти, Боже, разпознах -
но тази злост, що ти отключи,
грешниците не улучи!