Ели Видева

От върха се спуска светлина,
грейва по разнежени поляни,
тръпне избуяла далнина,
а в земята плачат сухи рани.

Изворът бълбука с дъх забързан,
къдри из потока светла пяна.
Но във висинето вейва сърп
буря като громол и закана.

И човек усеща отведнъж,
че животът му е миг назаем,
че ще стане на трева и дъжд…
Брат ми се възнася към безкрая…