Иван Енчев

Всички в неговото родно градче го наричаха Вуйчото от Австралия. Никой не споменаваше името му: Станчо Станков. Приказваше се, че около 1950 година е избягал от България, когато бил войник. Сега изглеждаше твърде запазен за своите години, макар че беше посребрял и носеше очила с доста голям диоптър. Едрата му осанка в скъп бял костюм се отличаваше сред всяка тумба местни хора.
В този топъл есенен ден Вуйчото много добре усещаше, че племенникът му Станимир Черкезов го беше поканил на сватбата на своя богат приятел не от голяма любов, а за да се похвали с неговото благоволение, както би се изфукал с поредната си грандоманска придобивка. От два дена беше в градчето, а вече му беше омръзнало какви ли не далечни роднини да му се кланят с надежда за милостиня. Следяха го с възхищение, както някои селски деца очакват първия щъркел през пролетта да свие гнездо на черницата в тяхната градина. Звъняха му до късна вечер. Най-много му досаждаше лицемерното уважение на неговия племенник Станимир. Той беше дребничък мургав трийсет и няколко годишен мъж с бръсната глава. Брадицата му беше черна и четинеста. Неговите остри миши очи гледаха нагло, дори когато се умилкваше около Вуйчото…

Сватбата се проточи. Вуйчото наблюдаваше отдалече голямото хоро, което се извиваше на три обръча насред централния градски площад. Усмихваше се хитровато и гледаше играчите изотзад.
„Хорото е огледало на живота! - мислеше си дяволито той. - Каква несправедливост?! Лицето ден и нощ се трепе за едно потайно дупе! На хорото всички сме слуги на дупето!”
Някакъв далечен братовчед му приказваше нещо милозливо, пък Вуйчото кимаше, без да продума, докато досадникът млъкна и се отдалечи сконфузено.
А Вуйчото продължаваше да се наслаждава: „Българска ни работа! Лицето и нозете красят хорото, пък не могат без игривото кръстче! - казваше си той. Току си прошепна: - Открай света се върнах само заради туй българско хоро!”
Не изтрая сърцето му. Не се стърпя. Хвана се на хорото до най-гъвкавото кръстче. Изневиделица до него се усмихна друга красавица. Млада, стройна! Жена в разцвета на силите си! Кръвта му кипна, още щом тя го докосна с горещата си длан. „Ах, защо не съм с двайсет години по-млад, че да видиш ти как се хоро води!”
След като затихна музиката, хорото се разпръсна. Непознатата красива жена се представи на Вуйчото с широка лъчезарна усмивка:
- Аз съм Елена. Ваш покорен екскурзовод и шофьор.
- Ех, тези хубави Елени! - възхити се от сърце Вуйчото. - Аз пък съм вуйчо Станчо!
Младата синеока жена с къса черна коса изведнъж му стана симпатична. Той още от момче харесваше синеоките момичета. Двамата се оттеглиха настрани, към цветната градина. Седнаха на грапава жълта пейка.
- Е, думай! Настани ли се харно в хотела? - запита покровителствено Вуйчото.
- Благодаря. Отседнах. Утре по кое време тръгваме?
- А, не бързай толкоз, хубава Елено! Първом ще закусим, после ще уточним маршрута на нашето пътешествие из старите красоти на България. Сега да си гледаме хорото и веселбата…
„Туй бяло лице и тази усмивка с трапчинките на бузките откъде ли ми са познати?” - започна да се чуди Вуйчото.
По-късно на вечерята в ресторантската градина ги настаниха един до друг. Отвсякъде се обръщаха към Вуйчото. То бяха поклони, то бяха угоднически усмивки, то бяха плоски шеги. Все с един лошо прикрит намек, както сиренцето в капана за мишки - доларите на Австралиеца…
Вуйчото посрещаше всички с разбираща усмивка, досущ като Мона Лиза от прочутата картина на Леонардо да Винчи! За тежненията на всекиго намираше блага дума, но не бързаше да обещава онова, което и без думи се подразбираше. Обидно му беше, че никой не се интересуваше дали е продължил да рисува. Някога той беше най-добрият художник в местната гимназия и неговите картини красяха всякакви училищни празници. Още по-обидно му беше, че всички пресмятаха на ангро доларите му, имотите му, наследството му. Никой не се сещаше да го попита как преживява след смъртта на съпругата си? На какъв хал е неговият бизнес в хотелиерство? Как е със здравето?..
По някое време вече пийналият Станимир Черкезов покани на едно танго Елена. Дори не се сети от учтивост да попита Вуйчото, нейния кавалер, дали е съгласен.
Заприказваха се. Станимир говореше с пиянско фъфлене. Тя му отговаряше вяло, с престорена женска усмивка. А той не се посвени:
- Вземи му душицата на този дърт мераклия! Няма да съжаляваш. Черкеза плаща кеш! Доливай му чашата, докато се срине от стола си! Направи го за присмех!
Елена не се изненада. Помисли си, че пияният племенник иска да се пошегува с Вуйчото, за да си имат майтапчийски лаф за утре.
Никой не можеше да се сети, че в бръснатата глава на Станимир Черкеза се мъти една потайна мисъл, както зародиш в ципата на паяшко яйце. Той си беше наумил да присвои собствеността на вуйчо си като единствен негов пряк наследник. Само си търсеше повод да го злепостави пред обществото и после да го освидетелства като психично неуравновесен старец. Вече се беше уговорил с шефа на голямо психиатричното заведение за щедра отплата, ако го въдворят по бързата процедура.
Вуйчото и Елена си допаднаха. Веселяха се като стари познати. И двамата не прекалиха с пиенето. Разделиха се пред хотела с уговорка утре заран да се срещнат пак тук и да уточнят програмата си за следващите дни.
Рано сутринта Станимир съвсем изненада Елена по хотелския телефон с молба да се срещнат насаме…
Той я чакаше в малкото кафене при рецепцията на хотела. На масата имаше сервирани две кафета. Неговата чаша вече беше изпразнена до дъно. Посрещна Елена с обичайната си вулгарна усмивка:
- Ти снощи нищо не направи. Сега ти предлагам нова оферта. Нагоди моя дъртак сам да се спъне към пропастта от някоя висока скала. И умната! Черкеза не си поплюва! Като се върнеш, ако е сполучлив „инцидентът”, ще получиш още пет пъти по толкова!
Той хлъзна по масата към нейните ръце неголям плик. Тя се втрещи. Докато се съвземе, Станимир вече се беше изправил като пружина и бързаше към вратата. Коленете й се разтрепериха. Стана и тръгна, без да докосне чашата си. А доста по-късно в хотелската стая полюбопитства за съдържанието на получения плик. Преброи тридесет банкноти по двеста евро, чисто новички!..

* * *
Преди няколко години Вуйчото се беше върнал за пръв път в родното си градче за погребението на своята единствена сестра. Съпругът й поддържаше бакалско магазинче под наем. Синът им Станимир беше завършил търговска гимназия, но не работеше нищо постоянно. Помагаше на баща си като снабдител на стоки.
Тогава Вуйчото плати половината от бащината си къща на своята сестра. Направиха договор за покупко-продажбата и го завериха при нотариус.
На семейната софра на изпроводяк за Австралия Вуйчото разпореди на племенника си Станимир:
- Моля те да се грижиш за всичките ми тукашни имущества. Първом ще докараш в приличен вид моята родна къща. Ще й направиш основен ремонт от темела до покрива. Ще се грижиш градината в двора да не пустее. Ще поддържаш градинката с цветя пред къщата. Ще се погрижиш за наследствените ми земи. Ще направиш паметници на гробовете на родителите ми и на сестра ми, твоята майка. За всеки харч искам точна проекто-сметна документация. Аз ще ти привеждам нужните пари, плюс една прилична сума за твоята услуга.

* * *
Когато пристигна на летището в София преди два дни, Вуйчото се изненада, че племенникът му Станимир не го посрещна, както се бяха уговорили. Той беше деен човек и вместо да се вайка, нае хубава кола под наем за две седмици. И я подкара за към своето родно село, което вече кой знае защо наричаха град. С очите беше позакъсал, но караше бавно и внимателно.
На улицата, където в миналото беше неговата родна къща, го посрещна грамадна триетажна сграда с мраморна облицовка. На партера работеше голямо кафене. А горните два етажа бяха жилищни. Встрани, където някога беше цветната градинка на майка му, сега се кипреше като бял мавзолей внушителен лъскав гараж. Вуйчото преглътна обидата. Позвъни на входа. Показа се съпругата на Станимир. Миро бил по много важна работа на митницата, затова не го посрещнал на летището.
Домакинята покани госта да се настани в най-малката задна стая:
- Вуйчо, тази стая е малко тъмничка, но пък е по-тиха. Почини си. После ще похапнем. А като се върне Миро, той ще каже как да ти разнообразим престоя. Няма да те оставим да скучаеш.
Вуйчото не беше на себе си от яд като видя за какво е похарчил парите му неговият племенник. Рече суховато:
- На магистралата хапнах в един мотел. Не съм уморен. Ще се поразходя на чист въздух.
Без да се бави, той се отправи към гробищата. Нарочно беше пристигнал по Петковден, за да отиде на гроба на майка си, която се казваше Петка. Посрещна го ново разочарование. Гробовете на родителите му тънеха в храсталаци. Нямаха никакви паметници. Беше позачистен само гробът на сестра му.
Вечерта Станимир се завърна от някъде с голям черен автомобил, паркира го в гаража с автоматични врати и се втурна към Вуйчото. Прегърна го, разцелува го с такова въодушевление, сякаш беше преизпълнил всички негови разпореждания.
Вуйчото нямаше настроение за никакви разговори, но се налагаше да изтърпи приказките на племенника си. Бързешката научи, че той е станал голям зърнопроизводител. Наел под аренда хубави земеделски площи и изкарва добра печалба. И дума не отвори защо е разрушил родната къща на Вуйчото. Не се извини и за запустелите гробове на дядо си и баба си.
Единственото нещо, което го вълнуваше, беше:
- За колко дена си тук? Нали ще прескочим до моята банка да ми станеш гарант за един сериозен кредит?
Докато Вуйчото се чудеше как да откаже, Станимир побърза да погъделичка самолюбието му. Надяваше се, че ще го зарадва:
- Утре те каня на една голяма сватба! Мой влиятелен приятел жени сина си. Помисли за някой приличен подарък. Хората очакват от тебе нещо по така!
- На сватбата ще дойда, но за банката ще видим. Не знам дали ще имам свободно време. Смятам да пообиколя из България. Наел съм си една екскурзоводка, която ще ми бъде и шофьор. Нали виждаш, с очите вече не съм дип добре.
- Е, вуйчо, недей така! Разхождай се, колкото щеш, но за банката трябва да намериш време! Замислил съм голям проект. Ползвам европейски субсидии, но не ми стигат само един милион долара.
Този заповеден тон подразни Вуйчото.
- Малко ли си ме ограбил досега? - не се стърпя той. - Казах ти, засега ме остави на мира! Уморен съм. Ще отида да си полегна. Пък, ако ви създавам неудобства вкъщи, утре ще се преместя в хотела.
- Моля ти се, вуйчо. Недей така! Ще ме направиш за смях пред хората…
- Не ме чакайте за вечеря. На диета съм… - излъга Вуйчото и се отправи към задната стаичка в огромната къща със студени мраморни подове и сладникави тапети по стените…

* * *
Сутринта Вуйчото и Елена седнаха в кафенето на хотела. Заеха се да уточнят програмата си за краткото пътешествие из България.
- Не ми се ходи по лустросаните места - призна си Вуйчото. - Искам да видя по-естествените български красоти.
- Сега е есен. Като начало изключваме морето. Какво ще кажеш за Велико Търново, по-точно Царевец и Арбанаси? - Елена го гледаше право в очите.
- Бива. Прибави и Килифаревския манастир!
- Хайде да добавим Дряновския манастир, Боженци, Етъра! - настоя Елена с умоляваща усмивка.
- Бива. Иска ми се да прескочим и до Троянския манастир. Ама ще видим кое що…
- Шипка! Няма как да я пропуснем! - продължи Елена все тъй настоятелно.
- И това бива! Абе, Елена, много ме изкушаваш! Ако бях едно птиче, щях да хвръкна навсякъде из България! Ама няма как, дните ми са кът.
- Тогава Рила! Нито Рилският манастир е за пренебрегване, нито Рупите с къщата на пророчицата Баба Ванга.
- Ами Родопите? - не се стърпя Вуйчото
- Да, да! Бачковския манастир, Кръстова гора, Пампорово.
- Пампорово го махни! Много е излъскано, пък ми простей!
- Като отидем в Родопите, ще уточним. Хубаво ще е да стигнем до тракийското светилище Перперикон и до село Татул, където е гробът на Орфей…
- Абе, Елена, спомням си едни много красиви места по Южната граница край твоето родно село. Там бях граничар на времето. Ех, какви славни времена бяха тогава!..
Елена се понатъжи. Вуйчото забеляза тръпката по нейното лице.
- Ама ти какво? Да не казах някоя глупост?
- А не. Аз просто така. Сетих се за моя роден баща. Не съм го виждала…
- Извинявай…

Пристигнаха във Велико Търново. Разгледаха, каквото му се искаше на Вуйчото. Надвечер отидоха в първия хотел, който им се пречна пред любопитните очи край живописния бряг на река Янтра.
- Да наемем стая за двама, или?.. - запита Вуйчото с малко неудобство. Не беше наясно какви са интимните намерения на неговата очарователна спътничка.
Елена се досети какво го притеснява:
- Вуйчо Станчо, хайде да сме на ясно! Обичам чистите сметки и чистите чаршафи. Ти си наемател на стаята ми, но не и на леглото ми. Мразя общите чинии и общите спални.
Вуйчото нае две съседни стаи, с врата помежду им.
Настаниха се поотделно, за да се поосвежат. По-късно, след вечеря, влязоха в неговата стая и дълго-дълго си приказваха за какво ли не.
Вуйчото продължи да си спомня доброто старо време.
- В неделя на граничната застава идваха момчета и момичета от близките селца. Правехме си забави. Особено през пролетта! Първом наоколо миришеше на теменуги. После на люляк! Ама като цъфнали ония ми ти глогове и шипки! Дъхти цялата планина! Покрай нашата застава имаше горичка от брези. Граничарите - все нетърпеливи да целуват момичетата. Някои от гостенките се престрашават. Шмугват се по двойки из близката горичка. Ех, какво славно време беше!..
Елена го гледаше умърлушено. Пак се сети за нещо старо. Току рече приглушено:
- Моят роден баща бил граничар край нашето село. Харесали се с мама. Щели да се женят, когато се уволни. Но той като се уволнил, тръгнал да бяга през границата и го убили. Загинал на ничията земя. Мама се оженила набързо за един стар ерген с дванайсет години по-голям от нея. И така аз съм се родила като уж седмаче…
- Стават такива неща… - рече небрежно Вуйчото, колкото да не мълчи.
- Мама ми го призна това в деня след погребението на моя официален баща. Най-сетне разбрах защо хич не си приличаме с по-малката ми сестра. Ти си първият човек, с когото го споделям. Не знам защо ти се доверявам.
Вуйчото едва сега се сети откъде познава тези хубави сини очи и това бяло лице, и тези тъмни коси, и тези устни, и тези тънки пръстчета на ръцете. По онова лудо-младо време, когато беше граничар, си беше харесал една девойка, току-що приета за студентка. И тя го харесваше. Отдаде му се седмица преди уволнението. Но той, след като напусна граничната застава, забрави за влюбеното момиче. Подлъга го един приятел и преминаха Южната граница по познатите му места. В Гърция се промъкнаха на голям товарен кораб и след много митарства се озоваха в Австралия.
Почувства се неловко. Той нямаше деца от законната си съпруга. Пък се оказа, че от толкова години насам има такава красива дъщеря. Какво да стори? Срам го беше да й признае тази неудобна истина.
На Елена й беше приятно да го слуша. Тя никога не беше се чувствала така сладко, както тази вечер край брега на Янтра. С нещо странно я привличаше този непознат мъж. Но й се стори, че от известно време неговият поглед помръкна. Сигурно е уморен.
- Вуйчо Станчо, да си лягаме, а? - предложи тя пряко искреното си желание.
Елена стана, отвори вътрешната врата и щом влезе в своята стая, веднага превъртя ключа. Сякаш се боеше от себе си, да не би да се върне на разговорка при своя сладкодумен събеседник, пък той да вземе да си помисли нещо друго…
През следващия ден обиколиха доста красиви места из Стара планина.
Вечерта пак тъй наеха две съседни стаи. И пак се отдадоха на приятен разговор. И тогава Елена не се стърпя:
- Вуйчо Станчо, ти знаеш ли, че твоят племенник Станимир ти крои грозни номера. Вечерта, когато бяхме на сватбата, ме помоли срещу хубаво заплащане да те напоя, за да станеш за посмешище на всички.
- Тъй ли?! Не съм изненадан. На този нехранимайко още ли не му стига всичкото онуй, дето ми ограби?!
- Сигурно не му стига. Иска още! - рече Елена саркастично.
- Какво? - Вуйчото трепереше от яд.
- Сутринта преди ти да дойдеш, ме намери в хотела. Предложи ми да направя всичко възможно през пътешествието да ти се случи някой нелеп „инцидент”. Например, да ти помогна да се подхлъзнеш над някоя пропаст из планините. „Случайно”, разбира се! Ето виж! Той ми даде този плик с пари. Обеща ми още пет пъти по толкова, ако изпълня успешно неговата поръчка.
Вуйчото взе плика. Погледна парите. Свали нервно очилата си.
- Втрещен съм! Този тепегъоз се цели много далече! Трупа пари! Като нищо може да стане и депутат… - Запита слисано: - Защо ми го признаваш туй?
- Защото аз не съм от неговата кръвна група.
- Благодаря ти, дъще!
Изуменият мъж, разтреперан от яд и унижение, изрече това с такава нежност, че Елена се учуди на неговия тъй приглушен глас. Дори не забеляза необичайното му обръщение към нея. Тя доста се изненада като погледна към неговите светли очи. Те бяха зачервени, ала не гледаха тъжно, а весело - както при някое радостно семейно събитие…
Елена нямаше как да разбере, че точно сега той реши да й завещае всичкото си имущество и повече да не се завръща тук, при своята най-голяма глупост, която стори на младини…
Вуйчото простена:
- Отсега нататък няма да му отговарям на Станимир, колкото и да ме търси по телефона. Нека да се порадва малко на моя „инцидент из джендемите”…
След като обиколиха всички набелязани места, двамата пътешественици не се прибраха в градчето. Вечерта преди заминаването преспаха в най-близкия град. Тази нощ Вуйчото спа съвсем малко. Свирепите въпроси не спираха да го ръфат: „Защо човекът е и добряк, и хищник? Защо е и набожен, и безбожник? Защо?.. Защо всички мои роднини просят от мене много повече, отколкото мога да им предложа? Защо аз не им признавам, че едвам поддържам хотелчето си? Защо ту се лаская, че ме надценяват, ту се срамувам от себе си, че ги заблуждавам?”
Сутринта пристигнаха рано-рано в дома на Станимир. Той още отдалече се провикна:
- Хайде бе, Вуйчо! Закъсняваме за банката!
- Имахме малък инцидент с колата - рече Вуйчото. - Вземам си багажа и веднага тръгвам! Закъснявам за самолета.
- Ами банката? - Станимир просеше погледа на Вуйчото като гладно кученце, а той едва се сдържаше да не го срита. Рече му през рамо:
- Не се бой, ще уредя проблема ти. На, вземи! Нося ти един хубав армаган от моето пътешествие.
Вуйчото извади голям жълт пакет от своята чанта и го подаде на племенника си. Пък той аха да се просълзи от подмазване:
- Ама, Вуйчо, нямаше нужда да ме глезиш.
Станимир отвори нетърпеливо подаръка, но изведнъж прижълтя като опаковката на пакета. Видя оня плик с пари, който беше дал на Елена:
- Ама, Вуйчо, аз само се пошегувах. Знаех си, че тя ще разбере майтапа ми. Пиян бях… Как можеш да допуснеш, че е било на сериозно?..
- Повече не ща и да те видя! Аз вече нямам племенник! - Вуйчото изрече това бавно и злъчно. Беше не само обиден, а и отвратен. - Харам да ти е всичкото, дето съм ти харизал!
Станимир продължи да се умилква по кучешки покрай Вуйчото, но той събра багажа си бързешката. Мълчеше. Сякаш се разделяше с покойник…
Елена подкара колата рязко. До полета на самолета разполагаха с достатъчно време, но тя бързаше да прекрати тази унизителна раздяла на двамата родственици. Усещаше, че Вуйчото вече никога няма да се върне при своя племенник…

Беше в самия край на октомври. Денят се чумереше. Валеше ситен есенен дъждец. Тук-там пълзеше лепкава мъгла. Беше най-отвратителното време за пътуване. Елена шофираше старателно. Не бързаше. Разговорът вървеше приятелски. Дори повече! И двамата не скриваха, че им е приятно. Но сянката на неизбежната скорошна раздяла омаломощаваше мислите им като в някаква невидима хладна мрежа. Вуйчото от Австралия вече се беше превъплътил в дългогодишния емигрант Станчо Станков.
Елена се умълча. Той - също. Връхлетяха го нескончаеми въпроси: „Какво да правя сега с тази моя щерка, какво? Срам ме е да й призная греха си. А още повече ме е срам от майка й, някогашното красиво синеоко дребосъче. Как съм могъл да го забравя как трепереше в ръцете ми и хълцаше от обич и смущение, когато го прилъгах на меката есенна трева? Какъв мръсник съм бил на младини! А сега да не би да съм по-добър?! Защо се спотайвам като лалугер в дълбока дупка?!”
Вуйчото се чудеше как да продължи разговора си с Елена. Рече дрезгаво, като оправдание за нещо недосвършено:
- За Коледа ще ти изпратя подаръци за твоите дечица.
- О, не, вуйчо Станчо! Дъщеря ми е женена в София. А синът ми от една година работи в Холандия.
- Пък аз си ги представях съвсем дребни дечица - сконфузи се през смях развълнуваният Станчо. - Ако се наложи, стани ортак с дявола, но върни момчето си тук, в България. Послушай моя съвет, хич няма да сглупиш!
- Де да можех! - въздъхна Елена. - Да знаеш колко съм самотна без децата си.
- Е, тогава ще ти изпратя само коледна картичка - каза примирено Станчо със старата нотка на извинение.
По-късно, щом пристигнаха на летището, той й предложи малко несръчно:
- Не е необходимо да стоиш чак до отлитането на самолета. Нека се разделим тук. И всекиму - каквото му е писано!
- Ама аз никак не бързам - смънка неловко Елена. Сякаш се боеше, че ще го обиди, ако си тръгне толкова рано преди полета.
Не й се искаше да се разделят така набързо, едва ли не служебно. Тя вече чувстваше този приятен възрастен мъж като свой близък родственик. Затова го наричаше „вуйчо Станчо” и се радваше, че той не възразяваше. Усещаше, че симпатията им е взаимна. Изкушаваше се да удължи своята сладостна илюзия, че е открила сродна душа.
Вуйчото сякаш не я чу. Пристъпи към нея, наведе се и я прегърна отривисто. Целуна я по косата:
- Сбогом, дъще! Ще се чуваме по телефона. - Той бързаше да прекрати агонията на своята гузна съвест.
- Сбогом, вуйчо Станчо! - отвърна Елена и се притисна към него като пораснало момиче. Тя беше петимна за такава топла прегръдка, съпроводена с това тъй сладостно обръщение „дъще”.
Над главите им ревнаха двигателите на един отлитащ самолет. Вуйчото неволно вдигна глава нагоре. В този миг Елена забеляза, че под брадичката му тъмнееше малка брадавица. Изуми се: „Боже, каква нелепа случайност!” Тя имаше на същото място брадавичка и винаги се стремеше да я прикрива.
Разделиха се. И двамата се бояха да не се размекнат. Той я проследи как тя се отдалечи с красива походка през ситния дъжд, без да отвори своя червен чадър. И как влезе в синята кола, помахвайки с ръка назад, към празното пространство. И как колата бавно-бавно се изпари като синьо облаче в дъждовната далечина. Тъй краткото му общуване с неговата кръвна дъщеря изтече като шепа есенен дъжд, с която той не посегна да измие лицето си.
Вуйчото не подозираше, че дребната брадавица под неговата брадичка беше хвърлила Елена в изумителни догадки. Някога тя беше виждала снимки на майка си в групи с по няколко граничари. После те се изпозагубиха. Сред граничарите винаги се отличаваше един висок рошоглав войник. Другите бяха с кепета, пък той - все гологлав и ухилен! „Колко хубаво щеше да е, ако той ми е баща! - мислеше си тя, крачейки към паркираната кола. - Не! Вуйчо Станчо само му прилича. Чужд човек е! Баща ми е убит преди да се родя.”
Елена подкара бавно колата и все тъй бавно излезе извън района на аерогарата. Подозрението не й даде покой и на широкия булевард към града. Спря встрани на удобно място. „Дали няма да го обидя с моето съмнение? - укоряваше се тя. - Ами, ако пък и той се колебае за мене? Ами, ако и двамата сме прави? Ще стане невероятна среща!” - Тя не потегляше нито напред, нито назад. А часът на отлитането на самолета наближаваше безмилостно…
След заминаването на Елена пред очите на Станчо Станков опустя. Стана му тъжно и срамно. Времето течеше тягостно. Злобните въпроси продължаваха да го кълват. Свирепи лешояди, които вече го вземаха за издъхнал след кървавата схватка с неговата разбунтувана съвест!
„Защо е така двойствена човешката природа?” - продължаваше да се пита отчаяният мъж. Съзнаваше, че вече е ограбен до шушка. Чудеше се с какво ще се утешава отсега нататък в чуждата държава без изоставената си дъщеря, без починалата си съпруга, без родителски гробове, без родна къща, без честни роднини - обречен на безроден гроб…
Най-сетне обявиха неговия полет! Той тръгна с бърза крачка към своята ничия земя. Сякаш се надяваше, че огромният чужд самолет ще се гмурне насред океана, за да го избави от неспирния есенен дъжд…
- Тате, ти ли си? - проглуши ушите му изплашеният глас на Елена.
Станчо се обърна. Изтърва на пода чантата с документите си за пътуването…