ЕДНА ПЕСЕН СТИГА ЛИ
Моето, бащиното и дядовото село в Добруджа. Мъничко такова, сгушено между хълмове. Няма и сто къщи. Петдесет дори няма… Много дни от детството и юношеството ми останаха там.
Помня хармана с вършачката, колята, натоварени с тежки снопи, високите колкото двуетажно здание в града саплъци слама… Живи в мислите ми са крайселските лозя, игрите, водопоя на конете, надбягванията по баирите и бозлука надвечер…
Мила селска идилия от петдесетте години на миналия век…
Боже, какво е станало с моето селце… Не мога да го позная. Няма я хубостта му. Съсипано е през годините, горкото. Остаряло съвсем… Прегърбило се още повече. Ще кажеш, потънало в земята. Буря ли е минала и го е помела… Гръм ли го е ударил, че животът му е спрял… Онемели къщици… Разтурени огради… Бурени… Гледам го и плаче душата ми… Буца засяда в гърлото ми… Разнежвам се… Едвам сдържам сълзите си…
Тука живееха моите шестима чичовци, големите братя на баща ми, а той беше седмият, най-малкият. Тука живееха и повечето ми първи братовчеди…
Един подир друг чичовците ми си отидоха. Прибра ги земята им. Кой по-рано, кой по-късно, братовчедите ми се пръснаха из България. Само един, най-големият измежду нас остана в Градини - да държи корена на дядовия род… Но и той…
Помня и друго - дядо умря у нас, в града. Пушка е носил той на фронта при Одрин в Балканската война. Имаше ордени за храброст. Бях вече гимназист, като чух да казва, че един ден ще му върнат земята, дето я даде на текезесето. Баща ми, Бог да го прости, докато бе жив, същото повтаряше - ще я върнат… И така стана наистина…
Иначе кротки, добри хора, с мека душа бяха всички. Примиряваха се, като ги натиснат, за хатъра на роднините, на селото… Най-вече заради нас, синовете и внуците…
Буцата в гърлото ми расте. Тягостно чувство ме обхваща, като гледам каква мила и тъжна картинка е селото. Човек не се вижда отникъде. Животът из дворовете мълчи.
Куче не излайва, нито петел, нито кокошка се обажда. Само Господ и слънцето гледат от небето… Отварям една портичка, викам нещо като хей има ли хора в тая къща, питам за кмета.
Стара женица с чембер на главата се показва на прозорче. Кметът бил на пръстницата, казва, знаела от зет си. Ама къде е пръстницата - ей там накрай селото, до пътя, иска да каже…
Ето я пръстницата. Кметът, мъж на шейсет и отгоре, копае. Старец един, трябва да има седемдесет и пет-шест и повече, и друг по-наежен, хвърлят пръст в магарешка каручка. Магарето сумти, пръхти, пяна тече от устата му, хапят го мухите и чака да потегли с товара.
От дума на дума се разбираме кой какъв е, какво прави и струва… Нямало къде да се бръснат старците, ходели в съседното село. Решили една малка бръснарница да вдигнат, а не да пускат бради като попове…
Чудя се на ума им. До бръсненето опряла работата. Къде оставиха другите кахъри… Мори ги като чума пустотата и самотията. Събота, неделя чакат за децата и внуците от града…
А колцина са останали, че да чакат… Както и да е, бръснарница им трябва на старците…Е, не съм прав да им се надсмивам… Те, завалиите, търсят своя спасителен остров… Тая педя земя, тази бръснарница четири-пет квадрата място, ще издъхне. Ще се бръснат старците, ще си казват едно-друго и ден подир ден ще посрещат и изпращат…
Въздъхвам тежко… Длъжник съм на моето, дядовото и бащиното ми село. Защото някога хранеше детството ми. Даваше ми с пълни шепи радост и обич. Хляб и вода ми даваше. С човещина пълнеше душата ми…
Теглеше ме напред и нагоре със земята и небето си. Затова искам да сторя нещо добро и хубаво за благодарност. Мисля си - ще омеся една песен в сърцето и душата си.
Ще я посветя на селото. Ще я напълня с радост и обич, но ще притуря малко тъга и мъка. Ще й дам криле на песента - да лети и да се разчуе навсякъде по света…
Но още се питам - стига ли това… Стига ли?
