Таньо Клисуров

Из „Мерено и немерено - в стих и проза” (2019)

Набивах крак по прашния площад на поделението. Строева подготовка. Шести час. Нарочно сложен в програмата последен, за да е в най-горещото време на деня. През едното рамо - калашников, през другото - противогаз. Механично обръщане наляво, надясно, кръгом.

- Редник Клисуров!

- Аз!

- Марш при ротния! - даде заповед старшината, който ме бе извикал по име.

Разтревожих се, но и бях облекчен, от друга страна, защото оттървавах за петнайсетина минути строевата. Стаята на ротния е на втория етаж на сградата. На първия е ротното помещение с изправения до вратата дневален, стаята за политическа подготовка, стълбището, което води надолу към тоалетните…

- Другарю капитан, явявам се по Ваша заповед!

Ротният дори не благоволи да вдигне глава. Вперил е поглед в разписанието, където са написани занятията и темите им. Минават минута-две.

- Това твое ли е?

Държи в ръката си тетрадката ми. В нея съм записвал случки, впечатления от казармения живот, стихове в различни варианти.

- Моя е, другарю капитан.

- Намерих я при проверката в шкафчетата тази сутрин. Защо се занимаваш с тези глупости? Освен това е подсъдно, та ти си записвал данни, които са военна тайна.

Стоях като онемял. Нищо не разбирах.

- Записал си например какво си правил на онзиденшното учение по химическа подготовка. Чета и се чудя на акъла ти. Всичко това в стихчета, а? Такива женчовци, дето пъшкат и въздишат, не ни трябват. Мъже са ни нужни…

- И Ботев е писал стихотворения, другарю капитан.

Откъде ми дойде наум? Как можах да противореча на капитана? Лицето му почервеня.

- Ти какво… за Ботев ли се мислиш, с Ботев ли се сравняваш?

- Не, аз само…

Ротният се доближи на сантиметри до лицето ми. Усетих неприятния му дъх:

- Ще задържа тетрадката ти. И повече да не намирам такива работи в шкафчето ти!

А как ми се пишеше! Свирах се под одеялото в спалното нощем и записвах хрумналия ми образ. Или в часовете по политическа. Останалите дремеха, приспани от монотонния глас на лектора: “Армиите на Варшавския договор са като мощен юмрук…”

По два пъти в месеца изпращах стихотворения до “Български воин” и “Народна армия”. Без успех. Един ден ротният пак ме извика. Дали не е намерил нещо компрометиращо в шкафчето ми?

- Абе, Клисуров, напечатали те в “Народна армия”. Закапечето се заинтересува от тебе. Имали сме, казва, поет в полка. Ако те извика - да не вземеш да се оплакваш. Ти си пиши спокойно, щом работата е толкоз сериозна. Хайде, свободен си!