Мина Карагьозова

Георги Ангелов “Пепелище”, поезия, 2017

Това е една тъжна и красива книга. Като моцартов реквием. Книга - свидетелство за това, което е било и което вече го няма. Където България и девойката от “Бела съм,бела юначе” са още живи, макар и разпънати на кръст. Книга за една страшна земя, където изборът не съществува. Една територия, приготвена за заличаване в срок. Място, където никой няма да помогне на мравчиците да повдигнат огромния камък. Книга, където над българската памет пада мрак. И едно дърво - и тотем, и кръст гори в безутешната тъмнина.

Исках малко и прости неща.
Важни като хляб и хлорофил.

Нито едно
не се сбъдна.

Всеки от нас може да се припознае в тези думи на поета. Лишени сме от всичко. И тъкмо простите неща са най-важни и най-необходими.
Каква е участта на поета в този безнадежден и безутешен свят. Свят на тържественото шествие на смъртта?

Не ме канонизирайте, защото
това е друга форма на разстрел.

Горчиви и верни думи. В момента, в който създадем от живия човек образ на светец, никой повече не може да се идентифицира с него. И той застива като малко насекомо в кехлибар. Все едно е разстрелян отново…

ЯВОРОВ

След изстрела,
във облак пеперуди,
той заизкачва стълбата от мрак.
И може би отвъд
се случи чудо:
Бог приюти
вселенския сирак.

Та така…. Вселенски сирак е поетът. И само Бог може да го приюти в неговия път под звездите…

И не тревожете вековете
за идалгото с леген пробит…
Златото в стиха ми не изтече,
но златотърсачът бе убит.

Кой в една унищожена страна ще търси златото на поезията? Все едно е след смъртта на поета как ще го оценят и ще го оценят ли въобще. Но е страшна съдбата на една страна, където поетите са осъдени на забрава.

Какво се случва в нашата родина? Защо никой сякаш не разбира и не вижда ясното и очевидно клеймо на унищожението?

Най-ясното е невидимо за очите.
Най-страшното -
неразбираемо
за ума.

В една огромна, синхронизирана измама, в която губим всичко, създадено с труда ни и завещано от прадедите ни, продължаваме да не виждаме приближаващия ад… Не искаме да се събудим. Или, може би, не можем, ще прибавя от себе си аз…

ОБЕЩАНИЕ

Ние имахме своя страна.
Тя не беше нещастна колония.
Не участваше в чужда война.
Бе отечество.
Майчино лоно.

В жертвен дим, черен дим, тежък дим
е потънала родната къща.
…Ние няма това да простим
и на всички предатели -
също.

И все пак, имахме истинска родина, която сега е пепелище. Жертвен, тежък дим се стеле наоколо. Трябва ли по християнски да простим? Никой не е поискал нашата прошка и няма да я поиска. Прошка не се дава за непростими неща и на неразкаяли се хора. Едно обещание за разплата, безнадеждно, но искрено. Като клетва за вярност пред унищожената родина.

Но все едно, ще дойде ден за съд…
Повярвайте ми, този крематориум,
чрез който ни изпращате отвъд,
ще оплоди безсмъртния ни корен.

Ако сме истински християни, трябва да можем да възкръснем от смъртта, заедно с родината. Защото коренът ни е безсмъртен. Защото дори смъртта ще го оплоди. Защото се нуждаем от родина и от надежда.

И да отрежат главата ми,
тя пак ще вика: Да живее България!”
Николай Хайтов

На пейката, във село, ще ви чакам.
И ще поговорим за поезия,
която се подписва с кръв,
не синя кръв, а с кръв червено-черна,
докато главата се търкаля
със онзи вечен възглас
за България.

Такава е поезията в тази книга - поезия, подписана с червено-черна кръв. И с вика за България, дори след смъртта.