Христо Черняев

Той е на 5 километра над Боровец на 1740 метра надморска височина. Построен е на широка равна поляна в лоното на вековна смърчова и мурова гора. Макар и доста голям, отдалече не се забелязва. Трябва да стигнеш съвсем до него, за да го видиш.

Постройката е предимно от чам. Тя е кокетна, както подобава на царски дворец, макар и ловен. Дълги години дворецът бе творчески дом на Съюза на българските писатели.

В основната му сграда има уютни стаи с камини. Там са стаите на царицата и на царя, както и на княгините и принцовете. Сградата има формата на буквата Г. В някои от стаите подовете са застлани с мечи кожи, както и с кожи от други горски животни.

По стените има неголеми по формат репродукции главно на немски художници или изображения на немски градове и природни забележителности.

Интерес представляват и два портрета - на Султана - жената на генерал Рачо Стоянов и на унгарката - телячка на Фердинанд - едно 16-17-годишно момиче, почти дете.

Коридорът е осветен от естествената дневна светлина и е по протежение на целия дворец. Там са окачени много ловни трофеи - глави на вълци и глигани с големи глиги, на елени с величествени разклонени еднометрови рога, на сърни, а в цял ръст привличат вниманието препарирани разни белки и катерици, орли, соколи и по-малки планински птици.

Помня, че когато ги видях за пръв път, изпитвах неволен страх от вида на толкова зверове и хищни пернати. В двореца има кухня и столова с огромна зелена камина, както и баня, където водата се затопля с дърва.

В тази основна сграда Съюзът на българските писатели не настаняваше своите членове за творческа работа, за да не се износва или променя, а да се запази оригиналния вид на цялостната й обстановка…

Освен основната сграда на Фердинандовия ловен дворец, са построени и допълнителни постройки: вилата (чак на другия край на двора), караулното и конюшната.

Когато държавата даде двореца на Писателския съюз, писателите обитаваха само вилата и караулното, където беше столовата ни.

Към двореца води път от Боровец - около час пешком. Друга възможност, доста приятна, е лифтът с едноместни седалки, който за 15 минути изкачва пасажерите си до Ситняковската скала.

Ловният дворец отвсякъде е обграден от високи стройни борове, като от вечни часови. Нагоре от него започват стръмни склонове, била и чукари, а надолу се спускат стремглаво долини и пропасти.

Вдълбано в недрата на Рила, наблизо е коритото на река Бистрица. Черният път се изкачва към хижа „Чакър войвода” (2000 метра н.в.), а оттатък нея се намира дворецът „Саръ гьол”, който е по-малък.

…Когато за пръв път дойдох в Ситняково, изпитвах силно вълнение. Всичко ми беше интересно. Бе в началото на лятото през 1970 година. Постоянните хора, които работеха в двореца, бяха трима: управителят Кольо, самоковец, готвачката Божура и мъжът й Велин - общ работник.

Кольо беше спретнат, съзнателен и волеви човек. Държеше всичко да бъде в ред. Жена му Мария бе телефонистка в самоковската поща. Впоследствие с него станахме добри приятели. Божура беше оправна жена на средна възраст.

Дошла с мъжа си от село Бели Искър, тя готвеше много вкусни чорби и манджи и бе си създала добър авторитет в това отношение.

Велин шъташе това-онова из двора, хранеше кучетата, измерваше количеството валежи (дъжд и сняг) и съобщаваше данните в София, режеше с бичкия букови или борови дърва, които бяха цели камари на пътя до двореца, или с брадва цепеше възлести чукани.

Когато пристигнах от лифта, той остави бичкията и ми взе тежкия, пълен с книги, куфар. Правеше го не за друго, а за да помогне (тогава бакшишите бяха забранени със закон).

Единственият писател, когото заварих във вилата, беше Атанас Душков, някогашен приятел на Христо Смирненски, бивш доброволец-фронтовак през Отечествената война (1944-45 г.). С него се виждахме на обеда в столовата.

Той пребиваваше тук повече от месец. Каза ми, че работи над два-три ръкописа в проза, върнати му за преработка от издателствата, нещо, което е много уморително, и бай Атанас наистина изглеждаше преуморен, напрегнат и недоспал.

Той имаше навик честичко да духа в чинията си, дори когато яденето не е горещо. (На първия ми обед имаше чорба от киселец, набран наоколо, и баница с киселец.)

Душков дълго се опитва да говори по телефона с домашните си в София, но тогава много трудно можеше да се вземе връзка, а и почти нищо не се чуваше. По едно време той успя да се свърже. Жена му каза, че трябвало веднага да си отиде по някаква работа. И той си замина…

Аз останах сам във вилата, тъй като известно време Божура и Велин отсъстваха, а Кольо, след като заключеше всички врати на двореца, почти всеки късен следобед си тръгваше при жена си в града и идваше рано сутрин.

Отначало ме обземаше страх. Щом мръкнеше, затварях прозореца, който беше на метър от земята, за да не влезе през него нещо. Всичко се случва, особено в планина, която е толкова огромна и крие какви ли не опасности.

Аз заключвах главната врата на вилата отвътре, като преди това си донасях дърва от мазето, в което се влиза отвън. В Ситняково нощем е много студено и без камината не може да мине. Запалвах я и тя се затопляше за цяла нощ. Пишех или четях нещо.

По него време бях редактор в отдел „Поезия” на списание „Пламък”, където бе доста напрегнато, та дойдох в Ситняково да продължа и лечението си. Чувствах се изнемощял. Денем подготвях новата си стихосбирка, режех с бичкията дърва на дървеното магаренце, което ми беше много полезно и разтоварващо, и правех дълги разходки до „Чакър войвода”, „Саръ гьол”, Бистрица и „Иконостаса”…

Това ме укрепваше. Тогава написах една статия за книгата „Българи” на Ефрем Каранфилов, която бе поместена във вестник „Вечерни новини”. „Българи” по-късно бе отличена с Димитровска награда… След няколко дни се върнаха Божура и Велин. Почнах да свиквам и да се чувствам добре.

В ситняковския ловен дворец са пребивавали и творили много наши писатели - и лете, и зиме. Често всички стаи на вилата и караулното биваха заети. Много преди това в своето доброволно изгнание Пеньо Пенев тук написа поемата си „Сто възела” („Дни на проверка”).

Тук сме летували и работили с Иван Бурин, Симеон Султанов, Венко Христов, Лада Галина, Георги Данчев и др. Тук редица писатели посрещаха Нова година с голяма елха.

Няма да забравя с каква топлина в сърцата през осемдесетте години на миналия век бяхме се събрали тук в една новогодишна нощ заедно: Никола Инджов, който на чаша вино „Розе” ни разказваше увлекателно своите латиноамерикански странствания, Иван Цветков, Божидар Божилов, Иван Попиванов, Васил Цонев, който носеше шишето си „Столичная” в кошничка, покрита с бяло парче плат, Кръстьо Станишев, Димитър Гулев, Божидар Томов, че и Петър Юхас от Унгария със семейството си и още, и още…

На снимката, дето си направихме на двора, сме мнозина. Когато всички си заминаха, Гулев, Томов и аз останахме още цели два месеца. Обградени от непроходими дебели преспи, беше ни хубаво да работим в стаите си във вилата.

Тогава написах книгата си „За българско име”. Кочо - новият управител - понякога ни правеше карамелизирана греяна ракия и това беше единственото ни развлечение. Кучето Рекс, което помнех отпреди, когато бе пъргаво и зло, вече бе остаряло и не ръмжеше нервно. В новогодишната нощ, за която става дума,

Кочо му беше занесъл кокали и кости от риба и на сутринта видяхме до колибката му големи мечи следи. Докато сме празнували, мечката взела страха на Рекс и изяла кокалите и костите.

Между впрочем, някои от нас я бяха виждали и през други дни. Та затова и споменът ми е настръхнал. Димитър Гулев вечер разказваше спомени от ШЗО „Христо Ботев”, където заедно бяхме служили във Велико Търново. Бяха смешни, но безобидни спомени. Така се бяхме улисали в творческа работа, че никак не ни се слизаше нито в Самоков, нито пък в София.

Веднъж Емил Калъчев, който също бе останал с нас, надолу от Маркуджика беше заорал със ските си и с върха на едната ска бе раздрал носа и лицето си, та го бяха шили в самоковската болница. Той остана тук, „докато се заличи белега ми”, както се изразяваше. Като си тръгнах, той ми поръча да се обадя само на главния редактор в пловдивското издателство, че ще отсъства още…

В София се върнах на 3 март - рождения ден на жена ми. Столицата ми се видя мръсна и шумна като лудница. В нея нямаше дори една глътка чист въздух, какъвто бях дишал половин зима в Рила…

В Ситняково съм идвал, както споменах, неведнъж. Душата ми се е радвала, когато, закачил куфара си на първата седалка на лифта, сядам на следващата и поемам над снеговете или над боровите и малиновите пространства, огрян от заслепяващото рилско слънце.

Оттук започва и звездното ми туристическо бродничество из планината - към връх Ястребец, към връх Мусала, към хижа „Заврачица”, та после в Пирина, Родопите, Витоша… Та до днес.

Някъде през осемдесетте години на миналия век вилата изгоря. Паднала е светкавица на най-близкия бор, откъдето огънят се прехвърля към нея. За пребиваване останаха само стаите в караулното.

По-късно на мястото на изгорялата вила Писателският съюз построи две удобни чамови бунгала.

След трагичните събития за България през ноември 1989 година вече никой писател не е идвал да работи в караулното или в бунгалата.

…И с някаква сладка носталгия почвам отново да си спомням оживените творчески години в ловния ситняковски дворец. Тогава от гората се връщахме с набрани малини и боровинки.

Някои бяха запалени гъбари и донасяха пълни кошнички с гъби пачи крак и масловки. На Иван Бурин тук би трябвало да се вдигне паметник (не в двореца, а на Ситняковската скала). Като страстен природолюбител, той бе оставил следи на много места.

До огромната скала, където спира лифтът, той собственоръчно бе изковал здрава дървена пейка. Като скитах из леса, виждах, че на най-красивите вековни дървета той бе заковал табелки, на които със зелена боя бяха изписани едни от най-хубавите стихове за природата от Иван Вазов, Кирил Христов, както и от народните песни.

Тези паметни знаци, оставени от неговата ръка, стояха докъм края на осемдесетте години на миналия век.

Сега ги няма, както го няма Иван Бурин - този голям приятел на българската природа, както я няма пейката, както го няма всичко, което одухотворяваше ситняковския ловен дворец.

Но е останал споменът за всичко това, а спомени като този имат силата да не умират.