ЦАРСКИ ПЪТ
МЕЧТАТА НА СТАРИЯ РОДОПЧАНИН
първи разказ
Голяма и обширна е Родопа планина. Дядо Хвойньо много се гордееше с нея. Безчет са селата и махаличките, които е сгушила в пазвата си неговата планина. Приютила ги е уютно в скута си.
До някои от тях има хубави пътища, шосета с каменна настилка. Асфалтирани и дори широки някъде. Но до тяхното село Листопадово няма - ни тесни, ни широки. Нямат си листопадовци път. Никакъв! Само пътеки криволичещи и под високи ели, по ронливи сипеи.
Пътеки в планината - колкото щеш. И в Листопадово ги има. Наспорил Бог. Само за път, по който да вървят леки коли и камиони няма. Не им се налагало някога да мислят за тях. Никой не се сещал през годините за удобни пътища. На някогашните планинци и пътеките им стигали пък и времената били други и не им било много-много до широки друми.
Но дошли нови времена, променил се живота. И при листопадовци също.
По градовете и селата в тяхната планина се появили съвременни возила. За тях трябвали и нови, съвременни пътища.
Листопадовци бързо го усетиха. Докато бяха на мода моторите, те не се замисляха кой знае колко за липсата на път. Младите си накупиха кой “ИЖ-ета”, кой “МЗ”-етки” и бръмчаха с тях по каменистите пътеки и ронливи склонове. Не се спираха. Волни като птици, докато не паднеше първият сняг. Дядо Хвойньо, най-старият човек в селото много им се радваше, но не се стърпяваше и не пропускаше да им отправи заслужен укор:
- Какъв транспорт за планината е това мотоцикълът? Винаги зависиш от времето. В дъжд с него не можеш отиде далече. Вали ли не бива да тръгваш заникъде с мотор. Още по-трудно е да се прибереш. Все едно, че си на кон.
- А ти какво искаш, дядо? - отвръщаше му Митьо Пантата. - По нашите пътеки това може да върви.
По-наблюдателните, като слабичкия Тасо, се примиряваха:
- Така е. Зависими сме и от времето, и от пътя. Това всеки го знае.
- Защото по-лесно ни е да си купим катър или мотор, отколкото път - приключваше спора Пантата.
Кой знае защо старецът тихо се усмихваше и многозначително отвръщаше:
- Засега - и млъкваше.
Годините се променяха. В планината отдавна дойдоха на мода леките коли. Хората от Листопадово започнаха все по-често да отправят поглед към асфалтовата отбивка до Змееви скали. Оттам, до село и обратно, вървяха все по пътеки. Стигнеха ли до асфалтовия път край Змееви скали, те се качваха на обществените возила за града или по-надолу - до знойните поля на слънчева Тракия.
За къщите си родопчаните отколе бяха избирали все неплодородни сипеи и каменисти чукари, а в ширналата се плодородна долина Равнища никой не смeeл да строи, да чучне в благодатната земя къща. Сакън. Никой дори не си и помислил да хаби напразно плодна земя.
Най-вкусните патати все по нивите им на Равнища ставали. В планината не прахосват току-така орна земя. Спретнали и листопадовци къщите си до голямата, извисила връх до небето могила, която тук открай време наричат Чуката. Затова къщите на всички били заслонени на завет до нея.
Под нейната сянка и нейния завет планинците бучнали и чучнали и домовете си. Доволни били. Уютно им било зад това природно възвишение, което спирало зиме студените северни ветрове, а лете дълго хвърляло сянка върху покривите на домовете им. Сега обаче то спирало и достъпа за преки пътища до вътрешността на страната. Могилата вече пречела. Лете лесно я заобикаляли. Уверено стъпвали по криволичещите над дълбоки пропасти пътеки. Зиме това било опасно. Селяните не смеели да минават по такава пътека и обикаляли отдалече, много удължавали пътя си, докато стигнат до равния асфалт.
“Несправедливо е - мислеше си дядо Хвойньо - едни да имат път - кратък и удобен, други да нямат никакъв. Едни да се радват на удобствата на цивилизацията, други да са все още далече от нея.”
Някои села дори си имат голям и равен друм, който бързо ги отвежда до вътрешността на страната, други, като тях като че ли са завинаги лишени от него.
Селището им, както и да го погледнеше човек, бе като всички други. Обикновено, родопско. Но без път. Беше далече от големите села, далече от градове с тяхната противоречива слава от порутени крепостни стени, светилища с мраморни релефи, гробници, менхири, долмени. Нямаше такова нещо в Листопадово. Нищо подобно, за жалост, не бе останало от миналото им в тяхното село. Нямаха си такава слава, липсваше им и това е. И друго бе забелязал дядо Хвойньо - името на селото им бе някак много обикновено, много просто, та чак бедно.
“По него човек може да си помисли, че и хората са такива” - косеше се в себе си старият човек.
Листопадово като име беше наистина простичко и това го правеше да изглежда по-иначе от другите села. Като паднало листо го усещаше дядо Хвойньо. Духнал го вятърът и то се втурнало из Родопите, повъртяло се малко и се кротнало на завет. Къде, къде, та зад Чуката. Това много повече, отколкото липсата на път, мачкаше гордото му самочувствие на планинец. От това той и другите хора от селото им, не можеха, според стария човек, да се почувстват големи и значими. Като отвеяни от живота листа се усещаха понякога листопадовци. Като паднала шума се чувстваха. А падналата шума в планината никой не уважава, никой за нищо не употребява.
Отбелязваше той в съзнанието си, че името на селото им е дребно като листата по дърветата в гората, маловажно като хвойната по стърнищата на нивите им и често въздишаше.
- Ех, друго щеше да е тяхното село да имаше друго име. Да се наричаше Царско село - казваше той. - Велико е. Не ще и дума, че е гордо стои като име. Болярци да се зовеше поне. Или да речем Башево. Така де. Колко е по-иначе.
Ако селото им бе наречено така, старецът едва ли можеше да каже, на какво щеше да е първенец то.
Защото, в превод от турски, Башево значеше първенец. Но, и за него той щеше да намери обяснение, да открие оправдание.
- Бе, до такова село, което се зове Първенец, път по се прави - усмихваше се старецът. - А за нашето. За Листопадово, кой ще се сети?!
Старецът се размечтаваше:
- Името на всяко село трябва да е хубаво и голямо. Като го чуеш, за цар да мислиш, за владетел. За болярин да се сещаш. Това поне да то остане в главата. Пък то сега за името на наше село какво да кажеш? Само го изречи и вече си го представяш. Листо! И мислиш за шума. Все листак. Голям ли е, малък ли е, все това. Друго щеше да е името му да е по-засукано, по така. Но не било.
Селото си беше от хубаво по-хубаво. Но като допреше човек до това пусто име за дядо Хвойньо бе все малко.
- Както и да го погледнеш, - казваше тъжно старецът - не е велико.
А подухнеше ли някой икономически или политически вятър в страната, в селото веднага се усещаше. Все отвяваше някого я до близките градове, я до по-далечните.
- Дребно ни е името на селото, маловажно е - мръщеше се той. - Затова е така.
Крепост поне да имаха от някой владетел. Гроб на знатен човек да им бе останал, или загадъчен надпис да бе намерен, пък то - нищо. Тайнствени легенди да обгръщаха тяхното село и да го свързваха с историята. Не. Всичко беше делнично и просто, че нямаше накъде повече.
Чуката пред село Листопадово беше единствената забележителност, но и тя беше обикновено възвишение, каквото можеше да се срещне по много места в Родопите.
Надяваше се дядо Хвойньо един ден някой да се сети да я разкопае, но защо ли?! Тя със сигурност не беше ценност. За нея дядо Хвойньо с тъга подмяташе:
- Няма ли да дойдат археолози, че да разровят тази наша могила. Да правят каквото си искат, но да я махнат.
- От това няма да последва никакво историческо откритие, дядо, - отвръщаше Митю Пантата.
- Под нея няма да намерят нищо - съгласяваше се и Тасо.
На дядо Хвойньо му бе ясно това. Известно му бе, че могила като тяхната не е докосната от историята, но какво от това! Нека историята да не е била така щедра към тях и в пръстта на тяхното село никой никога да не е губил и една посребрена или бронзова монета дори. Какво като е така. Нека от нейните сипеи никога да не се търкулне в краката на археолог нито един златен или сребърен денар. Нека. Знаеше той, че тях тук просто ги няма. Наясно беше. Така е наистина - липсват. Както и с другите археологически ценности. Не, не беше нужно някой да се заблуждава да ги търси. Наистина нямаше нищо. Такова, което да привлече вниманието я на историк, я на археолог. Това в тяхната могила просто липсваше.
Неук беше старецът, но се досещаше, че Чуката не е тракийска могила, че под нея наистина няма нищо историческо. Не беше нужно археолози да го убеждават, че в основите й не лежат бронзови оброчни плочи на Дионисий, нито релефи и статуи на вакханки. Няма сребърни нагръдници на коне, позлатени шлемове и ризници на знатни вождове. Няма заровени лампи с бюста на Зевс или тасоски амфори. Не. Можеше и да не му го натякват. Не беше необходимо. С цялата си необразованост той се досещаше, сигурен беше дори че е така, но упорито си настояваше на своето.
- Те да я ройнат, пък нека не намерят нищо.
- Да ти я ройнат, бе, - отвръщаше Митю - но като няма под нея нищо, дето да ги интересува и учуди, дето да ангажира и прикове вниманието я на учени, я на археолози защо да ти я ройнат!? Не са те вчерашни, не пасат трева. Знаят какво има и какво няма под нашата Чука. Защо да я човъркат?
- Път до село барем ще ни сторят - сякаш това бе най-важно, този лешник изплюваше от устата си старецът. Иначе каквото и да го правиш все лешник.
Това, което дядо Хвойньо мислеше като за лешник, беше вярно. Пътят беше важен - не друго. Леската и нейният плод бяха уважавани в планината.
Скришно в мечтите си, старецът отдавна го виждаше този път и то не какъв да е, а широк и равен. Царски път му се привиждаше на дядо Хвойньо до Листопадово. Тайно изстрадваше той това свое желание и не говореше много. Току виж, че съселяните му си помислили, че не харесва мястото, в което се е родил. Че е недоволен от планината.
- Вие, младите - казваше той - много неща не знаете. Много още има да се учите и много да премисляте. Най-вече това, че хората по другите села се возят и на леки коли. И вие искате коли да имате, и вие искате на меко да се повозите. Ама как да докараш автомобил в наше село!? - дядо Хвойньо поглеждаше към Чуката, после към селото и приказките за старото време възкресяваха в него скъпи спомени.
- Някога за модерни пътища като днешните никой не се сещаше - спомняше си дядо Хвойньо. - За нас с мулетата тогава и пътеките ни стигаха. Цял живот ние всичко на мулета и катъри сме карали.
Той се изправяше, опъваше рамене и зад величествената му осанка като че ли още лъкатушеха пътеките, свързващи го някога със света.
- Тогава чак до Беломорието ходехме - тържествено обявяваше старецът. - Закараме там картофи, продадем ги, а на връщане и маслини, и зехтин, и захар, и сол, и всичко каквото ни трябваше, все оттам носехме. Пък сега до града ходим и от Пловдив се снабдяваме.
- То, до Бяло море и до Пловдив оттук е еднакво далече - казваше Тасо. - С мотор има-няма три часа път.
- Стига да има път - мъчително и тежко въздишаше старецът.
Погледът му, величав и горд, крадешком се стрелваше към Змееви скали. Един хвърлей място, ама трябва да се преброди. Друг начин няма. Мъчеше се той да се утеши и някак залъже, че все някога път от там до Листопадово път ще има и все не можеше да намери спокойствие.
Здрав и силен човек беше дядо Хвойньо. Висок и едър като родопска канара. Вървеше бавно и изправено, като гледаше далече напред. Стъпваше сякаш крачка пред другите. Като че ли искаше пръв от село да види най-високия от планинските върхове на Родопите, с неговите снежни преспи и планински потоци. Пръв да отпие от студените му и бистри води.
- То на мотор колко човека можеш да качиш? - говореше тихо старецът. - Друго нещо е колата. И в дъжд може, ако се наложи, да тръгнеш и спокойно, без да се измокриш до кости, да се прибереш. И чувалите с картофи можеш да закараш с нея до града!
Любознателният Тасо не се стърпяваше и добавяше:
- Че и щайги с ябълки и домати да си докараш. То и при нас ябълките втасват, ама късно.
- Краставици и зеле не стават по нашите места - сещаше се Митю Пантата. - И поливане искат и топлина. А в планината е хладно. Затова нямаме бахчи.
Знаеха листопадовци какво ражда земята им и с много старание и морни усилия го изнасяха на други пазари. Знаеха и какво не узрява в техните ниви и бързаха навреме да впрегнат катърите и да се запасят. Така се правеше в планината като тяхната, висока и широка. На това бяха свикнали планинците.
- На нас, старите - казваше дядо Хвойньо - нищо вече не ни трябва.
Така говореше той, но се надяваше на друго. Тайно му се искаше да повърви като хората по хубав път. Затова подканяше младите, дано някой се сети, че им трябват не яки мулета и катъри и мощни мотоцикъли, а широк и равен път. А по тях и леки коли, и големи камиони могат да забръмчат.
- Какво да правим, като сме се родили в Листопадово - отвръщаше Митю Пантата. - Като вързани сме.
- Как какво! - учуди се мигновено старецът. - Трябва да се развържем.
- Ама си нямаме Александър Македонски, който с един удар на меча си разсичал всякакви възли.
- Така е. Той не си губил времето да ги развързва, ами… „Раз! - и готово”.
Дядо Хвойньо се ококори. Това, което каза Митю за този Македонски много му се понрави. Това “раз! - и готово”, дето го потвърди и Тасо, страшно му хареса. Допадна му отвсякъде.
- Кой Александър Македонски - пълководецът ли?
Дядо Хвойньо беше чувал за него.
- Той - отвърна Митю. - Пребродил е половината свят. Стигнал е чак до Индия.
Дядо Хвойньо чак подскочи.
- Че щом е отишъл толкова далече, през нашите земи не е ли минавал?! - наивно попита той.
Митю се замисли.
- Нашите земи са му били под ръка - каза той. - Тях още баща му Филип ги е прошетал, но къде е ходил по това време не се знае.
Тасо се намеси;
- Аз знам. В Пловдив той със сигурност е бил. Той го е построил даже. Градът е носил неговото име. Филипопол е първото име на Пловдив.
Митю Пантата възрази.
- Първото име на Пловдив е „Евмолпия”, което ще рече - сладкозвучен. Така го нарекли траките, които първи бучнали укрепеното си селище върху тепетата. Бащата на Александър Македонски - Филип само го разширил и благоустроил. Друго не е направил.
- После дошли римляните, покорили Тракия и те нарекли града Тримонциум - град на три тепета - добави Тасо.
- Римляните го кръстили Тримонциум, но при Филип градът станал Филипополис?
Назнайваха младите от история. Дядо Хвойньо се разшава.
Него малко го интересуваше как се е казвал Пловдив преди 2 хиляди и 300 години. Друго го глождеше сега. Неговата мисъл не летеше през времето, а се занимаваше тук и сега с нещо по-голямо и важно.
- Че никой ли, нито един от двамата - Филип или Александър, дето ги знаем като Македински не е минал барем веднъж оттук? - пак попита старецът със скритата надежда, че това може и да е станало, а сега просто да са забравили. - Да има и ние на някого да се позовем.
- Когато Филип и Александър са минавали оттук, дядо, - каза Митю - нашето село го е нямало.
- Нищо бе, чедо, - не се предаваше старецът - нека да го нямало, нека не е минал през селото. Покрай мястото да е крачвал, само няколко стъпки да е правил тъдява. Я покрай Чуката, я покрай Змееви скали. Тях нали ги е имало?
- Е, имало ги е, ама за какво ти е това? - учуди се Митю
- Как за какво? Че тогава пътя оттам дотук да наречем на някого от тях.
Митю се начумери. Искаше да угоди на стареца, но нямаше как.
- Никой няма такъв спомен - тихо, каза съвсем искрено Митю и това много обезсърчи старецът. Той поназнайваше история повече от другите. - Никой изследовател или историк не е споменал за такива неща.
Пак се прекърши желанието на стареца за нещо голямо и значимо в тяхно село. Пак угасна проблесналата само за миг искрица надежда, че и листопадовци може да се сдобият с нещо голямо и велико. Но не би. Изчезна пак пламъчето на надеждата у стареца. Изпъна той рамене, та чак ставите му пропукаха и погледна тъжно планината.
- Никой ли цар не е минавал оттука?! - тюхкаше се за своето село той. - Никой ли владетел не се е спирал тук поне за малко! Че по негово име да наречем и място, и село.
Чудеше се той на жестоката божия справедливост. Дивеше се как така най-личното и известно място в тяхното село си оставаше Чуката! Но и тя беше толкова обикновена, толкова простовата и безлична за околния свят, че никой не я забелязваше. Никого не впечатляваше и не се интересуваше от такава природна даденост.
- Път ни трябва на нас, път - казваше дядо Хвойньо. - Ако имахме път, лете камиони с дини щяха да влизат в село, а есен цели бурета със зеле и кисели краставички щяха да се докарват направо пред магазина. Картофите пък, дето зазимявяме наесен в хранилищата на Равнища, ще можем с камиони да караме чак до Пловдив.
Тук, в Родопите, всичко се измерваше с разстоянието до Пловдив. Да отидеш и попиташ там за пазара беше като да ти покажат с пръст Чуката. Някогашният град на Филип Македонски беше толкова познат и посещаван, че служеше често за ориентир и мярка на родопчани за големи разстояния.
Когато искаха да посочат къде е този или онзи град казваха:
“Нова Загора е по-далече от Пловдив, - и за листопадовци това стигаше да са наясно колко дълго ще пътуват - а онова село е близо - казваха те. - Много е близо. То е на половината път до Пловдив. По този ориентир те знаеха къде точно е Стара планина. “Тя е оттатък Пловдив - казваха листопадовци” и бяха прави. За тях Черно море беше два пъти по-далече от Пловдив. Тук, в планината, всичко далечно и непознато се измерваше и сравняваше с това разстояние.
Дори София не значеше нищо за листопадовци. За тях тя беше само по-далече от Пловдив. Малко планинци бяха ходили там и малко знаеха за нея. А Пловдив беше нещо друго. Всички го познаваха. Някои от село дори живееха и работеха в Пловдив. Този град беше столицата на тракийското поле. А София какво? Беше само столица на България. Затова пък далечна и непозната. Никой нищо не сравняваше с нея. Никой не си и помисляше да я използва за ориентир. За повечето листопадовци София беше доста далечно и неясно нещо, някъде на много километри след Пловдив.
Досещаше се Митю, че ако имаха път, техните картофи, които сварени бяха така жълти и сладки на софрата му ги харесваха много в Пловдив. Щяха да ги купуват направо от камионите, но едва сега прогледна за това. Едва сега го осъзна. Дори много му хареса това, което дядо Хвойньо каза за картофите.
Нито киселите краставички, без които зиме никак не можеше, го впечатлиха толкова много, нито сочните дини, които пълнеха устата му със слюнка всеки път, когато ги разрежеше, предизвикаха сега у него кой знае какъв интерес. Не, това не го впечатляваше. Но да се извозят с камиони картофите на листопадовци чак до най-големия пазар в най-важния град в полето, това вече го удиви. Това както и да го погледнеш си беше друга работа.
А какъв поток от туристи може да потече към тях ако имаха път! И зиме, и лете при тях щеше да гъмжи от хора. Едни щяха да карат ски, други да се пързалят с шейни. Градските хора обичаха тези зимни занимания. Що работа можеше да падне покрай тях! Това дори не можеше да си го представи. Ще идват хората при тях, ще се заговори за селото им, че и за людето в него.
А сега какво, изолирани са съвсем от големия свят и никой не ги вижда и чува.
Един ден на заник слънце, когато небесното светило увисна над Змееви скали и кълвач зачука за последно през този ден по кората на дърветата, дядо Хвойньо сърдито каза на Митю:
- Ето, скрие ли се слънцето, не можеш да излезеш от село.
Отвореният за много неща младеж го гледаше с недоумение. От тъмното ли се боеше вече старецът? Не. Дядо Хвойньо не се страхуваше от нищо. Бродил бе и нощем през гората, но друго си е през деня. Да се порадваш на стволовете на смърчовете, да се захласнеш по върховете на елите и отправиш поглед към далечните върхове на планината. Много прелест има в това. Че и хубост, но болката на стареца бе другаде.
- Ако тази вечер аз се разболея, - продължи с мъка в гласа старецът - ако съм за бърза операция, с какво ще ме закарате до града? С катър ли? Или с мотор, седнал отзад!? Кой ще ме държи да не падна?
Митю погледна към смълчаната гора и измърмори:
- Здрав си ти още, старче. Я се виж! Като канара си.
- То, така е думата - не се даваше дядо Хвойньо.
Размърда се нещо в душата на Митю Пантата. Не чака той много да го подсещат. На другия ден взе количката и я изтърколи до Змееви скали. Размаха кирката. След него излязоха и Тасо, и братята Георги и Неделчо, и Диню Хвойнев. Насъбраха се и други с търнокопи и лопати. Много станаха хората, които се вдигнаха през тези дни с копачите, за да прокарат трасето на техния път. Отначало се заеха да намалят гърбиците на терена и попълват ниските места. Посоката беше една - от асфалтовата отбивка пряко към село. Отведнъж като че ли зрейнаха хората, че им е необходим излаз към света, по който да извозват картофите направо до Пловдив. Усетиха, че им трябва не какъв да е път, а широк и удобен за автобуси и камиони и упорито заудряха с кирките по твърдата земя. Работата бързо закипя.
От ден на ден селяните, които копаеха на пътя до Листопадово ставаха все повече и повече. При отбивката до Змееви скали те започнаха отначало да прокопават малките възвишения, после и да попълват долчинките и бързо направиха просека в гората. Изсякоха много борове и смърч и се проправиха трасето към село.
Най-упорит в копаенето и най-разпален в приказките беше Митю Пантата Той работеше за двама и току подвикваше на дядо Банко:
- Остави лопатата! Аз ще изкарам днес и твоята норма. Ти само вода ни носи. И то стига.
Но старецът не заставаше на едно място, все типаше и макар че не му даваха, ту копнеше с копача, ту хвърляше пръст в количките.
На една от почивките Митю седна до стареца.
- Измори ли се най-сетне?
- Как ще съм се изморил, бе? Когато човек види какъв път се прави, може ли да се измори!
Митю го тупна дружески по рамото. Знаеше той слабостта на стареца за нещо голямо в тяхното село. А по-голям и по-значим човек от стареца в село те си нямаха.
- Като те гледам, дядо Хвойньо, - подхвана той отдалече - как помагаш, как се раздаваш за да стане най-сетне нашия път, да го има.
- Впуска се навсякъде да помага - отбелязаха и другите. - Копае и рине със всички сили, по всяко време. Държи и не изпуска по цял ден лопата. - Затова - каза Пантата- да вземем това тук да го наречем Дядо Хвойньовия път.
- То и Пътят на дядо Хвойньо да го назовем пак бива - не се стърпя Тасо.
Разбра жеста старецът, стопли се за малко душата му. Зашава пак нещо в измъчените му гърди. Живна и се раздвижи за миг онова, което липсваше на листопадовци. Старецът обаче решително се възпротиви и неодобрително тръсна глава.
- Не! - категоричен беше той. - Не върви! Не иде такъв хубав път да го кръстите на обикновен човек. Не върви! На такъв важен и широк път друго име му трябва. Голямо име на голям човек му намерете. Царско име му сложете!
Замисли се Пантата.
Отбираше той от история и искаше да зарадва стареца. Но как да му угоди? Напрегна се. Все нещо трябваше да се сети.
- Слушай, дядо! - каза той. - Ти чувал ли си за Спартак?
- Спартак!
- Да.
- Кой е той?
Не беше чувал за него старецът. Не бе учил толкова много.
- Какъв е бил?
- Голям човек, дядо - отговори Митю - Вожд на племето си е бил. Легендарен пълководец.
- Като Александър Македонски ли?
- Е, не чак като него, но и той е бил цар.
- Къде е бил цар?
Митю Пантата се замисли.
- Че знам ли! - От Родопите е било племето му. Живял е тъдява. Може да се каже, че е бил нашенец.
Дядо Хвойньо силно се изненада. Чак зяпна от учудване.
- Тъй ли!?
- Ами, да. Така пише в историята. От Родопите е той. От тука е бил коренът му. Защо да не е бил нашенец.
- Не думай! Нашенец! Че, ха така, де. Така кажи. Това ни трябва на нас. Това исках да чуя - зарадва се старецът.
Че Спартак се оказа родопчанин - бе много хубаво. Много се хареса на дядо Хвойньо. Като балсам за измъчената му и изтерзана душа дойдоха тези думи за Спартак. Като че ли с благ мехлем намазаха оная стара рана, която вечно го глождеше. Човъркаше го като свредел. Мира не му даваше онова понятие, като безлично място. Спартак! Как така никой досега не се е сетил да му каже?! Да беше му споменал някой по-рано за това - Спартак родопчанин! Това бе толкова впечатляващо. Така хубаво. Ето, това вече може и трябва да свърши работа. Това искаше да чуе старецът и той веднага, без колебание отсече:
- На него ще го кръстим!
Митю само това и чакаше. Той високо обяви:
- Да знаете, това, което правим вече втора седмица, ще се нарича Пътят на Спартак!
- Защо? - попита някой.
- Защото той е бил родопчанин - отвърна Митьо.
- Че какво от това?
- Като нашенец все някога е минавал по този път оттука - отвърна Митьо. - Не може да не е, щом е тукашен. Неговото име пo ще отива на пътя.
- Чакай, бе Митьо - сети се Тасо. - Път още няма, а ти говориш, че някой вече е минавал по него. И то не кой да е, а Спартак. Ти как разбра, че точно той е минавал оттук? - попита той. - По нищо не личи това да е станало. Спартак не е оставил тук дори и един камък. Ако беше, щяхме да го знаем. Не е ли така?
- Построено от него при нас няма - потвърдиха и другите.
- Така е - призна Митьо. - Не е строил, - съгласи се неухотно той - ама ако не го бяха взели за роб, щеше да го построи - не се предаваше съвсем Пантата.
- Той роб ли е бил? - изненадано попита дядо Хвойньо и сянка на разочарование легна тргично силно на старческото му лице, та чак прибледня, но околните помислиха, че е от жегата.
Малко знаеше история
- Как роб, бе? - упорстваше Митю. - Цар е бил, вожд!
Завърза се спор какъв е бил Спартак. Митю, като най-начетен и разбиращ се с историята, бързо усмири всички. Той авторитетно обясни, че Спартак е бил вожд на племе в Родопите. За живота му преди да стане гладиатор в школата на Лентул Батиат от Капуа, се знаело малко. Според античните източници, до които той, Пантата бил стигнал, Спартак е бил пленен и продаден в робство. Но като опитен в бойните изкуства е бил избран да се бие като гладиатор. Много смел и силен е спечелил всичките си двубои, най-вече сърцата и душите на другарите си. Когато робите-гладиатори въстанали, той ги повел, станал им предводител. Хиляди тръгнали след него и били готови до смърт да отстояват свободата си. Съдбата на империята били сериозно застрашени. Много се разтревожили Рим сенаторите. Много се изплашили от него.
- Голям човек е бил значи - обобщи Митю. - От малък Рим не се плаши? На всичкото отгоре е бил родопчанин и по приляга на Пътя да носи неговото име.
Теорията на Пантата, макар и не много стройна, се хареса на повечето листопадовци. Приеха техният път да носи името на прославения водач на въстаналите роби на Римската империя. Нали е бил и родопчанин. Техен човек, значи. Защо да не нарекат пътя на него.
Доволни бяха листопадовци от това име. Харесаха го. Горд от това име беше и дядо Хвойньо. Ето, че се намери достойна личност и затяхното село. Известен и много велик при това човек се оказа този Спартак. Заслужаваше Пътят да носи неговото име. Това бързо промени отношението на повечето селяни към работата на пътя.
От сутрин до вечер листопадовци копаеха, подравняваха наклоните на терена, засипваха дупки и падини, а вечер у дома, не се оплакваха, че са се скапали от хвърляне на пръст и камъни и че „кръст не им е останал” от бутане на количките, а с достойнство заявяваха:
- Днес правихме Пътя на Спартак - и всички разбираха, че мъжете от семейството им са били на важно и значимо място - на изкопа на новото трасе.
Пътят на Спартак!
Не пропускаха да споменат и това, че той е бил родопчанин. Това вече бе влязло на всички в устата им.
На другия ден онези, които още не бяха копали по трасето на пътя, също отиваха и вечер и те казваха същото. Много искаха да се знае, че и те да са били на важното място. Работата напредваше, защото все повече и повече хора излизаха да копаят. Всички така свикнаха с необичайното име на техния път, че вече говореха само колко широк и прав като опъната връв щял да е новостроящият се от Змееви скали до селото им път. С непоклатимия довод, че е Пътят на Спартак.
От това най-доволен беше старецът и той високо казваше:
- Веднъж и ние нещо царско да имаме.
Стигнаха и до пчелина на дядо Хвойньо и мислеха, че ще минат покрай него, не стана.Трасето вървеше точно през тръвните на стария пчелар. Трябваше да ги махнат. А как се мести пчелин посред лято. Бялнали се бяха новоизградените пити във всяко семейство - сигурен белег, че пашата е в разгара си. В такова време не се местеха пчели, но изпъчи гърди старецът и каза:
- Ще ги ройнем. Чак до Равнища ще ги отнесем.
- Не ги мести толкова далече, бе - казаха някои. - Само двадесет метра встрани е достатъчно.
- Така е, дядо Хвойньо. На двадесетина метра вече няма да нипречат, какво ще се блъскаш чак до равнища.
- Не - отсече старецът.
- Не се хаби излишно, бе - кандардисваше го и Митьо Пантата, но старецът беше непреклонен.
- Не ги разбирате вие тези работи - каза той.
Така си остана до края, твърд и решителен.
- На Равнища. Там ще са! На по-любопитните обясни:
- Пчелите летят до четири километра и до сантиметър помнят и знаят мястото си.
Той разказа, че ако лете, когато пчелите са извън кошера някой им смени мястото те вече не могат да се върнат в своя дом, откъдето са излетели и се загубват. До една загиват, макар че гнездото им може да е само на двадесетина метра от тях. Смятат го за чуждо и не влизат в него.
- Така са устроени - сподели той.
И старият пчелар натовари тръвните и ги изнесе с катърите още същата нощ. Не остави без внимание природният закон на любимите си пчели.
Работата по трасето не спря нито за миг, не загубиха нито ден. Пътят мина през мястото, където беше дядо Хвойньовия пчелин и продължи нататък. В началото на есента селяните прокопаха и последните метри и кирките им опряха в Чуката. Стигнаха до нея и спряха. Повече с кирки и лопати не можеше.
- А сега накъде? - попитаха братята Георги и Неделчо, защото всички виждаха, че Чуката не може да се заобиколи отникъде.
- Царски път в могила не опира - каза дядо Хвойньо.
- Ще ни трябва булдозер, а за него са нужни пари - обади се Пантата. - Кой ти върши работа сега без пари!
Най-високо пак се извиси фигурата на дядо Хвойньо, най-силно се чу неговият глас:
- Щом трябва, ще съберем - каза той - и пръв извади една от най-едрите банкноти, които имаше. Отброи още няколко и викна - Кой колкото иска, толкова да дава.
Цялото село, без колебание, се извървя при стария пчелар. Всеки отдели, колкото можа и скоро старецът напълни цяла торба с шумолящи банкноти. Вдигна я високо, за да я видят всички, потупа я с длан и каза:
- Толкова пари събрахме, че с тях можем не могила да преместим, а град да построим. Отивайте за машината! Докарайте булдозера, който да я ройне! - говореше старецът, а очите му блестяха от възбуда.
ГРОБЪТ НА СПАРТАК
втори разказ
Сбъдваше се вече мечтата на листопадовци да си имат и те път до селото, да забръмчи в него камион, да се плъзне грациозно по улиците му лека кола или след елегантен, небрежно плавен завой на площада му бавно да спре автобус. За село високо в голямата планина, като техните Родопи, това бе не само необикновен лукс, изящна красота, а и крещяща необходимост. Предвкусваха я вече те по улиците си, усещаха я. Знаеха, че е дошло време да стане реалност дори още тази година.
Прокопана и проправена направо през гората беше петкилометровата отбивка от главния път при Змееви скали към селото им. Това постижение, постигнато със собствени сили и средства, им вдъхваше вече големи надежди. Тази малка пътна отсечка беше последното препятствие за възможността и те, листопадовци да имат най-сетне връзка със света. Повярваха си!
Митю Пантата дори намери и сполучливо име - на славния гладиатор, знатния тракиец Спартак, прочул се по-късно като водач на въстаналите роби в Римската империя. Името допадна на всички. Горди бяха планинците, че могат да нарекат пътя си така. Това име им даваше самочувствие, законна гордост, че селото им не е така забутано и залутано вдън планината. Надъхваше ги с вяра, че и те са съпричастни към делата на големия свят.
Произнасянето на името на пътя вече караше сърцето на дядо Хвойньо - най-старият човек на Листопадово - да трепва, да прелива от радост и заслужен възторг. Много доволен беше той от това име на пътя. Малка по дължина отсечка - но много важна и значима за селото. Неизмеримо силно се впечатляваше при произнасянето му - Пътят на Спартак. То запълни оная празнота в душата на стария родопчанин, която стоеше за цял живот в него.
Сега оставаше да преодолеят последното препятствие - Чуката. Да прекарат пътя през изпречилото им се непреодолимото до сега възвишение пред селото. То, макар и да стърчеше беше зейнало в съзнанието на всички като пропаст, която нито можеш да запълниш, нито да заобиколиш.
Лятото преваляше. Дядо Хвойньо вече се безпокоеше. Старият човек напомни, че есента иде, че е вече много близо. С Чуката трябва да се бърза. Настоятелно да се търси сигурна развръзка.
Трябваше да се изпревари лошото време и да се завърши прокопаването преди да са дошли студовете и големите снегове след тях. Пропуснеха ли това време, никой вече, поне за тази година, не можеше да им помогне и щеше да е така чак до следващото лято. А отложеше ли се нещо, проточеше ли във времето, всички от опит вече знаеха, че ще стане, ама кой знае кога. И най-често не ставаше.
Разтичаха се листопадовци. Намериха булдозерист и го доведоха да види обекта. Специалистът по изкопите огледа внушителното възвишение, което като малка планина стоеше пред селото и веднага се отказа.
-Много работа е това - рече той. - Не мога да я свърша.
Не се примириха листопадовци. До началото на зимата и първите снегове оставаха наистина оскъдно малко дни и те намериха друг, но и той не прие.
- Слаба ми е машината - призна той. - Не е тя за тая работа.
Доведоха листопадовци трети, с по-голяма машина. Но и той, само като мярна с поглед извисилия се към небето заострен връх на Чуката, се дръпна назад.
- Не може да стане - отсече той. - Невъзможно е това, което искате. И не си губете времето да търсите по-голяма машина. По-добре е да поръчате взрив и да гърмите. А после с коли и машини да извозвате.
Дядо Хвойньо не се сдържа и горещо се примоли:
-Ти, синко, само я раздели на две, колкото камион да мине през нея. Не се мъчи да я махаш цялата. Да се провре, някак си, пътят през могилата, пък нека краищата й стърчат.
- Не може, дядо - отсече булдозеристът.
- Ройни я, бе! - горещеше се старият човек.
Огромен, но безпомощен стоеше родопчанинът пред човека с машината. Като малко бръмбарче се чувстваше той сега пред големия булдозер.
- Много работа е това - тросна се специалистът. - За луд е тази работа тука. За луд. Седмици, че и месец няма да стигнат за това, което искате.
- Ще платим - наперено каза старецът. - Пари имаме. От всички сме събрали и ако трябват, всеки още ще даде. Ако е до пари - не сме без пари. Имаме ги.
- Ти пари може и да имаш, дядо, - отвърна специалистът - но аз машина за трошене нямам.
След тези думи булдозеристът се извърна и показа, че не иска да се заеме с измъчващия ги всички проблем. Специалистът се извърна и отказа да говори повече със стареца. Не го погледна дори. Не удостои с внимание исполинската му фигура на гордия родопчанин и си тръгна. С това съвсем го отряза. Сви се едрият българин. Смали се отведнъж снагата на Дядо Хвойньо. Прегърби се и се умали и сянката дори на величествена родопска катедрала.
Млъкнаха листопадовци.
Тъжен остана дядо Хвойньо. Отчая се. Надеждата като сняг по високите върхове започна постепенно да се стопи и у другите. Колкото и да търсиха хората от селото човека, който да отвори просека през могилата, не можаха да го намерят. Никъде като че ли нямаше такъв, който да се заеме с тази “луда работа”. Примириха се с неуспеха си листопадовци. Свиха се и най-напористите. Увисна във въздуха последната мечта в живота на дядо Хвойньо. Отведнъж се смачка мечтата за път на дядо Хвойньо родното му до село. Сянката на отчаяние трайно легна върху лицето на големия родопчанин. Посивя, посърна живата родопска катедрала. Приеха съдбата си селяните да останат все така без път. Някои от тях започнаха да си искат парите обратно.
Митю Пантата пръв скочи срещу това.
- За нищо на света - каза той. - Докато не се намери машина, която да ройне Чуката, докато не се пробие пътят до село, пари на никого няма да се връщат!
Времето минаваше. Неумолимо се изтъркулваха дните и есента влизаше вече в правата си. Тя бавно и упорито украсяваше гората в оранжеви краски. Всички вече разбираха, че дойде ли зимата с щипещия бузите мраз и пухкавия по елите сняг, това ще е краят. До пукването на пролетта дори мисъл за прокарване на някакъв път при тях не можеше да има. Нямаше вече кой да погледне листопадовци. Никой не можеше да им помогне, дори и да силно да иска.
Митю отиде до дядо Хвойньо и трескаво го запита:
- Колко пари има събрани за пътя?
Старецът му каза. Бяха много. Митю смяташе, че с толкова капитал може да се реши всеки проблем.
- Аз познавам един, - рече трескаво замислен Пантата - който за тези пари като нищо ще ройне Чуката. Ти почакай. Не ги връщай още. Аз ще го намеря. С машината му ще го доведа.
Пантата се беше сетил за свой приятел от казармата, на когото всички казваха Къртата. Той беше едър, широкоплещест човек и голям работар. Ръцете му бяха груби и големи, като лопати. Този човек имаше една едничка слабост - беше иманяр.
Докато бяха в казармата, той през цялото време пълнеше главата на Митю с безброй истории за съкровища и несметни богатства, заровени в земята. Упорит беше като кърт и като че ли беше роден само за това - да копае.
Оттам идваше и прякорът му.
- В живота си човек само веднъж да намери имане, да изрови съкровище - обичаше да казва Къртата - и нищо повече не му трябва.
С тези думи той завършваше всеки разговор, а очите му горяха като въглени.
Бяха си писали след казармата и Митю пропусна тогава да забележи тогава, че приятелят му спомена за някакви курсове за булдозерист.
Притиснат от времето, с опънати като тетива на лък преди изстрел нерви, той се сети сега за това.
Тази спасителна мисъл изскочи от съзнанието му като блеснала в небето стрела и по нейната следа, след една безсънна нощ, реши той да тръгне. Станал ли е обаче приятелят му водач на такава машина, за която споменаваше, Митю не знаеше.
Досещаше се, че ако е станал, това ще да е само заради иманярството и реши да провери.
В ранно утро, когато кълвачите упорито чукаха по кората на дърветата и търсеха там своето любимо лакомство - белите дървояди, с които пълнеха гушките си, той отлости тихо дворната порта и тръгна на път. Отправи се към своя приятел от казармата, за да почука като родопски дървоклюнец на неговата врата.
Така да си пробва късмета.
Като стигна до дома на Къртата, вече нямаше нужда да пита завършил ли е приятелят му булдозерските курсове. Пред дома му, накривена на една страна стоеше тежка машина и проблясваше на слънцето с цвят на есенна гора.
Първото нещо, което Митю попита беше:
- Твой ли е този звяр отвън? - и като чу утвърдителния отговор, въздъхна дълбоко и вече по-спокойно пое дъх. Разказа на приятеля си за Пътя на Спартак, за могилата, която в селото всички наричаха Чуката. Със загриженост и болка обясни, че е чул как тази могила сега предстои да я разкопаят и махнат. Докато разказваше, очите на Митю през цялото време бяха вперени в Къртата. От време на време те просветваха с блясъка на чисто сребро.
- През нея ще мине пътят сега - каза Пантата. - Ще дойдат машините от Пътното и ще я сринат - излъга той.
После се наведе към ухото на домакина и му зашепна. Той му каза това, което си беше наумил още от село. Тихо, за да не ги чуе никой, той сподели с приятеля си най-недостойната и голяма, но най-необходима за случая лъжа.
По-отвратителнo нещо Митьо едва ли бе изричал през живота си. Къртата се дръпна стреснато назад и сепнато попита:
- Ама наистина ли? Сигурен ли си, че точно под тази могила е гробът на Спартак?
- Сигурен съм - без капка свян потвърди Митьо. - Там е гробът на Спартак.
- На този, който призовал робите да умрат по-добре от желязо, отколкото от глад - уточни Къртата.
- На него - без колебание отсече Митю. Очите му не мигаха. Те не изпускаха нито едно движение на Къртата.
“Ами ако усети, че го будалкам, ако разбере, че го мамя?”- прокрадна се в него съмнение.
Къртата помълча малко, като че обмисляше нещо, и тихо попита:
- Спартак не беше ли убит в Италия?
Нямаше съмнение, че с цялата си необразованост, иманярът беше попрочел нещичко за някогашната Римска империя и назнайваше някои неща. Беше се докоснал малко от антична история.
Митю не се смути. В този миг него вече нищо не можеше да го обезпокои или обърка. Това, за което той беше дошъл тук, беше по-важно нещо от всичко друго на света. Никакъв въпрос, без значение какъв ще е, не можеше вече да го разколебае, да го извади от предварително начертаните релси, по които да изтъркаля смелата си идея - да докара необходимия му специалист до село.
Нищо не можеше вече да го отклони от избраната вече пътека. Няма да се лута. Някъде! Или ще докара необходимия им специалист или ще умре като гладиатор в последен бой.
- В Италия - призна Митю.
- Защо тогава е погребан там при вас? - замислено попита Къртата.
Митьо отреагира веднага, на минутата.
- Ти, Кърта, да си чул някога в Италия да са намерили тялото му? Или да знаеш там къде му е гробът? Да си разбрал за някой, който да го знае?
Не. Къртата не беше чул нищо за тая работа.
- В последната битка с римските легиони Спартак нали е ранен - каза след дълго мълчание Къртата.
- Така е - съгласи се Митьо - но той, даже ранен не се предал. Стоял на едно коляно и размахвал меч. Смело продължил да се сражава.
- Да. Може би затова римляните не успели да го хванат жив, - каза Къртата - но така го насекли в последната сватка, че тялото му не можело да се разпознае сред камарите убити. Не го намерили на бойното поле. Никой днес не знае Спартак да има някъде гроб. Ти за какво говориш!?
Пантата поясни:
- Според легендата, в последното сражение, в което робите наистина се сражавали храбро, Спартак действително загива. Така е. Но верни приятели го изнесли от бойното поле и успели да го скрият. После го погребват там, където е роден.
Настъпи тишина. Сега и кълвач да зачукаше силно, като в тяхната гора, пак нямаше кой да го чуе. Като в празно пространство щяха да потънат и калвачовите чаткания и думите на Митю. Той не каза нищо повече и мълчеше пред човека с мазолестите ръце. Чакаше да разбере клъвнал ли е сега приятелят му толкова щедро предложената стръв.
Къртата също мълчеше. Никой не знаеше какви бури бушуват в главата му.
На Митьо обаче му беше ясно, че ако сега приятелят му попита нещо за Спартак, значи е клъвнал. Не попита ли, каквото и да разправя после Митю, каквито и приказки да издума, няма да хванат дикиш. С никакви други съблазни няма да привлече вниманието на ценния специалист към тяхната Чука, няма с какво друго да разпали огъна в душата на страстния иманяр. Няма да може да го убеди дори и само да дойде да види Чуката. Камо ли да я разрови. За лудо щеше да е идването му до тук и съвсем ненужно цялото красноречие, с което се опита да го впечатли. Напразни щяха да са усилията и безплодно цялото му пътуване.
„Гроб на велик пълководец! Не може в него да няма оставено нещо ценно. Достойно за ранга му”- мислеше си Къртата.
Той знаеше, че Спартак е бил тракийски вожд. Спомни си, че племето му наистина е живяло някъде в Родопите. Но къде точно, не помнеше. Къде е погребан предводителят на въстаналите роби той наистина не знаеше. Има ли писано някъде нещо за това? И да има той не не бе чел, не беше го чул. Дали изобщо някъде е писано нещо за това. Кой знае!? Гроб на Спартак?! Нищо не знаеше. Изобщо не бе чувал да има гроб.
Къртата се раздвижи.
- Къде е роден Спартак? - заинтересува се той.
-В Родопите - уверено каза Пантата - и с всичките си царски почести е погребан пак там - допълни той. - В нашата могила, в Чуката до наше село е погребан Спартак - твърдо произнесе Пантата.
- Не си ми говорил за тази могила - обиди се Къртата.
- Ами и аз сега научих - отвърна бързо Пантата. - Дядо Хвойньо сега ми довери - излъга пак той.
Пантата не беше от тези, които бързо ще се смутят, ще се стъписат при първата забележка и няма да намерят верния отговор.
- Дядо Хвойньо е научил това от своя дядо, той пък го знае от своя и така в рода им предавали тази тайна все по мъжка линия - всеки на синовете си.
И Митю разпалено обясни, че така се случило, че точно сега дядо Хвойньо няма на кого да я каже.
- Той има само дъщери, Кърта. Затова дойде при мене и само на мене се довери. За такива неща дядо Хвойньо само при мен идва, при никой друг в наше село.
Очите на Митю Пантата бяха широко отворени. В този миг те бяха много искрени. Гледаха без да мигат и като че ли излъчваха огромно доверие. Ако Къртата се взреше в лицето на Митьо, той би се заклел, че никога в живота си не е срещал по-честно лице, никога не виждал по-искрени очи от Митювите. Какво от това, че дядо Хвойньо имаше повече синове, отколкото дъщери и всичките бяха живи и здрави?
Така искрено, както сега, гледаше Пантата и преди години, когато лъжеше, че дядо му Минко намерил в гората голяма костенурка. Самоуверено и без да му мигне окото той твърдеше, че тя е на петстотин години.
„Ти как разбра, че е на толкова години?” - го бяха попитали и Митю без никакво колебание бе обяснил, че тя била на толкова години, защото тежала двеста килограма. А дядо му я взел и я отнесъл вкъщи.
Как старият човек е вдигнал сам двестате килограма, това никой не попита. Не се сетиха.
- Аз съм я виждал - хвалеше се Митю. - Като дете съм сядал отгоре й и тя заедно с мене вървеше из двора. Като с каруца се возех на нея.
Така самоуверено гледаше Митю тогава, така уверено гледаше той и сега…
- Спартак лежи под тая могила, която всички наричаме Чуката. Тя е издигната от неговото племе и той е там. Под нея е. Вътре. Поставен е в златен саркофаг. До стената има сандък със златни накити, а до краката му - две торби със злато.
- Защо две? - попита Къртата.
- Едната я донесла и оставила съпругата му, другата - дъщеря му. Те и сега са там. Стоят като статуи до него от двете му страни. Целите са от сребро.
- Кои те?
- Съпругата му Валерия и дъщеря му Марица - не се усети Митю как ги нареди и тях до Спартак. - Съпругата и дъщерята си седят просто до него, изваяни от скулптори от бяло сребро.
Къртата мълчеше. Опитният иманяр нещо не схващаше, не можеше нещо да проумее.
- Те са статуи, бе, Кърта - сепна се от тишината Митю. - В естествена големина. Излети са от чисто сребро - повтори той. - Стоят си там като стражи във вечния му сън. А до тях - торбите със злато. Непокътнати! Все едно, че сега са донесени.
Къртата задиша тежко.
- Марица не беше ли сестрата на Спартак? - попита той.
В съзнанието на иманяра като че ли мъждукаше малко пламъче и на неговата светлина бавно се отключваше една романтична антична вратичка. През нея от време на време се процеждаше и по някой ясен исторически лъч.
Митю не се смути. Той бързо отговори:
- Спартак така нарекъл и дъщеря си - отвърна той.
Къртата хапеше устни. Той не знаеше как се казва дъщерята на Спартак. Не се сети и да запита, както не се и заинтересува кога хората от племето са издигнали могилата. Как така и защо приятелите на Спартак са пренесли до там мъртвото му тяло чак от Италия?
Как са успели да го погребат толкова скрито и така тайно под Чуката, та и днес никой по света да не знае за това? Така ли никой досега не е чувал за нея? Да осветли и разкрие тайната, че тяхната могила е гроб на световно известен, прочут с подвизите си човек - велик гладиатор?
Не попита! Не се заинтересова и как са могли да го внесат вътре с необикновено големия саркофаг. Как скришно са влезли и оставили при него купищата злато и двете тежки статуи от сребро.
Не, Къртата не попита това. В съзнанието му беше легнала дългата сянка на несметните богатства от гроба на Спартак. Тя беше засенчила хладната му иначе тънка пресметливост и прозрачна реалност. Сега в очите му се беше разгорял такъв див, иманярски пламък, че той не усещаше нищо друго. Той толкова се беше вживял в това, което чу, че вече виждаше големите си дълги ръце, заровени до лактите в сребърни и златни римски денари.
Митю Пантата продължи:
- Всичко ще разкопаят сега заради пътя, Кърта - каза с огромно съжаление той. - Язък за златото, язък за среброто. Всичко ще отиде в чужди ръце - свиреше на тънката иманярската струна Митю.
Той направи дълга пауза и попита това, за което беше дошъл до тук и беше бил толкова път, чак от Листопадово.
- Кърта, не можем ли ние двамата с теб да изпреварим другите. Сами да разровим Чуката. Да я ройнем и да приберем преди тях златото.
Този миг беше най-парещият, най-горещият. Къртата мълчеше. Пот се стичаше по челото му. Той го избърса и тихо попита:
- А старецът ще мълчи ли?
- Кой, дядо Хвойньо ли?
- Да, оня, който ти е казал за гроба на Спартак? Няма ли да пропее?
Къртата питаше дали старецът няма да ги издаде.
- Не! Няма! - изстреля веднага отговора си Митю. - Няма да гъкне даже.
Къртата се сепна.
- Ти, какво? Да не си намислил да затриеш стареца?
Изразът „Няма да гъкне” беше от речника на престъпниците - свирепите главорези, които не се с пират пред нищо.
- На такова хоро не се хващам.
- Не, бе - отвърна бързо Митю. - Достатъчно му е да му дадем нещо. Една от сребърните жени например. Тази Валерия ще е достатъчна. Той дядо Хвойньо отдавна няма бабичка. Ще се радва и на сребърна…
Къртата пак се мръщеше, нещо пак не му харесваше. Митю застана нащрек. “Защо му трябваше да говори изобщо за статуи! Откъде му текна? Как му хрумна? Как се изтърва, та ги пъхна и тях в гробницата? Да ги вземат мътните. Ами ако сега, тъкмо заради тях, Къртата се разколебае и се откаже!?”
- Какви каза, че са статуите?
- От чисто сребро - без забавяне отвърна Митю
Къртата пак се мръщеше.
- Това значи, че са все пак по-леки от златото - каза той.
Мисълта на булдозериста, след краткото иманярско умопомрачение, като че ли се избистряше и от време на време проявяваше и малко хладен реализъм.
- Не са много тежки - потвърди Митю.
- Добре, но как ще ги извадим от гробницата?
- Лесно, бе, Кърта, лесно ще стане - подскочи Пантата.
Той беше решил да не се предава. Да не отстъпва за нищо на света.
- Те са седнали. Ще видиш, че е лесно.
На Къртата хич не му беше ясно защо, като са седнали, статуите по-лесно ще излязат навън!
Митю не спираше да говори. Неговият словесен поток като порой се лееше и не секваше нито за миг. Не спираше никъде, на нито на едно място. Не правеше никакви паузи. Водопад от аргументи се изливаше върху главата на нещастния иманяр. Все с тезата, че проблеми със статуите няма да има. Ама никакви.
Мислено Митю пак се упрекна, че ги е забъркал и тях. Така и така са ненужни. Да опустеят дано. Току виж, че те наистина объркат всичко, точно те разколебаят толкова ценния специалист.
Къде да търси друг?!
- Те са седнали, Кърта. Ти само донеси ремарке. По-добре покрито.
Къртата слушаше внимателно.
- Фургон искаш да кажеш?
- Да, фургон. Значи, ще ги качим седнали на греблото, ще ги превозим до фургона и от там само ще ги бутнем вътре. Лесно ще стане, нали ти казвам. Бутаме ги и готово.
Като беше вече докарал донякъде работата Пантата съвсем не можеше да спре, да се смути, да се откаже или оплеска нещата. В никакъв случай, за нищо на света! Нямаше сега сила, която да го спре да бута огромния булдозер нагоре към Родопите, към тяхното село, към Чуката. Нека е стръмно, нека е далече, важното е да стигне до тяхната могила - до Чуката.
Той не се бе смутил даже тогава, когато го бяха запитали преди години за костенурката на дядо му:
- А къде е сега тази костенурка? Къде е този толкова рядък екземпляр на петстотин години, че да го видим и ние?
Тогава Пантата невъзмутимо беше отвърнал:
- А, бе, минал някой покрай дядовия двор и му я взел.
Този отговор сам по себе си вече би предизвиквал куп нови въпроси:
“С какво този някой сам е вдигнал двестакилограмoвото животно? Как го е носил? Може ли изобщо човек сам да вземе и повдигне такъв товар, и да го отнесе някъде, при това съвсем незабелязано? И не се ли е уморил? А неговият дядо толкова ли лесно се е простил с такава забележителност? Хич ли не я е потърсил после?”
Нищо подобно не го питаха тогава за костенурката. Нищо не попита Къртата и сега за Чуката. Къртата ни най-малко не се усъмни в оная огромна и тайнствена сила, устроила и скрила тук цяло тракийско погребение.
Пантата знаеше слабостта на своя приятел, знаеше каква страшна сила е алчността и хазартно беше заложил на нея. Разчиташе на тази човешка слабост. Знаеше, че тя може да направи чудеса. Че сега тя движи мисълта на приятеля му, точно в тая посока, в която на него му трябва, и че допирателната й, в този момент, с реалната действителност е много малка или въобще не съществува.
- Не - каза Къртата, замислен за статуите. - Тях не бива да ги даваме на никого. Тази статуя не бива да я даваме на тоя дядо… как му беше името?
- Дядо Хвойньо.
- Точно тя може да провали цялата работа. Ще му дадем друго. После ще видим какво. Но статуя не! - възпротиви се той. - За какво му е на стареца статуя? Какво ще я прави? Как ще я крие?
- Ще я претопи - пръсна се пак в пространството нова доза нескончаем необмислен поток от Митюви думи.
В този момент Митю вече усещаше, че и да иска, не може да се спре. Не можеше вече да млъкне и да не говори. Чувстваше, че това или ще да оправи работата, за която беше дошъл, или съвсем щеше да я развали и оплеска. Но не спираше.
- Ще я претопи и ще си харчи после от среброто, колкото си иска.
- Не трябва нищо да се претопява - възрази пак Къртата. Той имаше опит в тези работи. - Статуите, освен метала, имат художествена, антична, естетична и някаква, не знам каква научна стойност - мърмореше той.
Да му се чудиш откъде знае тези работи.
- Това понякога струва повече пари дори от благородния метал - каза авторитетно Къртата.
В това той беше категоричен.
- Не, те не бива с нищо да се повреждат тези статуи. Не трябва излишно да се пипат, да се докосват дори.
Къртата се замисли.
- А пък, за да дойда там с машината, ще има и разходи - каза той.
Митю не разбира за какво става дума.
- Тях ние трябва да си разделим - поясни Къртата. - Всеки да поеме своята част, да има свой дял.
- Какви разходи? - зяпна от изумление Митю.
Той беше решил, че за труда си Къртата ще получи всичките пари от торбата на дядо Хвойньо. Като възнаграждение за труда си и като компенсация, че там, под Чуката, няма да намери нищо. Беше сигурен, че ония пари стигат за това. Така мислеше той.
- Разходът е за гориво, поне за първо време - отвърна Къртата.
Чак сега на Митю му светна.
“Да, бе. Ама, разбира се. Ще си поделят парите за горивото. Как не се беше сетил! Че то било толкова просто - да си разделят разхода.”
- Дадено - отвърна Митю.
- Половината от мен, - каза Къртата - половината от теб. Съгласен ли си?
- Да. Разбрахме се - каза доволен Митю. - Договорихме се! - подчерта радостно той и се изправи.
Беше много радостен и въодушевен, че е извоювал най-после това, за което е дошъл.
- Кога тръгваме?
Въпреки, че го беше предвидил и очакваше отговора, когато Митю го чу, се стресна. Прозвуча му като изстрел:
- Утре - каза Къртата. - Докато оформя отсъствието на машината.
Пантата се обърна и тайно се прекръсти.
Когато на другия ден шумната и тежка “Татра”, с качен върху нея булдозер, затрополи по Пътя на Спартак, хората от селото я усетиха отдалече. Чуха я да приближава и всички вкупом се втурнаха натам. “Татрата” и фургона се спряха втресено пред Чуката. Селяните бързо ги наобиколиха. Децата пипаха фургона, който беше вързан за нея и заоглеждаха каченото върху големия камион странно чудовище с цвета на есенна гора. Къртата, в омазан работен комбинезон, слезе и извиси поглед нагоре към огромното природно възвишение наричано Чуката. Той примигна озадачено и попита:
- Това ли била могилата?
- Това е - тържествуващо отвърна Пантата и стомахът го присви.
Съмнение опари мозъка му: “Ами ако сега се откаже?!” Твърде внушителна беше Чуката, за да бъде направена тя от древни хора. Пък били те и от народа на Спартак. Дори и като надгробен паметник на знаменит човек тя щеше да е прекалено голяма. Колкото и велик да е бил той, колкото и многолюдно да е било племето му, това не би било по силите им.
Mитю скрито погледна Къртата. Какво да се прави, когато тази могила пречеше на всички, спираше свободния достъп на коли до селото, тя беше виновна да нямат листопадовци път към вътрешността на страната.
Трябваше да се махне.
Пантата с премаляло сърце зачака решението на Къртата. “Великият” специалист се помота малко около “Татрата”, погледна качения върху нея булдозер, премести пак погледа си върху Чуката и тихо, като на себе си каза:
- Дано да стигне горивото.
Пантата си отдъхна. Той разбра, че приятелят му няма да се откаже, няма да се отметне, както се опасяваше - в последния момент от думата си. Щом веднъж е дошъл, ще ройне Чуката. „Като едното нищо! - беше сигурен Пантата.
- Кога почваш? - попита го той.
- Веднага! - бе краткият, като кaртеч откос, отговор.
- Скоро ще се стъмни. И през нощта ли ще работиш?
- А ти да знаеш друг начин скрито да извадиш имане от земята? - въпросително го стрелна Къртата и се качи на смълчаната машина.
Скоро тя се разтресе цялата, затресе се и пръстта под Чуката.
Пантата изтича до дядо Хвойньо.
- Давай парите! - задъхано извика той.
Старецът мълчаливо му подаде торбата. Митю Пантата я взе, отиде си вкъщи и я сложи под възглавницата. Без да яде и без да се съблича, той си легна и веднага заспа. Много му се беше насъбрало през тези два дни.
Цяла нощ тежката машина раздира тишината над селото. Цяла нощ камари от камъни и пръст се откъртваха от Чуката и политаха в пропастите от двете й страни.
Листопадовци отначало погледаха бучащото чудовище, постояха малко и като се стъмни, се прибраха.
Когато в ранното утро на следващия ден Пантата се събуди, вън беше светло.
Той хукна към Чуката, но не я видя. От страховитата могила нямаше и помен. На нейното място се разстилаше голо поле. Даже и краищата й бяха изровени и пометени в урвата. Навсякъде бе равно и гладко, като да е нямало ни могила, ни Чука.
Самотен в това голямо поле, на празни обороти, боботеше булдозерът.
- Какво стана? - попита Пантата.
Къртата слезе от машината, залитна от умора и се подпря на желязната верига. В ръката си държеше няколко керамични парчета.
- Ето, - бавно каза той - само това намерих. - Дали са от глинени съдове или от стари керемиди - не е ясно.
- Нищо ли друго нямаше? - престорено попита Пантата.
- Нищо - глухо отвърна Къртата. - Друг път, като научиш точно мястото, тогава ме викай - недоволно каза той.
Пантата не отвърна нищо. Той беше радостен, че дотук спектакълът му се изтъркаля добре. Сега оставаше да изиграе и финала. Той се затюхка и заобещава:
- Ще разбера аз, ще науча къде е гробът. А ти не се безпокой! - и Митю сложи ръката си на високото рамо на своя приятел. - Аз ще поема целия разход за горивото, Кърта. Ти не се тревожи. Колко похарчи до тука? Колко още е разходът!
Оня му каза. Пантата бръкна в дълбокия си джоб и плати.
- За цялото гориво - каза щедро той. - Да не си ощетен.
После той продължи:
- Ще науча аз къде е гробът - не спираше да говори Пантата: - Ама точно ще го науча и ще те извикам.
Къртата мълчаливо изтриваше с конци омаслените си ръце и не го слушаше. На тръгване той едва промърмори:
- А бе, веднъж само човек да намери такова имане и повече нищо друго не му трябва.
Къртата си тръгна, изпратен само от Митю. Беше си свършил работата и сега беше излишен.
Могилата беше махната, пътят на Спартак завършен. Царският път, за който мечтаеше дядо Хвойньо, стана.
Сбъдна се мечтата на живата родопска катедрала. Предоволни останаха листопадовци, че и те си имат вече път до село.
Всички отрупаха с благодарности Пантата. Те разбираха, че заслугата да се намери човек, който да срине Чуката и съвсем да я ройне, както по родопски се изразяваха те, е само негова, на Митю. Видяха, че специалистът наистина се справи. Свърши добра работа. Дори се беше престарал с могилата. Беше я разчистил цялата, до основи.
Съвсем я беше махнал, като че ли беше търсил нещо в основите…
Пътят на Спартак беше вече отворен за селото.
- Ройна я, ей! - говореше радостен дядо Хвойньо. - Махна я като че ли никога не е била на това място. Като едното нищо я ройна. Да се не надяваш на наш Митьо, че ще намери такъв човек.
Старецът отиде до Митю. Потупа го по рамото и каза:
- За работата - браво. Парите стигнаха ли?
Митьо не можеше да го излъже.
- Стигнаха, че и артисаха - призна той.
Дядо Хвойньо великодушно махна с ръка.
- Тези, които са останали, са твои. Халал да ти са.
Той не знаеше и не можеше да предположи, че са останали почти всичките пари. За горивото Митю беше дал малко. Но никой никога повече не го попита за тях.
През лятото от Пътни строежи валираха петкилометровата отсечка до Листопадово и положиха върху нея асфалтова настилка. Пантата по това време не беше в село. Казваха, че се запилял някъде в Пловдив. Споменаваха, че бил почнал там работа. На есента той се прибра в село с металнозелено, блестящо на слънцето БМВ.
По пътя за Пловдив го срещна веднъж Къртата. Митю пъргаво слезе от БМВ-ето и отиде при приятеля си. Той понечи да му каже, че този път наистина ще научи къде е гробът на Спартак и непременно ще му съобщи, но Къртата го спря и го попита:
- Твое ли е БМВ-то?
- Мое - отвърна Пантата.
- Да-а-а - замислено каза Къртата. - Виждам, че си намерил гроба на Спартак.
Митю нищо не отвърна. Нямаше какво да каже.
——————————
Забележка на автора:
ройна - в родопския диалект тази дума е със значение махна, изхвърля
