Йордан Петров

УЛУЦИТЕ

първи разказ

Дъждът плисна изведнъж.

Капчуците запяха. Изкуствоведът Мартинов неспокойно вдигна нагоре глава и се загледа към стрехата на покрива. По време нa дъжд улуците на къщата му течаха - много неприятно и силно.

Кап-кап-кап. Този шум напоследък го стряскаше.

Вече съвсем отнемаше спокойствието му. Вместо да събират дъждовната вода от покрива и да я отвеждат в канализацията, каквото бе тяхното предназначение, старите улуци на стрехите на неговия дом вече не вършеха своята обичайна работа и противно капеха. Мокреха стълбището и разкалваха двора.

Неприятните дъждовни капки упорито и досадно тиктакаха по плочника. Даваха своето нежелателно, рязко негативно отражение и върху съзнанието му.

Професионалното му занимание на изкуствовед изискваше тишина и спокойствие. Колко хубаво би било, когато пише за Рафаело или се съсредоточи над картините на Рембранд в стаята му да е тихо. Мислите му да текат плавно, благотворно. Вместо това шумът идващ от стрехите безвъзвратно го разсейваше и отдалечаваше от задълбочените му, капитални разсъждения за Сикстинската Мадона, “Капризница”-та на Вато. Пречеше му да твори. А картината “Капризница”, на основоположника на стила Рококо в живописта Антоан Вато не бе по-малко сложна от всички други религиозни „сикстинки” на Рафаело и Леонардо.

Дори от слаб дъжд, незначително ръмене улуците на къщата досадно протичаха и това вече го плашеше. Засилваше тревогата му за утрешния ден, че да пише и разсъждава за Ван Гог, Джорджоне или Рафаело ще бъде вече къде-къде по-трудно, дори невъзможно.

Заситнеше ли от небето и най-дребната  влага, дори прахообразен дъждец, винаги ставаше така - изникваше този шумов дразнител,  който трайно го изваждаше извън релси.

- Кап-кап-кап - тиктакаше дъждовната вода.

Тя все отнякъде намираше пролуки, все се прокрадваше и провираше от някакви нищо и никакви процепи и пукнатини в улука и от тяхното досадно барабанеше по плочките вече му се гадеше. Бе принуден да  търпи този шум дотогава, докато се отцедеше и последната влага от старата ламарина.

Че обшивката по покрива на къщата беше прогнила, в това нямаше никакво съмнение, че беше дошло вече време тя да се сменя, също.

Мартинов обаче нямаше пари за такъв ремонт и това също беше категоричен и безспорен факт. Като хиляди пенсионери в България и той едва преживяваше, едва свързваше двата края със скромната си пенсия на интелигент в новото демократично време.

Това, което му даваше социално осигуряване беше посредствено малко, оскърбително нищожно и той в никакъв случай не можеше да разчита на него. Какво от туй, че се бе  трудил повече от четиридесет години на фронта на интелектуалното поприще, че е един гениалните творци в областта на изобразителното изкуство.

Новата демокрация  захвърли на социалното бунище много такива като него.

За никого не бе тайна, че Мартинов и себеподобните му бяха на дъното на социалното блато, от което сякаш излизане нямаше.

Мъчеше се като мнозина да си помогне със странични доходи, но колко успяваше беше трудно да се каже. Такива, уж значими, уважавани интелигенти като него имаше с хиляди в България. Обработваше с последни сили зеленчуковите лехи с домати и чушки на двора, ореше надълбоко в “лехите” по теория на изобразителното изкуство, все за да докара нещо отгоре върху пенсията си.

Пишеше статии, студии.

Сега се беше нагърбил, и то вече достатъчно дълго да осветли творчеството на норвежкия художник Едвард Мунк. Все безуспешно.

Бе убеден, че това се дължи в голяма степен и на пробитите му улуци.

В  стара рамка до него, окачена  на  стената, стоеше изправена и безмълвна, като икона най-известната  картина на Леонардо да Винчи  -  великолепната Джаконда, Мона Лиза. Мадоната свенливо разтягаше устни и никой по света не можеше със сигурност да каже или потвърди усмихва ли се на някого тя или не.

Толкова тайнствена и многопластова беше тази усмивка.

Много сложен и комплициран за възприемане беше и целият портрет на флорентинската Мадона. Обичаше картината и се стремеше да работи пред нея. Привличаше го с нещо леонардовата Мадона. Съсредоточеното й лице, загадъчната й вглъбеност. Това го вдъхновяваше. Под този портрет Мартинов пишеше, твореше своите статии. Създал си бе цял специфичен свят от Проторенесанса през Дуеченто и Триченто до Кватроченто. Ранният Ренесанс го вълнуваше най-много, но зрелият го изпълваше с увереност и оптимизъм. Убеден бе, че един ден човечеството ни ще постигне своето съвършенство. Отправяше замечтани очи към Мадоната и от погледа й усещаше в себе си нов прилив на сили.

Днес обаче не бе така. Писането днес не му вървеше, никак не му се удаваше. Работеше бавно, мудно, без характерния за него размах на перото и полет на мисълта.

Той погледна пак картината. Мона Лиза бе все така безмълвна. Въздействието й бе плодотворно, но понякога и много противоречиво. Веднъж, без съмнение, му влияеше позитивно, сякаш го зареждаше с огромна положителна енергия, друг път нейната усмивка го разсейваше и съвсем не му помагаше. От колко време вече полагаше старание, напъваше се да приключи най-сетне с написването на студията за Едвард Мунк и все не успяваше. Усилията му засега не даваха резултат. Не постигаше никакъв успех. Мона Лиза бе все така безизразна и бледа. Не смяташе, че тя има вина. Ето и днес се усмихваше. Капчукът, ето кой е виновен.  Виновна бе разбира се и новата ни, безпарична демокрация.

Мартинов обаче бе зареден с търпение и упорство. Четеше и пишеше и вече беше наясно с толкова много важни, както и други дребни и малко известни, но интересни неща за Едвард Мунк, които да му помогнат да завърши обширния си научен труд за норвежкия художник.

Мона Лиза се усмихваше. Не пропускаше да я съзерцава.

Картината на Леонардо беше нарисувана с художествен похват сфумато. Начинът на изографисване на образите Флорентинецът постигаше чрез смекчавания на очертанията. Удаваше му се и с помощта на живописното пресъздаване на обкръжаващата ги среда. Това Леонардо бе направил при Мона Лиза. Зад нея пейзажът бе фантастичен.

Поставена в тъмно ъгълче на стаята  цветната репродукция, изработена на релефна хартия, удивително напомняше оригинала.

Такива като Мартинов обаче не притежаваха оригинали. Те, по разбираеми причини, не можеха дори да мечтаят за толкова достоверни, автентични първообрази и се задоволяваха с обикновени, евтини репродукции.

Мартинов съзнаваше, че картината му е само върху релефна хартия и въпреки всичко я ценеше. Харесваше я.

Винаги му бе мила.

А колко малко хора знаеха, че оригиналът бе изписан не върху платно, а върху дърво.

Тополово.

Не криеше слабостта си към нея.

Капчуковият проблем, като всеки път и сега отнемаше внимание му - цялото. Отстраняваше го трайно от работата и чоплеше мозъка му. Стържеше неприятно, като с нокът умореното му съзнание.

Монотонното тиктакане и днес за пореден път го разсейваше и не му даваше възможност да се съсредоточи върху изследвания персонаж, а Eдвард Мунк беше сложен за възприемане и труден за представяне.

Той погледна към улука и се намръщи.

Капеше не само пред стълбището, но и на много други места от обшивката на къщата, но това над стълбището го подлудяваше, удивително много го ядосваше.

Зиме, когато по керемидите се белееше, макар и колкото носна кърпичка сняг, капчукът не спираше тиктакането си и продължаваше все така досадно да капе, дотогава докато оскъдното слънце на малкия зимен ден не престанеше да грее. В края на деня влагата замръзваше и неприятният звук от капчука спираше.

Нощем всичко се покриваше с тънък лед - стълбите бяха като полирани. Да се върви после по тях, по покрития  като със стъкло лед, без да се падне, бе невъзможно. Той и съпругата му бяха постоянните жертви на такива падания. От това целите бяха в синини. Болките от нараняванията бяха още по-неприятни. И така - всяка зима.

- Трябва да се сменят - казваше Мартинова на съпруга си, който поглеждаше към  картината на Мона Лиза и кимаше.

В този миг Мадоната бе прекалено сериозна. Ако през  това  трудно за тях време се намереше майстор, който да им залепи улука, там където той най-много тече, те нямаше да се поколебаят да му дадат и последната си стотинка.

Изкуствоведът отвръщаше:

- Да, трябва - и с това всичко свършваше.

През студеното, зимно време обаче никой тенекеджия, за нищо на света, не посмяваше да се качи на покрив. Нямаше такъв майстор в града, който дори да си помисли, че по средата на зимата може да стъпи горе на покрива и да сменя улуци.

Това за него би било голямо унижение.

Да се качи зиме, в луд студ, не дай си Боже в дълбок сняг да сменя улуци.

Ужас!

Означаваше, освен всичко друго, но и това, че е мързелувал през лятото. Не е работил достатъчно, за да напечели, да има пари и за ония неблагоприятни за професията месеци през зимата.

Можеше да се сравни само с пчеличките, които събираха нектар само през лятото тогава, когато го имаше.

И ако все пак някой се покатереше, за да свърши нещо малко и дребно, колегите му веднага го оплюваха:

- Гледай колко е гладен!

Изразът, предназначен само за лошите майстори в бранша беше крайно укорителен.  Присмехът беше просто убийствен. Мнозина точно заради този израз не си позволяваха тази волност - да се качат да работят през зимата. Това изпепеляващо откровение ги възпираше. Репликата, обидна за всички, засягаше най-вече добрите майстори-занаятчии.

Зиме те за нищо на света не сменяха улуци.

Това беше професионален закон, който безпрекословно се спазваше  от майсторите в бранша.

Зиме не се сменяха улуци, не се работеше по покрива и поради друга причина - времето, дори и да не вали беше винаги влажно. Керемидите не можеха да изсъхнат в късия зимен ден и при стъпване върху тях бяха хлъзгави. Но не това ги спираше толкова. През това време на годината керемидите ставаха временно чупливи. Заради многото влага здравината им силно намаляваше. Това се знаеше от всички.

Качен по това време на покрива, тенекеджията допринасяше повече вреда, отколкото полза. Неписаното, но много важно предписание - да не се стъпва зиме по влажна керемида се спазваше като закон. Зачиташе се дори много повече, отколкото всички други  - писани закони.

Мона Лиза се усмихваше загадъчно.

Разтегнатите й устни излъчваха скрито послание. Изразителните й очи гледаха тайнствено и тъжно в пространството.

Лете старите хора имаха съвсем други грижи.

Тогава те напълно забравяха за своя обледеняващ ги през зимата проблем.

Това ставаше не само заради бързо напредващата им, ден след ден, склероза, а и заради винаги липсващите им за ремонт пари. Те все не им достигаха.

Мона Лиза бе все така загадъчна.

Усмивката й мила и тиха, винаги бе тайнствена и мила. С нея Джакондата като че ли бе винаги тъжна.

Защо наистина я бяха нарекли Мона Лиза?! Странно, но така се случваше с много картини по света. Някои бяха известни с такива названия, които техните автори не са познавали, никога не са чували. Не са си и помисляли дори, че един ден творбите им ще се наричат по този начин. Така се беше случило и с прекрасният портрет на Мона Лиза. Изложеният в Лувъра шедьовър бе наричан във Франция “Ла Жаконд”, а в Италия, където е рисуван “Ла Джаконда”. Името й Елизабета на италиански се произнасяше Мадона Елизабета. В повечето англо-говорящи страни това означаваше милейди Лиза. Получаваше се изопачаване на ранното “Мадона Лиза” и още по-ранното Монна Лиза.

Мартинов все не можеше да се съсредоточи върху богатото и разнообразно творчество на големия норвежки художник Едвард Мунк. То бе много интересно, но това сега никак не го радваше. Спомни си, че в началото на есента повика майстор-тенекеджия. Показа му покрива и попита:

- Можеш ли да ми залепиш улука точно тук, на това място?

Специалистът по обшивки на покриви погледна нагоре, после втрещения  в него пенсионер и спокойно обясни, че не се прави така - да се запушва дупка по дупка, защото това няма трайност, няма я здравината на основния материал.

Постъпва се по друг начин - смяна на всичко наведнъж.

- Една зима няма ли да изкара бе, майсторе?

- Не - бе категоричният отговор. - Няма да изкара. А и какво решаваш с една зима? Когато се прави  нещо по покрива на къща, не се прави за една година и за един сезон, а за много време. Прави се за години. Както се казва: веднъж завинаги.

- Колко  ще  струва?  - попита  Мартинов.

Майсторът пресметна и с точност назова сумата. За двамата пенсионери тя не бе малка.  Мартинов се замисли и тъжно каза:

- Догодина ще сменим улуците.

През зимата всичко се повтаряше. Отново с ужасяващите падания и неизбежните синини по тялото и с лютите закани на стария пенсионер, че дойде ли топлото време през лятото, непременно ще наеме майстор да оправи капчука.

Мартинов  погледна картината на великия художник от Ренесанса Да Винчи.

“Господи!  -  възкликна  той. - Да Винчи!?

Защо Да Винчи? Кой го е нарекъл така? Приживе големият художник никога не бе назоваван с това име.

До годината на неговата смърт - 1519 - Леонардо е бил известен на съвремениците си като Ил Фиорентино, което ще рече Флорентинецът. Тридесет години след смъртта му - през 1550 година -  италианският художник и биограф Джорджо Васари пръв си послужил с описателното име Да Винчи. Оказва се, че то е измислено от него, за да не бъркат Леонардо с Леонардо де Пиза, чийто математически изчисления големият флорентински художник ползвал при създаването на много от композициите си. В този смисъл “Да Винчи” никога не е било име, а посочване откъде е създателят на “Мона Лиза”.

Мартинов избърса потта от челото си. Гнетеше го вече недописаният материал за норвежкия художник. Това бе вече досадно.

Денят бе жарък.

По улицата, на която живееше старият пенсионер се появи циганин. Той вървеше и се заглеждаше повече по покривите на къщите. Погледът му се спираше по-продължително там, където улуците бяха стари и  покрити с ръжда. На двайсетина крачки след него вървеше друг - по-млад, с тежка торба с нови, лъскави улуци на гърба.

Мартинов излезе да се поразходи из двора. Писането му, така и така не спореше, поне да  “глътне” малко чист въздух. Циганинът го видя и се спря на портичката му.

С мек, кадифен глас той поде:

- Гледам улуците и си викам: за сменяне са.

Мартинов  знаеше  това.  Не беше  нужно някой да му го напомня, но не беше още събрал пари за ремонт. Предполагаше да ги има след написването на големия труд за Едвард Мунк, а той от толкова време все не му се удаваше.

- Хайде да ти ги направя,  - подкани го мургавелът. - Ще останеш доволен. Дай да ти поставя съвсем нови улуци.

Мартинов мълчеше.

Безпаричното му колебание бе станало вече хронично и го спохождаше всяко лято.

- Евтино ще ти излезе - усети колебанието  му  циганинът. - Улуците няма да са скъпи -  увещаваше го той. - Гледай колко много са изчуряли твоите.

- Знам, че са изгнили  -  отвърна Мартинов. - Не ми ги показвай. За колко ще ги смениш? - запита го с достойнство на човек, който като че ли веднага може да се разплати.

- Е-е-е  колко! - проточи глас циганинът. - Ще видиш,  че ще ти хареса - не уточни мургавелът. - Ще си доволен- твърдо каза той. - Сигурен съм. И проблема си ще решиш, и ще забравиш за него.

После постави ръка на рамото му и свойски заобяснява:

- Ние досега работихме на едно училище и от там ни останаха малко улуци. За труд няма да ти вземем пари. Ще платиш само материала.

- Колко ще прави това?

- Малко, бе! Нали ти  казвам: евтино  ще  ти  излезе. Нищо работа в сравнение с това, дето правихме там на училището. - Циганинът се наведе напред и му каза: - То, ако не ни бяха останали тези улуци от този ремонт, щяхме да си ходим, ама ни останаха и  сега какво да ги правим? Викаме си: все на някого може да потрябват, зарадваме някого - като безкраен дъждовен, обилен пролетен порой сипеше думите си циганинът. - Пък сме от далече - от Северна България. Останаха улуци като за една  къща. Те дори са платени там, дето бяхме. Да не ги връщам сега, си викам. Да ги сложа на твоя покрив, че и ти да спечелиш. На тебе били късмет, ти да видиш хаир от тях.

Колебанието на Мартинов почти се бе стопило. Мекият, кадифен  глас бе свършил това. Изпарил бе пословичната му нерешителност от препатилата му глава. Но статията за Едвард Мунк се бавеше. В съзнанието му се мярна усмивката на Мона Лиза, благият й поглед, тънките й устни прикриващи тиха радост и оскъдно стаено задоволство и той съвсем се отпусна. Вдигна ръце и заобяснява на мургавия предприемач:

- Голяма нужда имам от ремонт. Улуците ми текат, особено тука, над стълбището. Парите ми обаче са малко…

- За  парите ти не се кахъри - за увещава го циганинът. - Пари все ще се намерят. За такова нещо пари веднъж се дават.

- Майсторе, - Мартинов се наведе напред и доверително сподели: - Ето, тука ми тече най-много. И  на предната страна.

- От улуците е. Нали виждам. Текат, та се късат, майка плаче. И ще текат, дотогава докато не ги оправим напълно - пренебрежително отвърна циганинът. - Дай сега да ги сменим. Да ги направим на цялата къща. Ще ги излеем от край до край.

- За цялата  къща пари нямам - отвърна загрижено пенсионерът.  - Другите ще потърпят поне до догодина.

- А-а, така не може - сърдито се друсна мургавият майстор. - Като се почне веднъж тая работа, кара се докрай.

- Така е - съгласи се Мартинов - но мен парите са тези, които ме прекъсват. Те ме спират - твърдо, но ясно поясни той. - Кажи ми: за колко ще ми направиш това отпред и чупката на стълбището? Да знам ще имам ли толкова? Ще мога ли да платя? Това искам да знам.

- Ще имаш, ще имаш - за успокоява го пак циганинът и назова на притеснения пенсионер една такава сума, от която старият човек съвсем омекна. Досегашните му тревоги и опасения, които бе имал му се сториха малка дреболия. Те просто изчезнаха. Усмивката на Мона Лиза като че ли разцъфтя и на Мартинов му се стори, че тя просто грейна.

- Добре - съгласи се той. - Направи ги хубаво, за да не те търся после, кой знае къде в Северна България.

Циганинът цял подскочи. Изправи се възмутено язвително запита:

- А, бе, ти мене за какъв ме имаш? Аз толкоз улуци съм правил, та твоите ли няма да направя. Аз съм сменил половината улуци на цяла Тракия. Ще ти ги излея, казвам ти, има да ме помниш - и той кимна с глава към покрива на младия си ортак, който беше оставил торбата с улуците и мълчаливо слушаше кандърмата. Пъргав като котка, младият циганин бързо се покатери на плочата на гаража и оттам за  секунди на покрива на къщата. Бързо, от раз, свали  два реда  керемиди от местата им и ги нахвърля безразборно наоколо.

Мона Лиза като че ли спря да се усмихва.

Старият циганин извади от торбата малка бензинова лампа, нареди половин дузина улуци направо на тротоара и бързо започна да ги заварява един за друг. Когато пет, шест от тях бяха здраво запоени, той ги повдигна и подаде горе на помощника си. На тротоара сложи други. По покрива младият чирак чевръсто откъсваше старите скоби и поставяше нови.

Отнякъде се появи млада циганка с няколко малки циганчета. Тя седна направо на цимента до гаража. Постла малко парче плат с избелял, неопределен цвят и нареди на него хляб, сол, сирене. Циганчетата влязоха в двора на Мартинов първо да пият вода, после да си наберат домати, защото техните свършили, откъснаха си и чушки. Опитаха от всичко, което имаше на двора. Мартинова любезно им каза:

- Ама,  само  кажете,  бе.  Аз  сама ще  ви  набера  -  и им подаде и храна, донесе им и дрехи, които сметна, че няма да й са повече необходими. Подари им още много други неща.

И на покрива, и на тротоара пред къщата на двамата пенсионери кипеше трескава работа. Бензиновата лампа пееше своята монотонна песен, улуците се редяха един след друг. Мартинов доволен, че всичко напредва така бързо, седна да пише. Изведнъж писането му тръгна. От портрета на великия майстор от Ренесанса го гледаше Джакондата.

Стори  му  се,  че Мона Лиза се усмихваше някак още по загадъчно и скептично. Мартинов не беше наясно дали казаната му от циганина цена е изгодна за него или може би не е. Съмнението го загложди. Устните на Великата куртизанка се разтягаха  в тръгнала за миг и замръзнала във вечността усмивка. Куртизанка! Защо обаче куртизанка!?

През 16 век  Джорджо Вазари  посочил,  че флорентинският модел на Леонардо е лейди Лиза ди Антон Мария ди Нолдо Герадини. Тя била дъщеря на Антонио Герадини и от 1495 година трета съпруга на търговеца на коприна Франческо ди Бартоломео ди Заноби Джакондо. Оттам идва впоследствие и името на  портрета “Ла Джаконда”.

Когато Леонардо получил поръчката да нарисува портрета, Лиза била вече майка. Тя имала от съпруга си син - роден през 1503 година. Хубаво и мило дете. Защо тогава била наречена “куртизанка”, което значи “любовница на богат мъж”, а не съпруга. Нещо тогава като че ли не било съвсем по реда си, не било така както трябва да бъде за времето си.

Мартинов си спомни, че портретът е бил нарисуван по молба на Джулиано Лоренцо ди Медичи, вторият син на  Лоренцо Медичи Великолепния. Изключителният меценат Лоренцо бил главният покровител на Леонардо. Лейди Лиза ди Антон Мария ди Нолдо Герадини вероятно е била  любовница на поръчителя - вторият Лоренцов син, Джулиано, затова обществото я определило като куртизанка.

Проблемите възникнали с преждевременната смърт на младия Джулиано. На 37 годишна възраст той внезапно починал и оставил Леонардо с една недовършена картина. Великият художник не можел да я продаде на Джакондо, за да не разкрие поръчителя й. Не смеел да я предложи и на Медичиите, защото само няколко месеца  преди смъртта си Джулиано сключил брачен договор с красавицата Филиберта Савойска.

Затова Леонардо държал картината при себе си. Не смеел да  я остави никъде. Дори не се опитвал да я подслони някъде, а я носел навсякъде по време на всичките си пътуванията. Картината била постоянна негова сподвижница до края на живота му. След смъртта му във Франция тя постепенно се превърнала в най-известната негова картина. Добила славата на най-загадъчната живописна творба в историята на живописта в Европа и света. Но останала, според тогавашните разбирания, без собственик.

Старият  пенсионер  се усъмни в правотата си, че прие толкова лекомислено предложението на циганите. Той започна да се съмнява в себе си. Не сгреши ли, че се съгласи с всички условията на мургавия предприемач.

За да  разсее опасенията си Мартинов отиде да ги сподели със своя съсед, който сега правеше нещо в двора си и мълчаливо наблюдаваше през оградата циганската шетня.

- Защо ги пусна? - попита го с голяма доза укор в гласа съседът му. - От тях колкото полза,  толкова и вреда.

- Не е така, бе, - опита се да се защити Мартинов.

Смяташе, че сам трябва да си вдъхне повече кураж.

- Виж само колко бързо работят.

- Не знам - каза съседът му. - Аз не бих ги пуснал. Основите и покривът са най-важните неща за една къща. Не бива да се пипат от какви да е майстори.

- Имах нужда от ремонт, ти знаеш. Затова си позволих - оправда се виновно Мартинов и заинтересовано попита:

- Колко струва в магазина един улук?

- Без скобите или с тях?

- Ами, да речем - отвърна Мартинов - без скобите.

- Седемдесет, осемдесет лева. Не знам точно.

- Виждаш ли! - зарадва се Мартинов. - Пък те за 170 ще ми направят цялата предница и това над стълбището.

- Мартинов, ти си луд? - с досадна изненада го погледна съседът му. - Та те жестоко те мамят!

В този момент Мона Лиза като че ли се намръщи.

- Не, бе. Не вярваш ли? Точно така ми казаха:  Ще  ти направим тази част от покрива за сто и седемдесет лева.

- Мартинов, - опита  се  добронамерено да  му  обясни  неговият съсед  - това не може да е цената на целия ти ремонт, а може би само стойността на един улук, на един линеен метър.

- На целия, бе - убедено натърти той. - Майсторът ми посочи покрива и каза: - От нас да мине, дай 170 лева и готово.

Съседът му поклати скептично глава.

- Ако това ти е казал и ти си се съгласил, направо си изгорял. Каква работа ще ти свършат един господ знае, но на халос ще ти отидат и надеждите, и паричките.

Мартинов  видимо  се  разтревожи.

Стори му се, че Мона Лиза го погледна много строго.

- Не, не  -  вдигна  ръка той, сякаш  да се предпази от  жестокия й поглед. - За толкова обещаха да го направят.

- Хубаво ти е казал, но само те е баламосвал. Питай, поинтересувай се малко повече и ще се увериш.

Мартинов беше пребледнял като платно. С променен от притеснение глас викна на циганина:

- Майсторе,  ти за колко каза, че ще ми поправиш улука?

- За 170 лева - високомерно отвърна циганинът.

От предишния му мек и кадифен глас нямаше и следа.

- За целия ли ремонт? - попита пенсионерът със скрита все още надежда, че страховете му може да се окажат не чак толкова лоши и предчувствията не така страшни.

- Не, бе, - начумерено  се друсна  мургавият предприемач. - 170 лева на парче.

- Ха така! - рече съседът. - Чу ли сега? А и парчето не е метър. Отдалече личи.

- Цената за линеен метър ли? - надяваше се, че все още не е разбрал и нещата да не са чак толкова отчайващи.

- Какъв линеен метър, бе!? - сопна му се настървено циганинът. - На парче ти казвам. Как така не си разбрал?!

Усмивката на Мартинов застина като тази на Мона Лиза.

Любимата му Мадона като че ли се беше някак променила. Поглеждаше колебливо и необикновено свенливо.

- Сметни ми тогава колко ще струва това, което ми правите -  много унило каза Мартинов.

- Като свършим, ще видим - уклончиво се измъкна от ситуацията мургавият майстор и продължи заниманието си.

- Сега искам да знам - настоя нещастният пенсионер.

- Не може - важно каза циганинът.

- Защо? - квакна Мартинов.

- Свършим ли, ще преброим парчетата и ще смятаме…

- И всяко парче по 170 лева?! - изпищя пенсионерът.

- По толкова - безцеремонно изтърси мургавелът.

Мона Лиза широко отвори очи. В тях сега имаше само истина. Жестока, сурова, но такава. Реална!

- Много, бе, майсторе! Аз нямам толкова пари.

- Ще намериш - надуто отвърна мургавелът.

Циганката и циганчетата шетаха из двора. Те безцеремонно прибраха яйцата на кокошките. Обхождаха навсякъде и Мартинова се разтревожи, че й няма едно пиле.

- Това от качулатите  -  поясни тя на съпруга си. - Никога не се е губило! - чудеше се тя за внезапната му липса и гледаше към циганчетата. Не искаше дори да си помисли, че са те.

Мартинов също не допускаше. Мона Лиза притеснено се усмихваше. Друго в този момент като че ли не й оставаше.

На смаяния пенсионер също.

- Залутало се е някъде - отвърна й той. - Не се тревожи излишно и не набеждай напразно гостите.

- Гости ли! - възкликна тя. -  Какви гости? Кой ги е канил?

Мартинов й махна с ръка и викна на циганина:

- Ако за всяко парче, което ми поставяш ми искаш по сто и седемдесет лева - това са много пари.

Мартинов беше съвсем объркан. Циганинът и дума не обелваше. Мълчаливо, от портрета, се усмихваше и Мона Лиза.

- Съседе, - проглушено попита Мартинов - колко  е, пресметнато в проценти, трудът върху вложения до тук материал.

Мона Лиза разтегна устни за усмивка и замръзна. Пенсионерът беше задал, най-сетне, един смислен въпрос.

- Колко? - замисли се съседът. - Не повече от цената на самия улук. Зависи от пазарлъка. Защото напоследък е така - кой както намери.

- Аз не съм се пазарил. Не виждаш ли, че той и сега не иска да ми сметне, точно да изчисли, и ми каже колко ще струва ремонтът.

- Лошото е, че той те е хванал да плащаш на парче, а то няма и метър. С това цената се покачва и ще ти излезе солена.

Устните на Мона Лиза се разтягаха и бяха застинали в неочаквана и съвсем вяла усмивка, която нищо не значеше.

- Какво да правя? - панически изпищя нещастният пенсионер. Той едва сега усети ужасното си положение.

Съседът му тъжно добави.

- Бас държа - каза той, - че тези улуци са крадени.

- Защо мислиш така? - паниката го обсебваше все повече.

- Защото е много по-лесно през портал да се изнесе нещо, което е шестдесет сантиметра, отколкото метър. А циганите, навсякъде по света, могат да правят добре само това - да крадат.

- Те казаха, че материалът им останал от ремонта на някакво училище - наивно отвърна пенсионерът.

- Какво училище, бе!? - раздразнено реагира съседът. - Кое е това училище? Къде е?

- Не знам - смънка виновно пенсионерът.

Мона Лиза се усмихваше все така тихо и мълчаливо.

- Майсторе, - високо, за да бъде добре чут, се провикна Мартинов. - От кое училище ви останаха тези улуци?

- Какво го питаш! - тросна се съседът. - Не разбра ли, че ти връзва “шарени пиленца” - няма такова училище.

- Ей-там долу, до реката. Там е училището - провикна се небрежно майсторът.

- Казаха ли ти го сега?

Мона Лиза едва сдържаше усмивката си.

- От началото  на  града  -  каза съседът му,  -  покрай реката, има три училища - “Петър Берон”, Първа гимназия, следва “Отец Паисий”. Никой през това лято не е правил ремонти там.

Мартинов стоеше като попарен. Мона Лиза се насилваше да се усмихне. Съседът му многозначително натърти:

- Лъжат те. Няма никакво  училище, на което да са работили. Никъде не са били. Това, Мартинов, е повече от ясно!

Мона Лиза едва-едва се усмихваше. Устните й само за миг се разтегнаха за мила, ослепително искрена усмивка и замръзнаха.

- Ох, веднъж да се отърва от тях! - простена Мартинов.

Той не виждаше вече нито картините на Едвард Мунк, за които трябваше да пише, нито новите си улуци, за които не можеше да плати, дори усмивката на любимата си Мадона. Тя сега му се стори грозна, пошла и мрачна. Опротивя му целият свят.

- Какво да правя? - проплака пенсионерът. - Майсторе, спри този проклет ремонт! Не го искам вече. Нямам пари за него!

- Вземи назаем от комшиите.

Мартинов мълчеше. Мона Лиза вече не се усмихваше.

След  половин час мургавите майстори слязоха от покрива и заобиколиха нещастния пенсионер. Те старателно преброиха заварените сектори улуци по стрехата и си записаха нещо, после бързо зашариха своите никому не разбираеми сметки на едно малко, безформено, мръсно листче и накрая му го подадоха.

- Ето, толкова трябва да платиш! - отсече  като с брадва мургавият предприемач.

В гласа му имаше заплашителни, тенекиени нотки. Нямаше и помен от оня мек, кадифен глас, с който го заговори на портичката, нито от онова угодническо в началото държане. То бе изчезнало безвъзвратно,  като качулатото пиленце на старата пенсионерка. Нямаше го, както ги нямаше обраните и изядени домати, чушки и недозрял зеленчук от двора на Мартинови.

Мона  Лиза сякаш  бе  затворила за миг очи. Образованият,  много начетен и ерудиран изкуствовед бе онемял от изненада. Опита се едва-едва да възрази и плахо да протестира:

- Майсторе, парчетата ти не са по един метър.

- Ние така работим - безцеремонно отвърна циганинът и спокойно запали цигара.

- Нямам толкова пари - проплака пак пенсионерът.

- Ние не бързаме  - нагло каза циганинът и изпусна цигарен дим през устните си.

Пухкавите облачета никотинови кълбета бавно и неохотно поеха нагоре към поставените, как да е, на покрива нови улуци.

- Ще стоим тука, докато намериш - каза с твърд, вече стържест глас мургавелът и посочи с ръка двора, из който все така шетаха невръстните пакостници. Мартинов помисли за пилетата, кокошките, прасето, за това, което можеше да им се случи, ако циганите замръкнат тук. Той отиде при жена си. Двамата взеха спестовните си книжки и дълго се взираха в тях. После старият пенсионер тръгна  към Спестовна каса.

Мартинова попита съседката си:

- Да е прескачало някое от пилетата ми във вашия двор? От тези, по-големите, ми няма две.

Съседката й състрадателно поклати глава. Тя мълчеше. Очите й гледаха съчувствено към възрастната жена. В този час те много приличаха на очите на флорентинската Мадона - тъжни, трогателни  и  много мили.

След час Мартинов се върна с многократно завити във вестник пари и запъхтяно ги сложи на масата.

Циганите все така шетаха из двора.

Мартинова гледаше въпросително съпруга си.

- Не стигат - каза съкрушено той. - И с последното олихвяване не стигат. Малка била сумата. - Той решително се запъти към съседа си и му поиска малък заем.

- До получаването на пенсиите.

Щеше да  каже:  “До сдобиването с поредния хонорар”, но се сети, че статията за творчеството на Едвард Мунк не беше още довършена и сигурно щеше да се забави още неясно колко.

Съседът му подаде малката недостигаща сума и загрижено му каза:

- Като плащаш, провери поне улука. Накарай ги да хвърлят малко вода. Ако прокапе от някъде, не им плащай, докато не го оправят.

Мартинов се върна и извика мургавия предприемач.

- Ето парите. Покажи ми, че от покривът сега не тече.

- Как ще тече, бе?! Няма да тече! Аз затуй ли го правя? Отникъде няма да тече! - възмутено кресна  мургавелът, но грабна една широка кофа, напълни я от дворната чешма и пъргаво се покатери на покрива. Със замах лисна водата в улука и тържествуващо извика:

- На, гледай! Тече ли?

По външната страна на новите, блестящи на слънцето улуци, нямаше и капка вода. Пенсионерът беше удовлетворен. На него само за миг му се мярна многозначителната фраза: „никъде няма да тече”, но засега измъченото му съзнание не отчете фаталното й значение.

- Не счупихте ли някоя керемида? - усъмни се той.

- То  може  ли  без  спукана  керемида  -  друсна  се сърдито циганинът. - Ако от някъде протече, ще смениш.

- На покрив аз не мога да се кача   - загрижено отвърна пенсионерът. - Там аз не стъпвам.

- Ще повикаш някого.

- И ще трябва да му плащам.

- Е-е-е - с огромно отегчение се извърна мургавелът - Да няма аз сега, за една твоя счупена керемида, да идвам да ти я сменям чак от Северна България!? Виж само колко хубави са новите улуци и плати, че и аз най-сетне да съм доволен.

Мартинов плати. Отърва се от внезапно натрапилите му се неочаквани и досадно противно посетили го майстори.

Не се замисли  много, много над  това, че кесията му  се опразни и олекна  за  месеци  напред. Наивно смяташе, че ремонтът е качествен и от новия улук няма да протече и досадният през зимата кошмар няма да се повтори. Надяваше се, обледеняващия стълбището му зимен проблем никога повече да не го разтревожи. С тази много наивна мисъл се разплати с мургавелите и се прибра съкрушен вкъщи.

Мона Лиза пак го гледаше с укор.

Предполагаше се, че загадъчната й усмивка се дължеше на това, че картината бе останала недовършена. Хипнотичната й харизма се дължеше може би на липсата на мигли и вежди, което открива още повече лицето. Очите й гледаха в наблюдаващия, а не в посоката, в която е обърната. Погледът на Мадоната бе директен и недвусмислен. Невъзможно беше да не се забележи, да се пренебрегне или да не му се обърне внимание.

Мартинов седна на бюрото си и успокоен се надвеси над написаните вече за Едвард Мунк редове. Работата му изведнъж потръгна.  Всичко се редеше изненадващо добре.

- Обрали  са лимоните - тичешком  проплака съпругата му.

Мартинов недоумяващо я погледна. Цветовете от репродукциите на норвежкия художник преляха в жълто.

- Всичките ли?

- Всичките. И от лимона на задната тераса също.

- Та те не бяха още узрели! - проплака той.

Нещо като че ли го стисна за гърлото. Мадоната от портрета на стената го гледаше тъжно.

- Само са ги съсипали… -  изпъшка  Мартинов  и цветовете от репродукциите на норвежеца, за който редеше прекрасни, розови слова, преляха в зелено. Пенсионерът не можа да напише повече нито ред. Мадоната мълчеше.

Усмивката на Мона Лиза бе изчезнала.

Някъде нагоре, по улиците на квартала, в който живееха двамата нещастни пенсионери няколко малки циганчета подскачаха весело като си играеха и се замеряха с недозрели лимони.

Мона Лиза не се усмихваше.

Изключителното в изографисването на този портрет на млада жена от зрелия Ренесанс беше в начина, в похвата,  по който създателят й Леонардо бе предал цвета на кожата.  Той е знаел, че оголената за рисуване тъкан се състои от полупрозрачни слоеве и ги изградил върху откритите части на портрета пестеливо, чрез серия от фини цветни мазки. Получил се бе мек преход между светлината и сенките.

Най-очарователното в  картината обаче бе, че портретът останал незавършен. Въпреки, че Леонардо работил над него четири години, той все пак не успял да го дорисува. Такава е картината и днес. Никой художник след него не посегнал да го довърши, не посмял да го направил. Дори никой не си и помисли, че може да го стори.

Мартинов погледна нагоре. Ако сега циганите бяха оставили нещо не така добре  направено, нещо пипнато не както трябва по неговия покрив и в безпаричието, в което се бе озовал, след колко ли време щеше да поправи грешката им.

- Грешка ли?! - попита съпругата му. - Ами ако са го извършили нарочно? Умишлено!?

Мартинов изтръпна. Циганите бяха способни на такава гадост. Още помнеше странното им: „Отникъде няма да тече.”

Отнякъде все пак трябва да тече.

Старият пенсионер просто не искаше да мисли за това. Той погледна пак портрета на ренесансовия майстор.

Флорентинецът сполучливо бе замъглил контурите на лицето и успешно постигнал ефекта “свумато”. Това най-добре се виждаше във външните ъгълчета на очите.

Получило се бе подобие на анимация, която частично спомага  за загадъчната усмивка на флорентинската Мадона.

Портретът в стаята на Мартинови потъваше в мрак.

Никой, никъде по света не можеше със сигурност да каже усмихва ли се Мона Лиза или не.

Мартинов много искаше тя да се усмихва.

„ВИКЪТ” НА ЕДВАРД МУНК

втори разказ

“Никога не си самотен, щом имаш себе си” - тихо, като на себе си, за да се чуе само той, измърмори изкуствоведът Иван Мартинов и затвори последната страница oт своя дългогодишен труд - монография за художника Едвард Мунк.

След като постави и последната точка в обемното си научно изследване за норвежкия творец той се изправи и въздъхна с облекчение. Оставаше само да произнесе и изключително популярната, известната на всеки българин, фраза на Паисий:

“На житие ново аз положих венец.”

Не го направи нито сега, нито тогава, когато преди дни, почти принудително, реши проблема с капещия от толкова много време капчук от изгнилата обшивка на покрива. Този капчук го тормози доста зими поред. С години го измъчва при слизане и изкачване на заледените стъпала на дома му зиме. Нарушава му комфорта продължително и така мъчително дълго, та чак му омръзна. Преди седмица мургави майстори му извършиха най-сетне необходимия ремонт, но го обраха до шушка и останал съвсем без пари, почувствал се гол като църковна мишка, се принуди форсмажорно да допише значимата си, отдавна замислена, монография за Едвард Мунк.

Удаде му се.

Монографията за Мунк бе блестяща. Искаше му се колкото се може по-скоро да я пласира, да продаде ръкописа и спаси финансовото си положение, в което изпадна заради изтъргашилите го с голяма сума, несъответстваща на извършеното мургави майстори.

Каква работа му свършиха още не се знаеше - не бе валяло дъжд, за да се види, но някакво много смътно предчувствие, че нещо не е наред, не е както трябва се беше вече тревожно загнездило в него и силно го безпокоеше.

Надеждата му финансово да се оправи, да възкръсне от убийственото пепелище на нищетата, в която хлътна след този пагубен за него ремонт беше само бързото и успешно реализиране на ръкописа.

С парите от продажбата на творбата си за Мунк се надяваше, и съвсем основателно, да си помогне бързо, сигурно и най вече трайно. Характерното по съдържание и значимо по обем творение за норвежкия художник беше издържано в европейски маниер и стил и наистина бе в състояние да предизвика интереса на всяко специализирано издателство.

Въпреки, че въпросът ще намери ли такова издателство в България тегнеше с пълна сила над стария пенсионер, той кой знае защо си оставаше оптимист и уморен, но обнадежден си спомни за всички ония значими творци на изобразителното изкуство, сътворили прекрасни картини, за които много би искал също да пише, но по една или друга причина не бе успявал до този момент. О, колко много би искал да пише за мнозина от тях!

Имаше амбиция да осветли европейски и най вече български художници. Впечатляваше го първият наш акварелист Щъркелов. С него бяха свързани и първите негови публикации. Канеше се да удостои с внимание и тънкопластовата живопис на изявения хасковски художник Атанас Шаренков.

И не само на тях. Руските майстори на живописта също го впечатляваха. Ако искаше да се спре на на някой от тях, това непременно щеше да е Айвазовски. Въпреки арменският си произход този ненадминат маринист си оставаше руски и го смайваше не толкова с размаха на четката, колкото с полета на мисълта.

Невероятен полет, прекрасна мисъл! Страхотна живопис!

Мартинов би казал: Страховита!

Маринистика от висша класа.

За него и за някои други бе писал по малко в годините, но знаеше, че не е достатъчно и сега пак му се щеше да ги отбележи и този път не как да е, а с повече, с нещо голямо.

С истински монографии.

Сети се, че вече е на края на живота си и силите му намаляват и вече го напускат и може да не му остане време за голямо начинание.

Въпреки това със завидно самочувствие каза:

- Предизвикателството си заслужава - усети се, че мисли и за парите, които ще получи. - Ще сътворя още монографии. Нови! Особено ще съм щастлив ако успея да направя нещо голямо и значимо и за Владимир Димитров - Майстора.

Искаше му се за този ненадминат български колорист, майстор на четката да направи най-голямото, на което е способен.

- Тогава и думите за “житието” ще са съвсем на място. Ако съумея да го направя така както за Едвард Мунк, то и думите на Паисий по ще му прилягат.

Спря се пред любимата си репродукция на стената - “Мона Лиза” на Леонардо и дълго я гледа.

Когато бе много уморен изкуствоведът Мартинов винаги постъпваше така, захласнато устремяваше поглед към някоя от любимите си картини.

От портрета на стената, който сега съзерцаваше получаваше удовлетворение и увереността, че трудностите са временни. Само изкуството е вечно. Връхлетелите го  неприятности, колкото и големи да са ще ги преодолее.

Картината му осигуряваше това внушение. Когато усетеше, че е набрал сили, сядаше не да пише, а да твори. Истински, както само той можеше и само той искаше да го прави.

Моментът сега не бе такъв, но навикът дълго да се застоява пред “Лейди Лиза”, да я съзерцава и да й се възхищава се проявяваше и всеки път си вземаше своето.

“Как се казваш?” - внезапно чу той глас и неволно се извърна. Зад него нямаше никой. В стаята нямаше никаква чужда душа.

“Кой си ти?” - питаше някой съвсем близо до него.

Бързо стрелна портрета на Мона Лиза. Мадоната ли му говори?! Но защо тогава му задава такъв въпрос? И дали му говори тя!? Ако бе тя, то не би трябвало да го пита “как се казва?” и “кой е той?”. Толкова отдавна бе в тоя дом, че би трябвало да знае и да е съвсем наясно с това “кой е?”. Когато дълго време си заедно с някого, неминуемо ставаш част от живота  му. Така бе за него. Тя бе част от неговия живот. А за нея? Ето, сега го пита: кой е?

- Не знаеш ли?

Мартинов се взря в картината. Мона Лиза му се усмихваше.

- С теб ли разговарям?

- Учудва ли те?

- Не, но как така не знаеш кой съм?

“Знам толкова много, че просто съм принудена понякога и да забравям.”

- Защо?

“Отдавна съм на тоя свят и много съм живяла и видяла.

- Аз също съм отдавна на тоя свят и също доста съм преживял. Дори и не малко патил  - възпротиви се пенсионерът Мартинов. - И за мен годините са много.

“Попитах те как се казваш?”

- Аз ли!?  - суетеше се заради фрапиращия миг Мартинов.

“Ти. Тук няма други.  Само ти си в тази стая.”

- Грешиш. В тази стая сега има много хора.

“Кои?”

- Днес тук са Едвард Мунк, Владимир Димитров - Майстора, художникът-аквалерист Щъркелов, Атанас Шаренков, титанът на морето Айвазовски, а сега и Паисий.

“Айвазовски го знам.”

- Пътувала си по море?

“Много пъти.”

- С Леонардо?

“Не само с него.”

- Кога?

“Забравяш, че съм родена във Флоренция.”

- Флоренция не е на брега на морето!

“Но е на брега на река.”

- Забравих, че водата тече и винаги стига до море.

“Арно е голяма река.”

- За мащабите на Италия.

“Израснала съм до вода.”

- Флоренция години наред е процъфтявала до вода.

“Нали това е в превод и името й - Цветуща.”

- От латинското Florentia.

“Сигурно знаеш, че моят град има обявена и успешно представена пред света своя собствена златна монета?”

- Да, флоринът е бил много ценен.

“Въведен през тринадесети век, твърде дълго е бил разплащателна валута.”

- Спомних си - призна Мартинов и с благодарност погледна Мадоната. - Флоринът е на седемстстотин години.

“Ла Джаконда”-та, както бе известна в Италия, му се усмихна снизходително.

“Златният флорин наистина е бил високо котиран.”

- Така ценен и толкова високо котиран за нас, българите е, и си остава Паисий с неговото ненадминато произведение.

“Кой беше, как го спомена?”

- Паисий ли?

“Не съм го чувала.”

- Всеки българин го знае.

“Аз съм италианка.”

- Флорентинка.

“Не ми отговори: как се казваш?”

Мартинов взе завършения труд “Монография на Едвард Мунк” и й го показа. Най-отгоре стоеше името му.

- Това, което написах тук, за него, е нещо голямо.

“Няма ли най-сетне да си починеш?”- укори го тя.

- Не. Когато работя, чувствам, че живея.

“Освен от работа в живота си, човек има нужда и от малко почивка и най-вече от здрав сън.”

- Сънят е загубен миг - убедено каза той. - За един изследовател на картини много повече.

“Само изследовател на картини ли си?”

- Да.

“Страхувам се да си го помисля” - капризно се сви тя.

- А какво друго!?

“Може би любител на женска красота.”

- Едва ли.

“Гледаше ме дълго.”

- Ти си хубава.

“Само за това ли?”

- Не стига ли?

“В края на краищата омръзва!?” - чу той съвсем  откровения от стената глас, където притихнала се гушеше неговата флорентинска Мадона. Днес тя изразяваше мисли, които го впечатляваха.

“Всеки би трябвало да изслушва по една хубава песен на ден, да изпие по една гореща, укрепваща напитка и да стане за миг по-добър. Ще усети много силна и чувствена тръпка” - каза убедено тя.

- И да погледа, дори за малко, по една красива картина.

“Точно на това много скоро бих се наситила.”

- Аз, не.

“Престани!” - скара му се възмутено флорентинската Мадона.

- Какво толкова ти докривя?! - попита той.

“Зяпнал си ме и какво намираш в мен?!”

- Загадъчна си.

“Нима!”

- И много, много мистериозна, дори тайнствена.

Стори му се, че най-прекрасното, което може наистина да изпита, сега пред нея, е най вече този миг на загадъчност и тайнственост.

“Какво ми е мистериозното? Кое ми е тайнственото?”

- Усмивката. Съвсем неразгадаема е.

“Всички за това говорят. Не й ли се насити?”

- Не! - каза кратко, но твърдо той.

“Струва ли си?”

- Всякога ще те гледам.

“Наистина не откъсваш поглед от мен.”

- Да. Така е. Съзерцавам те.

“Защо?”

- Необходимо ми е - призна изкуствоведът.

” А-а така ли!? Добре. Така кажи. Възхищаваш ми се!”

- Колкото повече те гледам, толкова повече те разбирам.

“Мен никой не ме разбира ” - тъжно каза тя.

- Някои сигурно могат.

Флорентинската Мадона дълго стоя безмълвна.

“Аз съм съвършена” - каза убедено тя.

- Защо мислиш така?

“Съвършенството винаги предизвиква възхищение.”

- Така е.

“Като твоето днес.”

- Категорично.

“Съвършенството не изисква коригиране.”

- Никога не му е нужно.

“Този Паисий българин ли е?”

- Сто процентов.

“Името му не звучи много българско.

- Защото е монашеско.

“Гръцко.”

- Латинско?

“Вие под гръцко религиозно влияние ли сте?”

- Нашата църква е подчинена на Вселенския патриарх.

“Православието ви все пак е гръцко.”

- Нашето православие е славянско.

“Паисий от същото православие ли е?”

- Наричаме го Отец Паисий.

“Защо Отец?!”

- В Италия защо казват Фра Анжелико* и Фра Филипo Липи*?

“В Италия Фра* е уважение.”

- В България Отец е още по-голямо уважение.

“Не знаех.”

- Написал е за българите нещо много голямо и твърде значимо.

“Написал!?”

Мадоната изразяваше искрено разочарование.

Веждите й, останали недорисувани по портрета, почти се повдигнаха.

- Разбира се, че е написал - гневно отвърна той.

“Но никога не е рисувал като Фра Анжелико и Фра Липи?”

- Не е.

“Не ми говори тогава за него.”

- Защо?

“Щом пише, не е интересен.”

- Пишещите понякога могат да изразяват много сложни мисли.

“Рисуващите изразяват и много сложни чувства.”

- На пишещите също им се удава.

“Но за да се усети, трябва да се прочете.”

- Да. За това е необходимо и време.

“А при картините не е така.”

- Нещата там наистина са по-лесни.

“Всичко става за миг, бързо и удобно.”

- Приемам го за вярно - съгласи се изкуствоведът.

“Погледнеш някой пейзаж и веднага разбираш всичко, мигновено проумяваш за какво става дума.”

- Да, така е - съгласи се Мартинов. - В една картина на норвежкия художник Едвард Мунк наречена “Вик”…

“Понятието не е визуално” - прекъсна го тя.

- Какво от това!?

“Аудио понятие е.”

- Но се усеща, възприема се почти визуално.

“Нима!”

- Така силно е внушено, че само като докоснеш леко с поглед персонажа на картината и настръхваш.

“Какво представлява?”

- По мост над река минава човек. Почти тича. Уплашен от нещо, персонажът на Мунк поглежда нагоре. Тялото му е болезнено сгърчено. Ръцете му панически са обхванали главата.

Стори му се, че Мадоната потръпна. Бе истински заинтригувана и силно впечатлена.

- Устата му - продължи той - е широко отворена. От нея много ясно, почти визуално, като аудио звук откънтява вик.

“Покъртително!”

- Усещането е невероятно. Отворената уста на тичащия изразява само едно: ВИК. Силен, ясен, панически. Много е ефектно. Виждаш звук, който е за слушане.

“Зрелищно.”

- Изключително!

“Значи съм права, че картините могат веднага, мигновено да предават своето послание.”

- Така е. Визуалното изкуство се възприема много по-лесно и значително по-бързо.

“Художниците са по-важни.”

- За нас, българите, Паисий е, в известна степен, по-значим дори и от всички художници по света взети заедно.

“Нима!”

- Това, което ни е оставил, е безценно.

“Какво е то?”

- “История славянобългарская”.

“Историята не е картина. Нали?”

- Не е.

“Жалко!”

Мона Лиза млъкна, доволна в своята правота.

- Жалкото в случая  е, че Леонардо е оставил твоя портрет незавършен.

“Само дребни детайли.”

- Въпреки това. Твърдял е, че по портрета има още много работа, необходимо е да му се отдели и време и внимание.

„Но не го е направил. Не е отделил нито време, нито внимание.”

- Смятал е, че един ден може да го довърши.

“Портретът е съвършен в цялото си не съвършенство.”

- Това ли е всичко, на което Леонардо е бил способен?

“Не, разбира се.”

- Нали е можел да направи още много повече при сътворяването на един толкова важен и значим портрет?

„Важен за кого?”

- За поръчителя.

„Днес никой не знае кой е поръчителя.”

- Тайна ли е това?

„Една от многото.”

- Щом е нямал време да довърши картината, нали е можел поне да разкрие поръчителя.

“Можел е, но това тогава е било по-трудно дори от дорисуването на портрета.”

- Може би на Леонардо не му е достигнало смелост за това?

“Стига с този Леонардо!”

- Нали той е твоят създател!

“Глупости!”

Картината се възмущаваше. Чувства ли изразяваше?!

- Как да възприема възражението ти?

“Защо мислиш, че ме е рисувал Леонардо?”- попита тя.

- А не е ли той авторът на твоя портрет?

“Oткъде ти дойде на ум?”

- Нима се осмеляваш да твърдиш, че авторът на прочутата надлъж и нашир “Джаконда” не е Леонардо!?

“Разсъждавай!”

- Върху какво?

“Никъде по картината няма известен, характерен за него белег, друг знак или подпис.”

- Светът все пак възприема, че той е твоят създател.

“Какво може да знае той за мен!?”

- Нима от всички ни се крие и това? И то ли е все още някаква твоя тайна!

“Да.”

- Каква е тя?

“Времето разкрива всяка чужда тайна.”

- Не ми отговори: кой те е рисувал?

“Помисли!”

- Какво да мисля?!

“Картините на Леонардо са винаги върху платно.”

- Понякога и на стена.

“Ако бях върху стена, Леонардо не би могъл да ме вземе и носи със себе си в Париж.”

- Рисувал е и стенописи.

“Аз съм изографисана върху дърво” - упорстваше Мона Лиза.

Отвън долетя гръмотевичен гръм.

На небето проблесна светкавица. После още една и още една, и пак гръм. Мартинов погледна през прозореца. Докато бе разговарял с флорентинската Мадона, облаците навън се бяха сгъстили.

“Ще вали” - подсказа му Мадоната.

- Дано - беше много доволен от тази нейна констатация.

Тъкмо ще стане ясно колко качествен е циганският ремонт на ламаринената  обшивка на моя покрив.

„Съмняваш ли се в нещо?”

- Чакам да проверя. Този дъжд ще разкрие някои тайни.

„Какви?”

- Около загадъчната фраза: „Отникъде няма да тече.”

„Какво загадъчно има тука?”

- Нали улукът все пак отнякъде трябва да тече. Водата откъде ще изтича?

Спомни си за ония мургави майстори, които днешната псевдодемокрация у нас така упорито нарича роми, тяхното арогантно държание при разплащането с тях и потръпна.

Арогантно подхвърленото им: „отникъде няма да тече” го озадачи и разтревожи.

„Нима мислиш, че не са оставили такъв отвор?”

„Ако ги е домързяло или са го направили нарочно.”

„Може да се провери.”

- Само ако се кача на покрива, а това аз не мога да направя и те го знаят. Затова сега разчитам само на дъжда. Той ще разкрие истината.

Съмняваше се старият пенсионер в качеството на ремонта. Съмняваше се и с основание.

„Дано поне свястно са го направили, - състрадателно отвърна Мона Лиза и усмивката й незнайно защо  помръкна. - Дано не са го претупали по цигански, как да е - “на две, на три” и с това да те хвърли в излишни тревоги.”

- Това ще ме вкара не в тревоги, а в нови и големи финансови разходи.

Мона Лиза не се усмихваше.

Едри като сълзи капки дъжд заудряха по листата на дърветата на двора, по къщите и на улицата.

Асфалтът отвън бързо се намокри и по краищата му потекоха ручейчета. Мартинов гледаше неспирния дъждовен порой и беше напълно удовлетворен, че засега, от ново поставения улук, все още отникъде не потича струйка вода.

„Значи е добре изработен” - с надежда в гласа му каза Мона Лиза.

Тя бе все така добронамерена и доброжелателна към стария пенсионер.

Той взе връхна дреха и вече се канеше да излезе навън в дъжда. Искаше отвсякъде да огледа и провери, не прикапва ли все пак отнякъде заварения, как да е от пишман майсторите негов улук. В този миг се случи нещо необикновено.

Тънка като конец дъждовна струйка се спусна отгоре и проточи неспирно към мократа на двора земя. До нея веднага тръгна втора, трета. Мокрите нишки, пред него, бързо се увеличиха, сгъстиха се и скоро образуваха плътна водна пелена. Заприличаха на истински водопад. Това го стресна.

Той никога и никъде в живота си не бе срещал нещо подобно. Сега и улицата, и дворът навън изглеждаха странно - като през подвижна водна завеса. Много необикновена и причудливо движеща се бе тази дъждовна пелена.

Нещо изключително силно и безмилостно жестоко опари съзнанието му. На изстрадалия пенсионер му се стори, че е виждал някъде такъв пейзаж.

Къде?

В природата не.

Тогава го е забелязал върху картина.

Кой голям художник бе рисувал така, че заобикалящият го свят да изглежда като потопен във влага и вода?

“Може би това е Уйлям Хогарт!” - прокрадна се до него бърза мисъл. Изкуствоведът бе с обширни познания.

Основоположникът на английската живописна школа и придворен художник на крал Георг II, от осемнадесети век, Уйлям Хогарт освен портрети бе рисувал и пейзажи. Имаше картини, изобразяващи морско пристанище по време на дъжд.

Платното с така нарисувано пристанище се виждаше смътно, като през мокро стъкло. Пелената от дъждовна вода беше много внушителна и както върху платното на Хогарт, така и върху неговия прозорец на стаята му днес бе силно реалистична.

А може би това не бе картина на Хогард, а на друг английски живописец. Хенри Богард, който също бе рисувал пристанища. Някои, от които също по време на дъжд.

Изкуствоведът не можеше да разреши загадката.

Проблемът пред погледа му бе по-спешен.

Откъде все пак падаше сега тази толкова впечатляваща водна завеса? Тук, пред прозореца на неговата стая!

Бързо му просветна:

“Ясно откъде”.

Улукът бе препълнен с вода, която нямаше откъде да изтича.

Новопоставеният от мургавите майстори улук просто бе оставен без отвор към вертикалния щранг. Сега той течеше и преливаше по цялата си дължина. Новата обшивка, за която старият пенсионер бе дал всичките си спестявания, бе негодна да му спести зимните кошмари. В този вид те щяха да се повтарят всяка зима.

Мартинов се хвана за главата.

Повдигнатото му към течащата ламаринена обшивка лице изразяваше ужас. Тялото му се сгърчи. Ръцете му панически обхванаха лицето. Устата му зейна грозно и страшно. Отворена докрай. От нея излизаше ням вик.

Едвард Мунк би могъл да нарисува нова, много по-ефектна и силно внушаваща не визуално понятие картина.

“Видях” - каза Мона Лиза.

- Какво видя?

“Викът на Мунк.”

Мартинов потръпна.

“Ти целият се бе превъплътил в този Вик.”

- Какво да правя? - панически попита пенсионерът като си представи новите, доста големи парични разходи за течащия покрив, които му предстоеше отново да направи.

А новонаписаната монография за норвежкия художник, с неизсъхнало по нея още мастило, лежеше върху бюрото му непродадена, но и дори още непредложена за продажба. Не бе получил никакви пари, които биха го измъкнали и спасили в миг като този и не бе ясно дали изобщо ще ги получи.

- В ужасно положение съм - каза си съкрушено той и проплака: - Как да съществувам, как да постъпя сега?

“Направи като мен” - каза Мадоната.

- Какво е то?

“Живей! Или, за миг, замри!”

- Нима ти живееш?!

“Тогава направи другото.”

Изкуствоведът неволно я послуша. Сведе глава и се отдръпна от прозореца. Когато на другия ден дъждът спря и спешно извиканият майстор-тенекеджия се качи на покрива да огледа улука, той много бързо установи, че мургавите майстори са пропуснали, от нехайство или нарочно, да изрежат необходимия отвор за вертикалния щранг. Дъждовната вода е нямало къде да изтича и от това улукът се е пълнил и преливал.

Циганите не бяха си свършили работата, но не бяха пропуснали злобарски да изтискат и последните пари на стария пенсионер.

- Защо ми се подиграха по този начин? - се запита честният изследовател на художествени картини Мартинов.

Изключителният анализатор на шедьоврите на световни майстори на маслената живопис и акварела, титани в областта на изобразителното изкуство сега беше объркан и безпомощен. Отчаянието го завладя.

- Защо постъпиха така с мен? - попита отпаднало той.

Едва ли си даваше сметка, че нагази ли в дебрите на такива чувства и разсъждения положението наистина ще стане неудържимо. Неспасяемо.

Мона Лиза го погледна със съчувствие.

“Не се поддавай на такива възприятия. Те погубват.”

- Подиграха ми се.

“Само за миг.”

- Но разтърсващ и страшен!

“Забрави! Нека вечен за света остане само оня “Вик”.”

- На Едвард Мунк ли?

“Да. Норвежецът е невероятен в своята картина” - съвсем искрено му отвърна Мона Лиза.

Твърдението й му вдъхна спокойствие. Това бе неговият начин на мислене и разсъждения. Такива неща бе написал той за норвежеца в новонаписаната монография.

“Вик”-ът му е чаровен и, дай боже, да е и си остане само негов.”

Тя млъкна.

Усмивката й, стихнала и неразгадана, му се стори съвсем бледа. Сякаш е изчезнала.

С Мона Лиза ли разговаряше или може би със себе си?

Той потърси очите й в портрета.

Необходимо му бе нейното съчувствие.

——————————

Пояснения на автора:

* Частицата „фра”, поставена пред името на италиански католически монах, означава брат. От латинското frater -”брат”.

** Фра Анжелико и Фра Липи са италиански художници-монаси, представители на Ранния ренесанс, творили през петнадесети век. Най-известните им творби на първия са “Снемане на кръста” и “Коронясването на Мария”. Има дял в изучаването на перспективните закони, открива нови средства за по-изразително предаване на формата и нови изобретения в живописната техника. Вторият, Фра Липи е личен приятел на Лоренцо Медичи, който има неотразимо отношение към портрета на Мона Лиза. Художникът-монах рисува множество богородици и макар произведенията му да имат религиозни сюжети, са жизнени и винаги излъчват бодро настроение.