ПЕРУН
Преди много години малката стара хижа “Студенец” бе единствената и самотна сграда на хребета под връх “Снежанка”. Долу - на половин час път по преките пътеки, бе разклонът за Широка лъка и Пампорово. Вдясно - на самия път имаше малка кръчма, а вляво от нея бе хранителният магазин.
Бай Митьо - старият хижар на “Студенец”, често слизаше до разклона, купуваше си хляб, цигари и други неща от магазина и задължително се отбиваше в кръчмата. - Не толкова за чашката-ракия, отколкото да се види с познат или приятел и да “скършат” някоя приказка.
Този ден той тръгна по-рано. Свирна на малкото черно кученце, което от много години живееше с него в хижата - подкани го да се прибира и пое надолу по стръмната побеляла вече пътека. В хижата остана само малкото кутре, но така бе винаги, когато старият хижар отиваше до разклона.
Планината днес бе тиха и спокойна. Тържествена тишина и бяло величие царуваше наоколо. Хижарят Митьо бе в добро настроение и крачката му спореше. Той се заглеждаше по притичващите от време на време катерички, които играеха на гоненица.
Те скачаха от дърво на дърво и събаряха от сребърните клони току-що навалял сняг, който бе необикновено мек и стъпките в него бяха тихи и леки. Зимното слънце блестеше далечно, но ослепително. Катеричките слизаха от дърветата, прекосяваха бързо белите пространства и се покатерваха чевръсто на близките ели.
Старият хижар вървеше сам в гората. Нейното спокойствие бе обсебило душата му и всичко наоколо го изпълваше с възторг. Той се радваше на шумното потракване на кълвачите по високите стволове на дърветата, които не спираха своя морз: “Точка-тире-точка!” И сякаш казваха на хижаря: “Ние сме тук-тук! И ти си тук-тук, тук!”
Крачката на човека спореше и той неусетно стигна разклона. Купи от магазинчето своите провизии, прекоси шосето и се запъти по навик към кръчмата. Там, както винаги, първо го посрещна кучето на собственика, което всички наричаха Перун.
То бе почти сиво, голямо и величавата му осанка можеше да стресне новодошлия, но Перун имаше добродушен и благ характер, макар да приличаше досущ на вълк. Кучето посрещаше и изпращаше всички клиенти с мълчалив поглед, а за постоянните посетители имаше специален поздрав.
- Здравей, Перуне! - каза Митьо Хижаря.
Кучето го позна, помаха с опашка, приклекна и подаде дясната си лапа.
Хижарят се ръкува с него като със стар приятел и го погали като разроши гривата му.
После седна на най-близката маса.
След дългите дни на самота горе в планината за бай Митьо приказките с приятели бяха тъй хубави и дълги. Спомените нямаха край, ракията - също. Всички местни хора го познаваха, а и той - тях, затова можеха да си говорят цяла нощ.
Старият хижар се застоя доста и си тръгна от кръчмата, едва когато главата му съвсем се “затурми” - както казваха тук планинците, което означаваше, че мъжът съвсем е “разгорещен” от ракията и влагата от изпотеното му чело вече излиза като пара изпод калпака. Бай Митьо подсвирна за сбогом на кръчмарското куче и протегна ръка да го погали:
- Напих се, Перуне. Яко се напих! - и пое по стръмната нагоре пътека. Тя излизаше на горския път, пресичаше го и пак тръгваше напряко към хижата.
Старият балканджия разбра, че след толкова много ракия пътеката не е за него и тръгна по пътя. Така щеше да върви повече, но да стъпва по равно. Повървя известно време и изведнъж пред себе си видя куче - то бе почти сиво, голямо и величавата му осанка можеше да стресне всеки.
Старият хижар каза:
- Ах, ти, Перуне! Чак до тук ли дойде да ме изпратиш?
Кучето пред него не помръдваше.
- След мене ли тръгна? - усмихна му се той: - Дай една лапа!
Пристъпи напред и протегна ръка. Кучето пред него отстъпи крачка и старият хижар промърмори:
- Не ме ли позна? Не се плаши! Не бягай от мене!
Митьо Хижаря се спря. Беше се изморил. Перун пред него също спря и седна на задните си лапи.
- Какво - толкова те наплаших? - мърмореше човекът: - И друг път съм бил така, че и по-зле съм се напивал!
Кучето стоеше пред него също като Перун и не помръдваше.
Това го накара да се обърне и той видя пред себе си още един Перун, встрани имаше трети, четвърти…
Изведнъж старият хижар замръзна. Той осъзна, че срещу себе си има не добродушното куче на кръчмаря, а цяла глутница вълци.
Отвори уста да извика, но не чу гласа си. Пребледнял, старият човек се втресе, че всяка минута може да е последна. Бръкна в джобовете си, но не намери нищо. - Нямаше дори джобно ножче.
Дали го бе забравил в кръчмата или в хижата - не знаеше. Огледа се и прецени, че хижата е само след два завоя на пътя. По пътеката напряко бе още по-близо, но как да стигне там?
Изведнъж си спомни, че в такива случаи трябва да свали нещо от себе си и да го влачи по пътя. Така вълците нямаше да го нападнат веднага. Опипа се, но разбра, че няма какво да свали.
Беше само по къса полушубка и фланела. На кръста си напипа селския пояс, който все още носеше под градските дрехи. Той започна да го размотава, но това му се стори цяла вечност. Пусна размотания пояс на снега и направи крачка с изтръпналите си крака.
Вълкът отпред показа острите си зъби, но отстъпи и чак сега старият човек разбра, че пред него е истински звяр, готов всеки миг да скочи и да го разкъса. А после щяха да се втурнат и останалите.
Тръпки го побиха. Но вълците все още не нападаха. Поясът бавно се плъзгаше по снега и глутницата бе вперила очи в мърдащото в снега и непознато за тях нещо.
Точно в този момент те не можеха да се решат да скочат в нападение, защото бе неясна преценката им за движещото се след човека н е щ о. Вълците не знаеха колко то е опасно за тях и затова се колебаеха.
Така стъпка след стъпка старият човек и всички вълци с него се приближиха до хижата. Когато нейният покрив се очерта на тъмното небе, човекът, който нямаше глас да извика, сложи пръсти в изсъхналата си уста и изсвири остро и продължително.
От хижата с оглушителен лай изскочи малкото черно кутре и вълците побягнаха от лудешкия глас на мъничето. То се втурна към своя стопанин. Но подушило острата вълча миризма, направо се свря между краката му и заскимтя. Митьо Хижаря се наведе, погали го и със съвсем прегракнал глас каза:
- И ти ли се уплаши, момчето ми?
Той го взе в ръцете си и тичешком стигна до хижата, измъкна ловната си пушка и гръмна. Веднъж, два, три, пет пъти! Той гърмеше във въздуха не за да прогони вълците, които отдавна бяха избягали, а за да прогони големия и вледеняващ страх у себе си, който все още се влачеше по снежната диря на селския пояс там долу - на пътя…
На сутринта старият хижар слезе отново до кръчмата на разклона, но този път не си поръча ракия. Пи само чай от мащерка. Разказа какво е преживял снощи. Всички го слушаха със затаен дъх. Едни от приятелите му цъкаха с език, други поклащаха глави.
Преди да си тръгне, Митьо Хижаря погали Перун по главата и каза, че снощният Перун бил досущ като тоя - само дето бил малко необразован:
- Аз му казвам: дай, лапа! - смееше се старият хижар, а онзи ми се зъби…
Истинският Перун сякаш разбра всичко, размаха опашка, дойде до човека, приседна на задните си крака и подаде лапа…
