Йордан Петров

ИСТИНАТА

първи разказ

На българо-турската граница нощта на 21-ви  срещу 22-ри юни 1941 година бе тиха и спокойна. Всичко бе застинало в кротко безмълвие - ни полъх на вятър, ни трепване на клон или листо имаше под южния свод на звездите. Тук нямаше никакъв признак, че някъде далече, далече - на стотици километри, кървавата мелница на войната щеше да прекърши съдбата на милиони хора.

На малката българска застава бе съвсем спокойно. След дни дойде при тях страховитата вест за началото на войната.

Граничарят Жеко Ценов бе един от последните във взвода, който научи, че хитлеристка Германия е нападнала Съветския съюз. Като се имаше предвид неотдавна сключения  мир между двете страни, това бе изненада за всички. Едни не скриха своя възторг и бяха твърдо убедени, че немците ще победят. Други - напротив, симпатизираха на Съветската държава и желаеха тя да излезе с чест от войната. Българските русофили и русофоби отново застанаха едни срещу други.

Жеко Ценов обичаше Русия, чието име завинаги бе свързано с освобождението на България от турско робство и това никой не можеше да оспори.

Тази вечер граничарите се бяха скупчили и разговаряха твърде разпалено.

- Русия - казваше Жеко, - никога няма да се предаде!

За него, както за повечето българи, понятията “Русия” и “Съветски съюз” бяха едно и също. - И помнете ми думата! - палеше се той: - Германците печелят, ама ще печелят “от ден до пладне”! Това е истината!

- Тази твоя истина още никой не я знае - упорстваха германофилите. - Има друга истина, а тя е, че оръдията сега гърмят и немските войски напират навсякъде. Един ден Хитлер ще окупира прехвалените ти руснаци и ще влезе в Москва. Пък, ако ще да е “от ден до пладне”!

- Ще влезе на куково лято! - не се предаваше групата около Жеко.

В този час никой не знаеше, че до края на този спор ще минат цели четири години.

В своя тесен, войнишки кръг, граничарите от заставата, поспориха, поспориха, разгорещиха се дори доста, но не можаха да разрешат този голям, световен въпрос и се разотидоха, всеки убеден в своята истина.

Жеко Ценов бе твърдо решен, че въпреки всичко, руснаците “сто на сто” ще бият. С тази мисъл той застъпи наряд.

Граничарят, който бе с него, тръгна в едната посока, а Жеко в другата и като обходеха всеки участъка си, щяха да се върнат обратно и да се срещнат.

Стъмни се съвсем. Звездите станаха по-ярки. Луната показа пълното си лице и се облещи от небето.

“Не е на добро това пълнолуние, не е на добро!” - мислеше си Жеко, когато неочаквано от тъмнината изскочи неговия земляк Стоил. Той бе негов съгражданин и набор, с когото заедно ги взеха в заставата.

- Земляк, - рече той, - ти като си тръгна, дойде фелдфебелът. Разгони всички. После ни разпитва един по един и страшно се ядоса за това, което си говорихме. Закани се най-много на тебе. Рече: “Аз на онова копеле Ценов - мамичката му ще разплача! Нека само свърши наряда, ще го науча аз него. Ще ми защитава руснаците, комунист ще ми се пише! Ще го дам аз него на военен съд!  Мястото му е в затвора и там ще го пратя - да знае!”

- Че аз какво повече казах от другите? - заоправдава се смутено Жеко.

- Повече нищо не каза, ама на теб се закани. Нали знаеш, че фелдфебелът умира по всичко, що е немско, а ти пред всички ни викаше, че руснаците ще ги пердашат. И някой те е нахлепал яко. Затуй ти се закани.

Жеко мълчеше. Не знаеше какво да прави

- Дойдох да те предупредя, - рече Стоил  - навреме да ти кажа да знаеш. Да се подготвиш някак - и си отиде.

“Какво да се подготвя? Щом фелдфебелът е решил - мърдане няма! Ще ме дава под съд и това е!”  - Жеко знаеше колко проклет беше онзи нацист. Тъй му викаха и войниците - Нациста!

Има да го влачат по карцери, да го бият, а после - право в затвора.

Граничарят помнеше как арестуваха чичо му. И той не бе комунист, ама в кръчмата похвалил руснаците, напсувал немската нация и веднага го прибраха. Беше як българин - канара човек! Като го върнаха след два месеца, никой не го позна - толкова бе очукан и смазан. В погледа му се четеше страх и отчаяние, стана мълчалив и оттогава и една дума не обели, ни за германците, ни за руснаците.

На третия месец легна и край …

“Не искам и с мен да стане така! - помисли си Жеко. - Щом ме предупредиха, щом го направиха навреме, значи трябва да действам. Но как? - Да избягам? И къде?”

През границата!

“Ами, че аз ще стана предател?  Пре-да-тел! - Има ли нещо по-лошо от това? - Има!”- отговаряше си Жеко и си спомняше  за своя чичо - за тъжния звън на селската камбана един месец преди да го вземат в казармата.

И какво щеше да стане утре? -  Утре фелдфебелът щеше да го арестува и да го изправи пред военен съд. За една вчерашна дума щяха да го осъдят.

“Не, да има да взема. Ще го арестува, ако го намери.”

Та нали още сега може да прескочи граничната бразда и да отиде оттатък. По-добре свободен  п р е д а т е л,  отколкото  з а т в о р н и к  в собствената си родина.

А какво ли го чака оттатък? Той не знаеше и не можеше да предположи, да си представи някак. Не мислеше и не искаше да знае сега това.

Страхът го  беше сграбчил за  гушата.

“Ще БЯГАМ!” - реши той, макар че това бе пътят на най-лекото съпротивление и той се плъзна по него.

Жеко свали пушката, закачи я на едно дърво, прекръсти се, въздъхна и прекрачи.  КЪДЕ отиваше - той не знаеше. Но нека ТАМ  да го видят, че не е враг, не е въоръжен и е дошъл доброволно. Пък да става каквото ще!

Денят бе събота срещу неделя.

На небето нямаше ни една звезда. Дори пълноликата луна се беше  скрила в безкрая. Като ханъма тя бе затулила лицето си с фередже от облаци - може би, за да не гледа големите тежки стъпки на Жеко през черната граничната бразда …

Рано сутринта беглецът се предаде на турските власти. На тях той съобщи, че е избягал и не желае да се връща в България, защото е гонен по “политически причини”.

- Политически? - внимателно го попита един офицер и беглецът кимна с глава.

- Значи ти си комунист?!

Жеко съвсем не бе комунист, но какво можеше да отговори, щом не желае да се връща в България. Турският офицер си отбеляза нещо в един син тефтер.

От този ден започнаха митарствата на Жеко Ценов из турските лагери все по на юг и все по на юг - надолу към Азия. Накрая, когато в селищата, покрай които минаваха, се появиха и къщи с плоски покриви, той разбра, че вече е в Анадола. После отново го преместваха, веднъж, втори, трети път - докато попадна в лагер, за който казваха, че е “пленнически”, а не “бежански”. Тук имаше италианци, испанци, французи, англичани - какви ли не хора и народности. Жеко бе настанен в една барака с други несретници-българи, но общуваше повече с французите.

В лагера всички говореха само на турски.

- Трябва и ти да се научиш да го говориш! - каза му още първия ден съседът му по нар.

- Няма как - ще ти трябва - казваха му други.

И Жеко започна да учи турски. На български си говореха само вечер - преди да заспят.

Животът в лагера бе жестоко еднообразен.

Оттук се излизаше само един или два пъти седмично, когато отвеждаха лагеристите да работят на гарата, в каменоломната или в града. Естествено това бе най-черната работа, но и тя не бе постоянна. Само на каменоломната се работеше редовно, всеки ден, но там водеха различни групи. Храната бе отвратителна, ако въобще можеше да се нарече храна. Но без нея беше още по-зле. За най-малкото провинение в лагера пазачите биеха жестоко - до кръв. Най-свиреп бе комендантът, който често биеше, ей така -  без причина, колкото да задоволи вампирската си същност.

Тъй го бяха и кръстила - Вампира!

Така минаваха безкрайните анадолски месеци. Първата година бе най-трудна. Нищо не подсказваше, че в живота на лагерниците нещо ще се промени. Жеко много пъти съжаляваше за бягството си. Проклинаше се, ама - на!  Каквото сам си направиш - никой не може да ти направи! Имала глава да пати. Млад беше, глупав беше. Нека! - Сам се насади тука, нека сам си бере гайлето*! Хак* да му е за цял живот!

Ако е трябвало да лежи по лагери, то по-добре да беше останал в България. Сега никой и за нищо не можеше да му помогне. Какво от туй дали германците или пък руснаците щяха да победят. Глупак беше той и такъв щеше да си остане, защото някъде тук, в Анадола, щяха да му останат костите му.

Най-тягостни за всички лагерници тук бяха вечерите. Лете ги съсипваха горещините. Мнозина умираха от слънчев удар - ей тъй, както си стои, хоп - тупне някой и край!

И зимите бяха непоносими. Само студ, виелици и еднообразна азиатска пустош.

Навред все такава.

Като погледнеш и се замислиш - на стотици километри няма жива душа. Вечерно време лагерниците наобикаляха продънената печка и тихо си разправяха многократно повтаряни истории. И все за България, за България мислеха и милееха. Дали щяха отново да я видят. - Ни Аллах, ни Господ знаеше това!

Денем всички искаха да ги извадят навън - било и за каквато и да е работа. Останеха ли в лагера - все някой, виновен или не, отнасяше пердах от пазачите. Но на тези, които бяха на работа без сериозни провинение не посягаха. През деня  единственото развлечение на лагерната управа бе да пребие някой. Тук изглежда само боят ги успокояваше, защото и пазачите подивяваха заедно с лагерниците.

Веднъж Вампира-комендант, преби пред Жеко едно седемнайсетгодишно българче от Бургаско. От носа му шурна алена кръв. Жеко го съжали. Надвеси се над него и започна да бърше кръвта. Страшно много му домъчня за това невръстно момче и той занарежда с тих глас:

“Той - дядо Иван, като дойде един ден ще видят тези, дето ни бият. Тогава ние ще си върнем всичкия бой!”

Жеко говореше на български и Вампира го чу:

- Какво говори тоя, хърсъз *? - попита той.

Турските пазачи, които  превеждаха, обясниха, че под “дядо Иван” се разбира Русия…

- Така ли? - коменданта побесня като научи това и Жеко очакваше да го пребият веднага.

- Ела тука! - извика го той. - Аз тебе ще те изправя на съд. - Бял ден да не видиш! Да изгниеш в занданите. Ще ми правиш ти комунистическа пропаганда в лагера! Ще те науча аз тебе.

И Жеко Ценов най-неусетно се намери в ареста. На другия ден бе изпратен в градския затвор като следствен.

“Бог да му е на помощ! ” - рекоха си българите и всички вече бяха уверени, че го виждат за последен път. “С него е свършено!”

Жеко се отчая. Ето го краят! Сега, тук от никой не можеше да очаква нито помощ, нито милост. Вампира бе решил да му “изпие” кръвта и той млад и зелен - ей тъй - ще си отиде, ще си изгние за нищо!

Ако пък му е било писано, дните му да изтлеят в килия, да беше си стоял в България. Там и затворите сигурно бяха по-добри, и роднините му бяха по-близо. Те и по християнски щяха да се отнесат към него и биха го погребали според обичая на предците му. Гробът му щеше да се знае де е, а не като тук - далече от всичко родно. Тук никой никога няма нито да го чуе, нито да го види. Но като е имала глава да пати, така ще е.

Затвориха го в една килия заедно с един арменец, който  бе попаднал в затвора по някакъв донос. Кой и какво точно бе донесъл на властите за него, не бе ясно.

- Тебе за какво ще те съдят? - попита със съчувствие съкилийникът на Жеко.

- За политическа пропаганда.

Човекът, който в този миг му бе брат по съдба се замисли.

- Това е твърде лошо! - поклати глава арменецът.

Той бе роден и живял дълги години в Турция. Знаеше законите.

- За такова нещо осъждат на много години затвор.

- Ама аз не съм правил нищо лошо, не съм извършил нищо престъпно!

- Как ще докажеш?

- Ще им кажа истината, самата истина!

- Истината ли? - учуди се арменецът. -  Днес кой се интересува от “самата истина”? Тя, истината е различна, има много и понякога съвсем противоположни лица…

- Ще им кажа всичко така, както е било. Това е моята истина.

- И какво ще ти помогне тя? Ти знаеш ли каква е неговата истина?

- На кого?

- На коменданта.

- Каква може да е?!

- Турция много пъти е воювала с Русия - напомни арменецът. -  Водила е с нея, струва ми се, поне десетина войни през последните двеста години. Или може би единадесет, не съм сигурен. Но тя много пъти си е патила в тези войни. Той мрази Русия вдън душата си. Затова, за себе си той е прав, като я мрази. За него ти си не само един политически елемент, но и враг на държавата му. А твоята истина - “самата истина”, тук няма да свърши никаква работа. Съдиите ще повярват на него, на Вампира, а теб ще те осъдят.

Жеко недоумяваше. Как може да го осъдят за нещо, което не е извършил? И какъв съд ще бъде тоя съд, когато отново го бяха взели за такъв, какъвто не е.

Господи, дали има някаква справедливост на тоя свят, някакъв изход?

Арменецът погледна българина, видя колко е безпомощен е и го съжали. Нали и той е християнин, помисли малко и го посъветва въобще да не говори пред съда за дядо Иван. Да не хули никого, нито лагерната охрана, нито правителството. А да се оплаче само и единствено от коменданта и да му каже прякора - Вампира. Колко страшен е само този прякор, а колко още по-страшно се държи той с тях, с лагеристите. Жеко уж запомняше всичко, кое как да каже, но объркан от своята истина, все преплиташе нещата и арменецът бе принуден да каже, че така нищо не се получава.

- Ще забравиш за своята истина - каза арменецът. - Ще си създадеш друга истина. Нова, такава която да те спаси.

Жеко уж беше съгласен, но изпускаше някои съществени неща и пак се объркваше. За по-сигурно те написаха на парче амбалажна хартия новата истина на Жеко - защитната. Тази, която можеше да му помогне. Той я научи наизуст. В нея се казваше, че днешното турско правителство е добро, защото се грижи за лагеристите - храни ги, облича ги и им осигурява подслон. То им е като баща и майка. Лагеристите, са доволни и благодарни на това.

Но защо всички в лагера казват на коменданта “Вампира”? - защото комендантът ги бие и краде от продуктите им за храна и тя става съвсем оскъдна. Краде от парите им, които се полагат на тях за тютюн, бие ги - както си иска. Затова хората са недоволни! Той - Жеко Ценов, също е недоволен. Ето, затова е тук, макар да е напълно невинен. Той е тук,  заради този лош човек - коменданта. Освен от него, от нищо друго - не се оплаква и това е самата истина!

- Не е ли  елементарно? - усъмни се българинът.

- Елементарно е! - съгласи се арменецът. - Но ще  подейства. Ще свърши работа. Послушай ме и ще видиш!

И Жеко го послуша. Старателно препрочиташе своята защитна реч, учеше непознатите турски думи, преповтаряше ги много и много пъти. Дотогава докато те станеха и негови.

- Само защото съм християнин ли, ми помагаш? - попита веднъж Жеко и съкилийникът му загадъчно се усмихна. - Само религията ли ни сближава?

- Не, - отвърна арменецът. - Аз знам, много пъти съм чувал, как, за да се отърват от кланетата на арменците в Турция още през 1915 година, нашите са бягали в България. В тия страшни години на смърт и гонения вашите хора са ги прибрали. Посрещали са ги добре и са им помагали много. Баща ми също искал да замине за България, но не можал.  Далече се оказала за него вашата малка страна. Загинал като много други, като спасил само мен.

- А съм учил - каза Жеко - стихотворението “Арменци”, което нашият поет Пею Яворов написва тогава в тяхна защита - и той се опита да каже някой куплет, който мислеше, че помни, но от това нищо не се получи. Дали защото преводът на турски трудно му се удаваше или защото прекалено сложно беше да каже на чуждия език “..арменци - отломка нищожна, на някога славен народ мъченик”, както го бе казал Яворов.

Съкилийникът му разбра само, като потвърждение на думите му, че българите някога наистина са се отнесли със съчувствие към своите братя, християни по съдба - арменците.

Арменецът се оказа интересен и доста начетен събеседник. Разказа му как по време на османското робство, българите-християни са били защитавани пред официалните власти само чрез арменската църква. Единствено тя тогава е била упълномощена да представя и защитава християните в Османската империя. Арменецът знаеше подробно не само турските закони, ни и историята на своя много изстрадал народ и прочувствено я разказваше на Жеко.

В деня на съдебното дело един едър стражар подкара Жеко към града.

Жеко се прости с арменския си другар по съдба само с поглед. В неговите очи имаше много вяра. В последните дни Жеко вече знаеше наизуст цялата своя, върху амбалажна хартия, защита и беше спокоен. Той уверено прекрачи прага на килията и тръгна със своя конвоиращ го  стражар.

В съдебната зала съдиите бяха все хора с побелели коси. Те чуха обвинението. Изслушаха и свидетелите - коменданта и един пазач и после се обърнаха към обвиняемия:

- Вярно ли е всичко това, момче? Ще кажеш ли нещо за свое оправдание?

Жеко започна.

Той говореше сигурно, уверено и с патос.

“Защитата му” бе на добър турски език и това веднага впечатли съдиите. Като стигна до мястото, че правителството се грижи за тях  като “баща и майка”, обвиняемият започна да подсмърча. Той си спомни за своята собствена майка. Като спомена как комендантът всеки ден ги бие тях - невинните лагеристи, дори без нищо на никого да са направили - той си спомни за момчето от Бургаско и се разплака, защото неочаквано бе осъзнал цялата своя пропиляна съдба, вживял се бе в разказаното и отново за кой ли път дълбоко се разкая за онзи момент, когато сам бе прекрачил граничната бразда в онази черна съботна вечер.

Бе направил своята погрешна, съдбоносна стъпка в онази събота срещу неделя, след която не видя повече бял ден. Бършейки сълзите си, той заговори за грижите на турското правителството, че ако не е то - хората в лагера ще измрат. Това си беше самата истина, защото в Анадола дори самите турци често гладуваха, но за лагерниците имаше, макар и оскъдна храна. Друг бе въпросът, че половината от нея се крадеше и понякога дори не стигаше до тях…

Съдиите се впечатлиха  от тази прочувствена тирада и от вида на слабия и посърнал младеж. Отначало той започна като добре обучен актьор, но след това прекараните в лагера страдания отприщиха душата му и той я изля на воля, пред тези непознати, но овластени със силата на закона хора.

- Не плачи, момче!  - каза председателят на съда. - Аллах вижда всичко. Той е справедлив! - и съдът се оттегли на заседание.

Върнаха обвиняемия в следствения арест. Мъдрият съвет на арменеца и Жековите думи, казани прочувствено пред съдиите, бяха свършили своето.

Комендантът-вампир изведнъж се почувства несигурен. Този гяур не само бе отрекъл всичко, но и сам бе отправил силни обвинения срещу него. О, Аллах! Каква беля може да стане? Каква беля! Комендантът отиде в служебния арест, освободи стражата и влезе в килията.

Той кипеше от гняв, но сдържаше юмруците си:

- Кой ти краде на тебе парите, бе!? - развика се той още от вратата и силно изруга. - Кой те оставя тебе без пари? Кой?

Арестантът се сви на нара. Мислеше, че сега Вампира ще го пребие. Вместо това комендантът извади цяло тесте надиплени пари, отдели част от тях и ги хвърли в лицето му:

-На, яж! Наяж се с тия пари!

- Не ща! - викаше Жеко, но онзи не преставаше и хвърляше по него и едри банкноти, и звънтящи турски лири.

- Вземай! - лютеше се той. - Вземай, да не казваш друг път, че не съм ти давал. Вземай, че ще ме помниш цял живот!

Но защо Вампира постъпваше така?

Той наистина се уплаши - да не го подведат под съдебна отговорност за ония злоупотреби в лагера, които наистина вършеше. Само да поискаха - и край! Това бе белята, от която се страхуваше. Сега сам даваше пари на българина с едничката цел, ако се усложнят нещата да го уличи в лъжа: - Ето, проверете го тоя. Колко много пари има той в себе си. Така е, защото съм им давал пари, и на него, и на другите. Нищо не съм вземал аз от него, нито от останалите!

Така искаше да се оневини. В страната на коменданта повечето неща се решаваха само с пари, затова и той не се поколеба да ги хвърли като своя първа и единствена защита.

Докато Вампира бе при него, Жеко през цялото време повтаряше, че тия пари той не ги иска, че те не му трябват. Но щом онзи си тръгна, веднага се втурна да ги събира. Сграбчваше ги с горещи длани и ги тъпчеше по всички джобовете. Пъхна много от тях и в ризата си.

Коленичи, наведе се под нара и събра една по една всички монети. Чак сега разбра, че тези пари са много - толкова турски пари досега той не бе виждал !

След малко го отведоха в съда. Съдебният състав влезе, всички станаха на крака и председателят обяви съдебното решение:

“ЦЕНООЛУ  ЖЕКО - СЕ ОСВОБОЖДАВА ПО ОБВИНЕНИЕТО ЗА ПОЛИТИЧЕСКА ПРОПАГАНДА СРЕД ПЛЕННИЦИТЕ В ЛАГЕРА И С ТОВА ДЕЛОТО СЕ ПРЕКРАТЯВА !”

Жеко не можеше да си намери място от радост. Сам вече се бе отписал от тоя свят, ама на - имало Господ!

Много доволен остана и Вампира - затова, че Съдът се отнесе благосклонно и към него и никой не се сети да го обвини в нарушенията, които наистина имаше.

Това бе много по-важно, отколкото да бъде осъден един лагерист дори на доживотен затвор.

Едрият стражар отново застана пред Жеко:

- Ама, тебе те оправдаха?!

- Оправдаха ме - зарадвано каза Жеко.

- Брей ! Ами сега? - затюхка се стражарят. - Трябва да те връщам чак в лагера. Пак да вървя толкова път,

- Няма как! - развесели се лагеристът от мързела му и добави: -  Пък ти не се кахъри толкова. Лагерът не е чак толкова далече. Само дето е извън града.

- Така е! Но затворът беше по-близо…

- Ти в затвора ли искаше да ме видиш?

- Сакън! * -  стреснато отсече стражарят. - Щом си невинен - значи Аллах така иска! Ама ти… няма ли да почерпиш. Чух, че комендантът ти дал доста пари

- Дадено! - рече Жеко и се тупна по издутия джоб.

- Брей! Ти нещо много си го наплашил. Такова нещо не се бе случвало досега тука!

И двамата тръгнаха през града. Арестантът и конвоиращият го вървяха и си говореха като стари приятели, тръгнали да се поразходят. Отстрани изглеждаха на мирни  хора. Влязоха в едно скромно заведение, нещо като малка кръчма. Пиха ракия. Жеко - малка, стражарят - голяма. После пиха по още една. Когато Жеко извади много едра банкнота да плати, стражарят чак се опули:

- А, бе много пари ти е дал комендантът! - и  небрежно подхвърли: - Да бяхме хапнали нещо. В лагера не те чака кой знае какво!

Влязоха в друго по-голямо заведение. Нахраниха се и продължиха към лагера. Пътят им минаваше покрай един публичен дом.

Като стигнаха там стражарят каза:

- Аркадаш*, черпи и една хубава жена… Хем и ти ще опиташ! Толкова време все си на сухо..

Публичният дом бе съвсем малък, но имаше десетина проститутки и щом двамата мъже прекрачиха прага, всички веднага се изправиха. Бяха голи до кръста и с шалвари. Някои - наметнати с лека прозрачна материя през раменете.

Жеко и стражарят седнаха на една маса. Поднесоха им кафе - сладко и с много каймак. Изпиха го. Стражарят нетърпеливо оглеждаше жените и сучеше мустак. Той си избра най-едро гърдата проститутка с пищни форми.

Жеко веднага плати.

Стражарят подпря пушката на масата, с която по закон трябваше да пази арестанта и се качи с жената в една от горните  стаи.

Сега до лагериста се приближи най-младото момиче от публичния дом и с огромно любопитство попита:

- Ти какъв си?

- Българин - отвърна Жеко.

- Това в Кавказ ли е?

Жеко се опита да обясни, но не можа. Наметнатите й гърди, високи и едри, които момичето насочи към него се повдигаха и спадаха при всяко нейно вдишване и издишване. Стърчаха предизвикателно под наметалото и тяхната близост и лек аромат го смущаваха. Бяха само на педя пред него и не смееше да мръдне. От тях и от аромата им му се зави свят.

- Ще ти кажа направо - аз съм християнин!

- Какво значи това, че си необрязан?

- Да - кимна той.

- Ау-у! - изписка момичето и отскочи. -  Той е гяур.

Глуповато се разпискаха и другите жени:

- Не бях виждала гяур! - обади се една.

- Защо, ма? - каза друга, по-възрастна от нея. - Аз съм спала с гяур. И те са като нашите мъже.

Тя обаче бе единствената, която не викаше и не пищеше. Останалите проститутки вдигаха страшна олелия

Те гледаха на Жеко сякаш бе прокажен, дърдореха нещо бързо и неясно и го сочеха с пръст. Но той ги усети. Смятаха че щом е неверник, той е по-долен човек! От техните истерични писъци той загуби всякакво желание за женска близост. Отщя му се разголената им плът, дебелите задници и червените устни. Изведнъж му се стори страхотно задушно в този публичен дом. Прииска му се веднага да стане и си тръгне. Едва дочака стражаря.

- Ти легна ли с някоя? -  го попита той.

- Вече не искам! - отвърна Жеко. - Изгубих ищах*.

- Е-е! Че какъв си такъв? Да се откажеш от такова нещо?! - недоумяваше представителят на властта като си закопчаваше панталона. - Да си вървим тогава !

И той нарами пушката си. На улицата каза:

- Забавихме се малко. Ти какво ще кажеш, aко те пита началството за това в лагера?

- Всичко ще кажа! -отвърна Жеко и онзи настръхна.

- Какво точно? - тихо, с пресъхнала уста, попита той.

- Ами, ще кажа, че сме се отбили да изпием по едно кафе.

- По едно кафе?

- Да.

- Само по едно?

- Да, ама голямо, горещо кафе.  И затова се забавихме.

- И нищо друго?

- Нищо.

- Машалла! - рече стражарят и въздъхна. - Чак сега разбрах защо не те осъдиха и защо Вампира ти е дал толкоз пари…

РЕЧНИКЪТ

втори разказ

Пленническият лагер “Джандем-шейтан”* бе разложен дълбоко в Анадола. Тук бяха задържани много неудобни за Турция затворници, бунтари, а имаше и съвсем случайни хора. Страната не бе воювала през бушуващата вече четвърта година Втора световна война, но наричаше едни от най-големите си лагери “военнопленнически”.

Тук, вече трета година, беше затворен и Жеко Ценов.

Българите имаха своя барака.

В нея вечер те се събираха накуп и си говореха. Бъбреха си тихо до късно вечер за всичко, което до неотдавна бе техният свободен живот. Сега свободата бе пустинен мираж под убийственото анадолско слънце.

Един ден в бараката докараха млад испанец.

Защото другаде нямаше място го настаниха при тях.

Българите го приеха радушно.

Хосе бе висок слаб мъж, почти момче. Когато влезе, носеше под мишницата си някаква книга.

“Интелигент!” - помислиха си околните.

Книгата се оказа Френско-турски речник.

Хосе не знаеше турски, а и френския владееше слабо. Жеко Ценов знаеше френски и той прие Хосе до себе си на нара. Двамата веднага започнаха да общуват на свой неразбираем за околните език. Това бе чудновата смесица от испански, френски, турски и понякога български, в които турските думи бяха твърде малко или съвсем отсъстваха.

Но двамата се разбираха добре.

В дългите и скучни вечери Хосе често говореше за своята Каталуния, за испанките с маслинени очи, за тореадорите и черните бикове, за ослепителното слънце над Пиринеите. А Жеко му разказваше за широкото и равно Тракийско поле, за златното жито в Старозагорско, за кехлибареното грозде на Странджа.

Не пропускаше да спомене и червените ябълки и едрите дюли на Сакар планина през есента. Говореше за слънчевите плодове, които всяко лято зрееха по полята и горите на родното му Хасково и устата му се пълнеше със слюнка.

Българинът помагаше на Хосе не само в трудната лингвистика, но и на гарата - при разтоварването на вагоните.

Испанецът бе слаб.

Не бе свикнал на тежка работа, физическия труд го изморяваше бързо. На каменоломната беше още по-трудно. Добре, че за работа извън лагера ги изваждаха два пъти седмично. Режимът беше по ислямски строг, дотягаше до немай къде и Хосе често казваше на Жеко да избягат.

- Накъде? - питаше Жеко. - До Испания трябва да се стигне с кораб. От тук морето е далече, а България - още по-повече.

- Само да се доберем до пристанище - не се предаваше испанецът.

- Не можем да го направим - противеше се Жеко. - За да стигнем до някакво пристанище, ще трябва да бродим със седмици из тая пустош, от която няма да можем да се измъкнем и ще ни хванат - обясняваше му той.

Но испанецът говореше все за това.

Бе научил думите “бягство” и “свобода” на почти  всички езици и ги изговаряше с особено благоволение. Увещаваше по всякакъв начин, молеше българинът да го последва.

Жеко не се боеше от бягството, а от сигурната му безнадеждност. Мъчеше се да го обясни на испанеца. Внушаваше му, че е невъзможно да се прекосят стотици километри през места, където няма ни трева, ни вода. Безнадеждно бе да се върви сред враждебно  настроено срещу всеки чужденец население. Но Хосе беше непреклонен.

Младостта му се бунтуваше бурно и неистово напираше към свобода. За него тя бе всичко и нямаха никакво значение опасностите, риска и какво ще плати, за това да я постигне.

Една вечер вдигнаха целия пленнически лагер по тревога. В града беше избухнал голям пожар.

Гореше богаташка къща.

Изведоха лагеристите да помагат. Гасиха цяла нощ, но голяма част от къщата изгоря напълно и рухна. Под развалините й бе останала млада жена. Всички в града говореха, че тя била много красива. През целия ден лагеристите разчистваха пушещите отломки и търсеха в не угасналите още пламъци изчезналата жена. Копаеха на смени и хвърляха смесицата от въглени и пръст настрани.

Хосе работеше с копача.

Изведнъж желязото му се заби в нещо меко и оттам се чу звук “пу-уф”! В лицето на испанеца се пръснаха прах, сажди и нещо лепкаво. Хосе хвърли копача и избяга да се измие. Когато се върна, всички разбраха, че копачът на испанеца бе ударил в корема на изгорялата жена. Зловещият звук бе дошъл от него. Изровиха трупа. Лицето на хубавата туркиня бе изгоряло до неузнаваемост. Всички наоколо бяха потресени. Местните жители все повтаряха:

“О, Аллах , Аллах… Тя бе толкова красива!”

Вечерта всички бяха развълнувани от зловещата находка. Повечето от лагеристите не можаха да сложат и залък в устата си. Жеко и Хосе също не докоснаха хляба.

Смрачаваше се, когато обявиха да се привършва. Испанецът погледна Жеко и каза :

- Сега!

- Какво? - не разбра Жеко.

- Да бягаме!

- Къде? - попита Жеко.

- На гарата! Ако искаш, ела! - и той се шмугна в полуизгорелите руини.

На портала в лагера, както винаги, старателно ги преброиха.

Пускаха ги група по група.

Скоро пазачите разбраха, че лагерниците са с един по-малко. Дали, защото бе тъмно или затова, че всички бяха уморени - не стана ясно от коя група е изчезналият. Тогава започнаха проверка.

Дойдоха и в бараката на българите.

- Огледайте се - викаха пазачите - не липсва ли някой! Тук ли са всички?

Такава бе системата. Лагеристите лежаха по наровете, а пазачите минаваха  от човек на човек.

- Хосе като че ли го няма! - обадиха се от единия край.

- Тук ли е испанецът?

- Всички мълчаха.

- До кого спи той ?

- До Жеко Ценов.

- Ценооглу Жеко, стани!

Никой не мръдна.

Жеко се бе покрил през глава и се правеше на заспал. Един от пазачите го срита по краката.

- Казах ли да станеш?

- Не съм чул. - отвърна Жеко.

- Къде е испанецът?

- Ами, не знам.

- Не знаеш ли? Извадете го вън!

Изправиха Жеко на плаца пред старшията.

- Ще кажеш ли къде е?

- Не знам - повтори Жеко.

Старшията не погледна повече към него, посочи едно дърво и високо нареди:

- Отсечете този клон!

Българинът знаеше какво ще стане.

От клона щяха да направят тояга, с която да го бият до несвяст. Ако упорства и до смърт.

- Остави по-дебелата част! - командваше старшията. - И не го кастри толкова. Няма нужда да я гладиш. Дай, тоягата!

После се обърна към Жеко:

- Сега всичко ще кажеш. Съблечете го гол!

Всяка дума на старшията режеше като с нож стомаха на Жеко. Ей сега ще го пребият като куче! От боя пазачите се настървяваха като зверове. Колкото повече пищеше битият, толкова повече те се ожесточаваха. През тези години той бе виждал много пъти как умират пребити хора. За миг се видя окървавен и блед, представи си и безнадеждното бягство на испанеца.

Старшията замахна веднъж, втори път… Тялото на Жеко се сгърчи, лицето му се изкриви от болка…Турците не знаеха милост. За тях християнинът не бе човек.

Къде ли е испанецът? Хосе беше без вода, без пари, без документи. Ако не днес - то утре, или вдруги ден все щяха да го хванат! Дори да тръгне с някой влак, той - християнинът, пак беше обречен. В страната на жестокия Аллах никой нямаше да му помогне. Хосе беше неверник, а неверниците тук нямаха право на живот!

Тоягата изсвистя отново - ребрата на Жеко изпукаха.

И той реши:

“Ще каже!”

“Ще каже - нека пак стане предател, но това може пък да… спаси испанеца. Поне нямаше да умре от глад или жажда.” Той се хвана за тази мисъл и прегракнало рече:

- Чакайте! Не знам точно къде е, но може да е на гарата…

- Така-а-а! Ето, че знаеш - каза старшията и хвърли тоягата. -  Дойде ти акъла, а можеше и да не ти дойде…

Веднага изпратиха трима от пазачите на гарата като лично комендантът им заръча:

- Огледайте хубаво товарните вагони. На пътнически той няма да се качи. И без него - да се не връщате!

Жеко седеше без сили, гол и съвсем без помощен под дървото с отрязания клон и още не можеше да прецени - правилно ли постъпи. Може би със своето предателство той наистина спаси Хосе, защото ако военните постове само го бяха  усетили на гарата - веднага щяха да го застрелят.

“Дано не са го усетили! - мислеше си той. - Пък да е жив само, да го върнат! А в лагера да става каквото ще. Хосе е жилав - ще полежи в карцера и ще излезе!”

След един час доведоха Хосе. Той бе целият окървавен. Хвърлиха го в карцера, а българина пуснаха да си върви.

Когато той влезе в бараката, всички попитаха:

- Какво стана?

-Намериха испанеца и ме пуснаха.

- Толкова бързо?

- Пушил цигара под един вагон - излъга Жеко. - По светлината го открили. - Иначе е бил добре скрит, но цигарата го издала.

С това Жеко се измъкна да не го питат повече нищо.

Хосе седя в карцера една седмица.

Вече не го върнаха в българската барака.

Настаниха го другаде. Жеко отиде да го види. Занесе му речника, но испанецът отказа да го вземе.

- На тебе ще ти трябва повече, когато говориш с турските си пазачи! - каза той и  го стрелна с маслинените си очи.

Българинът преглътна мълчаливо и си помисли: Дали и свети Петър е станал предател, когато по принуда на три пъти се е отрекъл от Христос?

Или се е отрекъл по неволя?

И ако е станал предател - защо след това е продължил да бъде християнски апостол до сетния си час? Странно, но той не чувстваше никаква вина, въпреки упрека на Хосе. Пък и какво можеше да донесе едно обречено и безнадеждно бягство освен несполука?

Господи, колко сме грешни ние, хората! Колко сме грешни! - Аз толкова обичах Хосе, а днес той толкова ме мрази…

Скоро започна жестоката анадолска зима.

В дървената барака всички се трупаха около единствената продънена и опушена печка. Около нея си преповтаряха много кратно своите тъжни истории. Една вечер, когато дървата в печката вече догаряха, съседът по нар на Жеко - бивш подполковник от българската армия каза:

- Празни приказки си повтаряме, момчета! Да си кажем нещо по-мъжко и сериозно. Олежахме се тука. Станахме баби. А бе, ние българи ли сме или не сме?  Българинът е уж като котката - никога не пада по гръб, а ние все тъй ли ще караме?

Никой не знаеше как подполковникът бе попаднал в лагера, какво му се бе случило и защо.

Пък и той самият бе мълчалив и никога не отваряше дума за себе си. Но от  месец ходеше умислен, често притваряше очи и сякаш се мъчеше да надзърне в отвъдното на съдбата.

Подполковникът продължи:

- Сериозни работи стават сега на фронта. А ние мухлясваме тук. Все едно, че сме в тил.

- В най-дълбокия тил! - обади се някой. - В тъпия турски Анадол.

- По-добре да бяхме на фронта! - рече друг.

- Ние си имаме собствен фронт! - замислено поклати глава подполковникът. - Поразсъдете, момчета! Не можем ли да се махнем ?

- Предлагаш ни бягство?

- Не случайно бягство, а организиран замисъл!

- Едва ли ще стане? - усъмни се Жеко. - Затова сам колко пъти съм мислил! Досега никой не е успявал?

- Кога и  накъде ще бягаме? - попита друг.

- Напролет - към Русия! -  каза подполковникът.

Жеко наостри уши.

“Ако е към Русия - може. Нека е рисковано!”

- Седемстотин километра има до там - продължи бившият български офицер. - И това разстояние може да се извърви за три-четири седмици. Най-много за месец.

- Ще трябва да вървим само нощем и три-четири седмици няма да стигнат.

-Да се избяга от лагера може, но после е трудно. Чужда земя, вода няма. Една част от пътя е през високи планини.

- Подготовка трябва. Добра подготовка! - разпалено говореше подполковникът. - Тя ще реши успеха. Първо: ще се запасим с храна. Второ: трябват ни съдове за вода. Трето: нужна е карта! Четвърто - компас! Пето - пълна секретност! Който не желае - нека не тръгва, но ако не помага - да мълчи и си затваря устата! Иначе всичко ще бъде напразно.

Българите слушаха притаено.

Знаеха колко е опасно всичко това и какво можеше да се случи. И все пак…  Макар и не твърде охотно няколко души приеха идеята. Мисълта за нея ги стопляше, караше ги да вярват че анадолският им кошмар, ако са решителни, утре може да свърши и те отново да бъдат свободни! Тяхната собствена мъртва свобода притискаше душите им, смазваше телата им и те бяха готови на всичко, за да я възкресят.

Скоро намериха карта на Турция.

Замениха я за храна с англичаните.

Ориентираха се за посоката на бягството. Купиха компас от италианците. Замениха част от излишните дрехи за консерви. Подполковникът намери отнякъде пистолет с пет патрона. Закърпиха си дрехите, поправиха обувките, защото ги чакаше дълъг път. Намериха два кожени мяха за вода и няколко манерки.

Успяха да си купят дори малки блокчета-шоколад.

В деня на уреченото бягство подполковникът видя Жеко да слага Френско-турския речник в раницата си.

- За какво ти е? - попита той. - Не сме тръгнали за Франция!

- Ще  го взема! - рече Жеко: - Не иска ни да яде, ни да пие.

- Както искаш, но само дето ще ти тежи по пътя.

Жеко поклати глава и сложи речника в раницата си до консервите и сухарите.

Първите дни на бягството бяха прекрасни.

Опияняваше ги чувството за свобода и независимост. Нямаше ги пазачите, нямаше го старшията, нямаше го Вампира - гадният комендант, който след онзи случай в съда с Жеко бе престанал да се заяжда с българите.

Все едно, че не ги забелязваше, макар в душата си да таеше още по-голяма злоба и мъст към тях.

Бегълците се движеха само нощем.

Избягваха да минават близо до рядко срещаните по пътя населени места. Денем се криеха между скалите и спяха. Така изминаха четири дни. На петия - местността стана силно пресечена. Редуваха се високи скали с дълбоки пропасти. В тъмното не се различаваше добре, пропаст ли има пред тях или е висока канара и трябваше много да внимават. Не можеше да се прецени откъде да заобикалят, затова намаля и темпото на придвижване. Българите вече не можеха да изминават заплануваните километри. Подполковникът, който водеше групата, обяви, че е най-добре да тръгнат през деня само за този труден участък от пътя.

Мнозина се възпротивиха:

- Един турчин да ни види и с нас е свършено!

- Види-не види! - трябва да се рискува. Иначе ще свършим храната и ще измрем от глад - каза подполковникът.

На следващия ден тръгнаха през деня.

Вървяха много по-бързо. Свърши се пресеченият и опасен терен. Сега можеха отново да тръгнат и през нощта, но бяха страшно уморени. Неочаквано срещу тях се показа местен селянин с магаре. Беше твърде късно да се скрият. Разминаха се миролюбиво и дори си размениха “селям”.*

Когато мюсюлманинът отмина, Жеко каза:

- Не бива да го оставяме да продължи. Ще ни издаде!

- Какво - да го убием ли?

- Не сме убийци!

- Да го хванем и да го накараме да върви с нас.

- Ще стане по-лошо. Местните селяни ще тръгнат да го търсят и все някъде ще ни засекат!

- Тоя селянин ще ни издаде! Ще съобщи където трябва.

- Как ще съобщи? Тук няма телефони. Докато съобщи “където трябва” - ние ще сме далече, далече.

- Лягайте да спите! - заповяда подполковникът. - Стъмни ли се, ще продължим.

Това си говореха бегълците и легнаха да спят, но някаква рибена кост сякаш приседна в душите им.

Един остана на пост.

Денят бе към края си - уморен и навъсен.

Жеко смени първият, който бодърстваше. Изведнъж той чу пронизително остро изсвирване.

Веднага събуди подполковника.

- Някой има наблизо!

- Сторило ти се е.

- Не ми се е сторило. Има някой!

Чу се второ подсвирване. Сега то идваше от противоположната страна.

- Чу ли?

- Сега чух! - каза подполковникът и въздъхна.

Той внимателно се надигна, за да огледа наоколо.

Ослуша се, но не долови нищо.

Надигна се и Жеко. Изведнъж, сякаш из под земята пред тях се появиха хора. Бяха много. Изправени в гъста, плътна редица те бавно тръгнаха към тях. Бяха местни селяни. В ръцете си държаха кой тояга или топор, кой вила или коса за трева. Друго оръжие нямаха. От всички страни бегълците бяха обградени от начумерени и мълчаливи селяни. Нямаше накъде да се бяга. Предводителят им каза: “Ставайте! Ще вървите с нас.”

Кръгът от хора се разтвори пред българите и те мълчаливо поеха в показаната им посока. Вървяха дълго. Отдавна бе станало тъмно, когато влязоха в някакво село. Затвориха ги в едно помещение без прозорци. Нищо не им взеха и за нищо не ги разпитваха. Целият багаж на бегълците бе с тях. Скапани от умора, те насядаха по пода и започнаха да обмислят новата ситуация.

- Късно през нощта - каза подполковникът, - ще застрелям часовия и ще избягаме.

- Къде? - попита някой в тъмното. - Нали видяхте през какви скали вървяхме вчера, а отсреща идват пак планини.

- С бягството е свършено - въздъхна друг. - Трябва да се отървем от картата и компаса, за да не личи, че сме се подготвяли затова. Ще кажем, че сме се заблудили от лагера и сме поели на север.

Повечето мълчаха. Не бяха съгласни и все още таяха надежда. Но мнозина вече се бяха примирили със съдбата си и припомниха най-тъжната българска пословица - за преклонената глава … За съжаление тази горчива истина съвсем не бе случайна и съпротивата в случая  беше безсмислена.

Затова един по един помолиха да отидат до клозета.

В него хвърлиха пистолета, картата и компаса. Опипаха в сумрака скромния си багаж и решиха да изядат всичката храна през нощта, иначе щяха да им я вземат.

Когато отвън отново стана светло, Жеко извади последните си сухари и ги положи внимателно върху речника.

- Изхвърли и него! - рече най-близкият до него.

- Защо да го изхвърлям? Той не е доказателство за бягство.

- Тогава сигурно ще ти го вземат.

- Да го вземат, но няма да го изхвърля!

Деня мина и през нощта в селото пристигна редовна войскова част. Командирът им - офицер на средна възраст, строи бегълците в редица и нареди на войниците да ги обискират. В торбите им нямаше почти нищо. Един от войниците извади  от раницата на Жеко речника и го подаде на  командира. Той внимателно го взе и попита:

- На кого е?

- Мой е - каза Жеко.

- Знаеш ли френски?

- Малко, г-н офицер.

- Да не си бил във Франция? - попита  на френски командирът.

И двамата неусетно бяха започнали да говорят на родния език на Дантес и Молиер, Ларушфоко и Наполеон, Виктор Юго и Балзак …

- Съвсем не! - с доста добро произношение отвърна Жеко.

- Къде научи езика?

- В лагера, г-н офицер!

- Та ти говориш много добре!

- В лагера има доста французи, господин офицер.

- От колко време си военнопленник?

- От четири години. - Жеко не обясни, че той бе само беглец, не и военнопленник, но това бе друга, дълга и трудна за обяснение история.

Тогава командирът се обърна към войниците си на турски:

- Видяхте ли бе, диванета! Този гяур е научил френски в пленнически лагер, а вие не се вълнувате от нищо и търсите само момичета и ракия. Нищо не ви интересува, затова диванета ще си останете!

Този командир се оказа френски възпитаник. Бе завършил военно училище във Франция. Сега не криеше удивлението си, че един човек бе научил не някъде другаде, а в пленнически лагер така добре френски език.

В неговите очи това бе равносилно на подвиг.

Той махна с ръка на аскера, сякаш пропъждаше досадна муха край себе си, поговори още малко с Жеко на френски и му върна речника. На него му бе много приятно отново да си припомни за Париж, Лоара, Люксембургската градина, за учтивите французи, за своята щастлива младост… А сега, сега и той - френският възпитаник, бе запратен накрай света - в Анадола. Но офицерът тръсна глава и отпъди тези мисли.

Накрая той попита Жеко:

- А защо избягахте?

- Кандисахме, г-н офицер! - отговори Жеко на турски. - Четири години в пленническия лагер, душа не ни остана. Няма ли да свърши тая пуста война, че да махнат и тоя лагер?

- Ще свърши! - каза офицерът. - Скоро ще свърши!

На сутринта  качиха групата бегълци на каруци.

Командирът на войниците яздеше най-отпред на кон, а конвоиращите вървяха пеш.

В най-близкия град натовариха българите на камион и продължиха.

През нощта стигнаха пленническия лагер. Там войсковият командир лично предаде бегълците на коменданта и му каза, че лагерниците са се предали сами и не са оказали никаква съпротива.

С това целеше да смекчи наказанията им. После той се обърна към Жеко:

- Учи и усъвършенствай своя френски, момче! Все някога ще ти потрябва.

Жеко не знаеше как може да му потрябва този чужд език, но обеща да изпълни съвета на войсковия командир.

За известно време групата заловени бегълци беше затворена в карцера. Там тя излежа най-лекото наказание. По-строги мерки не последваха.

Застъпничеството на офицера  бе изиграло своята роля.

Войната още не бе свършила, но светът отдавна бе прекроен. Великите сили си го бяха поделили предварително.

Онази част от Балканския полуостров - наречена България, се бе паднала при подялбата на Съветска Русия.

Благодарение на това комунистите в България дойдоха на власт. Новото правителство поиска от Турция да му върне петдесет комунисти от пленническият лагер в Анадола.

Един ден строиха лагеристите от българската барака.

Отброиха първите петдесет човека.

Наблъскаха брадясалите, измъчени и мръсни мъже в един товарен вагон, който силно миришеше на коне. Но те не усещаха острата конска миризма. Душите им потръпваха болезнено, в очите им светеха нестинарски искри, като от разпалени въглени -  казаха им, че пътуват към Родината.

Жеко стискаше в ръка своя речник и се свиваше в опърпаните си дрехи.

О, той не можеше да повярва!

Те пътуваха на северозапад, а на северозапад беше неговата Б ъ л г а р и я!  Там бяха Родопите, там беше Тракия, и Странджа, и Сакар планина, там бяха Рила и Пирин … Там бе майка България!

Той - Жеко Ценов, бе заблуден неин син и голям грешник. Затова беше изпратен в анадолския Ад! Затова прекара толкова години там. Но тя - майка България, ще прости греха му. Майките прощават всичко!

Пътуваха цяла седмица.

На свиленградската гара турските представители предадоха довчерашните лагерници на българските власти без списък и без никакъв документ.

Преброиха хората на парче:

“Бир!* - отброяваше мидюринът* на влака: - “Ики, юч…*” - и брадясалите и измръзнали хора прекрачваха един по един вагона.

Накрая турчинът каза:

“Къркдокуз, елли” - четиридесет и девет, петдесет за последните минали покрай него брадясали мъже и внимателно попита:

“Тамаммъ, комшу?”

“Тамам, тамам! *” - отговори българският представител и това бе цялата процедура.

На него и на ум не му идваше да поиска някакъв списък или да възрази нещо. България искаше петдесет души - получаваше петдесет.

Междудържавната аритметика бе точна…

За Жеко Ценов също - бяха изминали четири години от престоя му в “Джандем-шейтан”. Той отново бе в България.

Заслужаваше ли това? Не беше ли много жестока съдбата към него? Очите му се насълзиха. Като на сън той прекрачи вагона и стъпи на родна земя.

Нямаше никакъв багаж.

В ръката си държеше само онзи поовехтях речник на два чужди езика. Но той отново се бе върнал при своя род и език!

Тук на българо-турската граница тази вечер, както преди четири години пак бе тихо и спокойно. Луната раздираше облаците със своя сребърен рог. Всичко наоколо сякаш бе заспало. Не полъхваше вятър, не трепваше дори  листо.

Единствено лудо биеше сърцето на Жеко.

Беше краят от втората седмица на месец ноември 1944 година и отново бе събота срещу неделя, най-дългата за Жеко събота срещу неделя …

——————————

Непознати думи:

“Тамам, тамам! *” - точно, точно

Бир, ики, юч…* - едно, две, три…

мидюринът* - началникът

бир* - едно

“селям”* - поздрав

“Джандем-шейтан”* - „Дяволска пустош”

ищах* - желание

сакън* - не бива, в никакъв случай; да не си посмял

хърсъз* - нехранимайко, разбойник

гайле* - грижа

хак ми е* - пада ми се, заслужавам си нещастието