МОЛИТВА
МОЛИТВА
Загрубявам по малко
сред вихъра леден на думите,
преизпълнени с гняв,
запокитени право към мене.
Тънък скреж ме покрива с бяла,
крехка, чуплива черупка,
става ясно и тихо,
самотно, безкрайно студено.
А посрещнах вълните на злия прибой
мълчалива, изтощена,
загубила сили и вяра, и свяст…
Ето - отлив е вече!
По чудо все още съм жива,
още малко ще ходя и дишам
по белия свят.
И при изгрева сутрин,
когато въздъхва с тревога
и пулсира животът до следната нова зора,
аз направо крещя към самата обител на Бога:
„Помогни ми да бъда добра!”
О, Господи!
Така ми е трудно да бъда…
Добра!
ТЪЙ, КАКТО ЖИВЯХ!
За какво, за кого и как да се пазя,
да крия запаси от топлина?!
Нека съм грабена, любена, мразена,
боготворена, презряна, но жива жена…
И на Страшния съд, предчувствам и зная,
ще посипя главата си с пепел и прах,
ще скъсам ризата си, ще се покая…
И пак ще живея тъй, както живях!
СПАСЕНИЕ
Оттласквам се от чуждия живот,
като от мъртъв бряг -
без бъдеще и минало.
За мисъл, чувства и желания
изстинала,
отплувам бавно,
времето забавя ход.
Така е тихо в тъмните води на Лета,
потъва дълго паметта за моята отделност…
Отвъд е краят на света
и следват паралелни
светове,
напускам моята планета.
И ме обгръща светлина -
безкраен хармоничен свят.
И няма страх, умора, болка,
път назад.
О, Боже!
Всичко ли ще трябва да умре у мене,
за да намеря бряг,
надежда за спасение!
ЗА ЛЮБОВТА, БОГОВЕТЕ И ПОЕТИТЕ
В предвечната материя на мрака
не виждам даже намек за любов,
но тя взривява вечния живот
в предвечната материя на мрака.
Зад мен оставих само пепелища
и малко тъжни феникси сред тях…
От чуждите угасващи огнища
открадвах шепа мъртва прах.
Как от прахта да възсъздам безумства?
Това го могат само боговете!
Ще я държа в ръце, ще я почувствам
и после ще я дам на ветровете!
Кому ще бъде нужна любовта ми
сред мрака - разрушител и създател?
Дали зад мен накрая ще остане
поне един, но истински приятел?
Опрели гръб до гръб, пак да отправим
предизвикателство към боговете -
не те да възкресяват любовта ни,
не шансът, и съдбата, а Поетите!
НИЩОЖНА ЧАСТИЦА ВИНА
Е, добре, дадох ти шанс да ме предадеш
и ти се възползва веднага.
По рефлекс ме предаде, без да мислиш
и без да щеш,
дори без истински да се налага.
За какво да се сърдя - в тези юдински времена,
предадохме всичко - живота, децата,
страната си…
И щом разделим между всички
тази огромна вина,
за теб ще остане нищожна частица,
скъпи приятелю…
Не си виновен - като гръмоотвод
привличаш към себе си черните мълнии.
И в един предаден и препродаден живот
носиш смърт и предателство -
като кълнове…
Върни се при майка си -
тя те обича и такъв дори.
Предал всичко и всички
(даже и себе си).
Проблемът е -
дали сам ще си простиш,
и как по-нататък
ще продължиш да живееш.
В самотата, която ти предстои,
аз не искам дори отдалеч да присъствам.
Бъди жив,
бъди здрав,
пожелавам ти сили
и смелост
да изстрадаш
поне мъничко
съвест.
ЗА ТЕБЕ
За тебе, който си част от съдбата ми,
моя жизнена сила, енергия на моите атоми…
За тебе, който поемаш и мойто страдание,
за теб - моят полюс на отрицание.
За тебе смирено на Бога се моля
да ти дава и мъдрост, и сила, и воля.
И жив да останеш, и здрав да останеш, и силен.
Да поемеш ужасния жребий
за теб неотменно предвиден.
Нито ти можа да ме отхвърлиш,
нито аз - тебе,
и дори не съзнавам
защо си ми толкоз потребен…
Нали уж всички мъже били
всъщност еднакви?
Защо ли тогава се свивам на топка
и се превръщам в очакване?
И чакам години,
живот след живот,
сезони от време…
И когато успеем да се съберем
в малка точка в пространството,
дано бъдем заедно в тази минута
в галактики хаос, омраза и смърт, и разруха!
А после - за после не мисля,
не моля, не питам.
След толкова много раздели и болка,
в живота ми вплитани,
сега мога тихо, спокойно
пред всички да кажа:
„За теб мога всичко,
дори и от тебе да се откажа!”
НАЗИДАТЕЛНО
Не е ли време вече да пораснем -
да осъзнаем и да се отричаме
от навика си примитивни страсти
инстинкти да наричаме Любов?!
Прости ни, Боже,
за всичките високопарни думи,
изречени безсмислено на вятъра,
свистящи като рикоширали куршуми
отвъд душите и телата ни!
Отвъд разнежените лелки в залите,
отвъд разплаканите старци белокоси,
отвъд жените остарели, непознали
любовни ласки
и деца в утробите не носили!
И мисля си - любимият, любимата
навярно са като Родината -
все силно любени и все възпявани,
и все (накрая) изоставени!
И мисля си (все още в бъдеще,
а не в сегашно време)
дали сме имали Любов ще разберем,
ако за нея (някой ден) умрем.
ХАСКОВСКА ИМПРЕСИЯ - II
Колко стръвно, екстазно кънтеше във въздуха гайдата
над прелелия в слънце и парещ от болка площад -
беше страшен и точен мигът - омагьосани, светло омаяни,
неподвижно и тръпно вибрирахме в странния ад.
И трептяха, и чисто звънтяха родопските чанове -
бе любов, бе внезапно избухнал, несекващ пожар…
И танцуваше, свиреше страстно, свирепо, отчаяно
непознат, неприличащ на просяк, прекрасен гайдар.
Но течеше мигът и отново живееше, дишаше,
равнодушно и радостно несъпричастният град.
Примитивен и жизнен, не мразеше, нито обичаше
своя толкова чужд и далечен вълшебен площад.
Дефилираха гордо напред и назад проститутките,
натежали в безкрайна умора, бижута и грим.
Като тежка вода се просмукваха бавно минутите
и гайдарят изчезваше, ставаше неразличим.
Беше страшен и точен мигът -
не Исус, а Орфей беше слязъл
в този истински ад, в тази болна, нещастна земя.
И не носеше милост, любов, нито даже омраза -
беше просто страстта на живота и на Земята солта!
ОБИЧАМ ТАЗИ СТРАНА
На всички, които биха казали:
„Където е хубаво, там е родината”,
посвещавам…
Обичам тази страна.
Но тя няма нужда от мене,
няма нужда ни от учители, ни от поети.
Обичам тази страна,
чиито мъже,
според вечните норми за чест и достойнство,
би трябвало просто да свършат със себе си,
задето допуснаха да се израждат децата им!
Обичам тази страна,
но в нея вече не е престижно да си жив,
в нея на почит са само мъртвите.
И все пак - оцеляваме заради децата,
които разчитат само на нас,
за да останат живи.
Обичам тази страна,
но тя не ме обича.
Най-великата земна любов
е несподелената!
