Милена Обретенова

8.

Ех, този открайвремешен препъникамък - математиката! А формулирана като обособена дисциплина „приложна математика” стряска филологическата ми душа повече, отколкото китайско или арабско писмо.

Да, но синът ми учи приложна математика, предстои му контролно в университета и има нужда от помощ. Той притеснен, а аз двойно, търся приятелката си - учителка по математика. Добър математик, добър човек - ще помогне, зная. Естествено, отзовава се. Уговаряме ден и час.

Ден преди урока приятелката ми звъни по телефона. Болна е, със страховита диагноза. Болна е, но звъни от болницата. Болна е, но звъни, за да обсъдим възможни варианти за помощ на сина ми.

… Контролното отминава. Отминават и първите критични за приятелката ми дни след кризата…

И ето, днес отново звъня, за да чуя как се чувства. Преди да ми отговори, пита за контролното. Както обикновено, когато съм разнежена, отговарям грубоватичко, за да не се разплача. След края на разговора, нали съм си такава една, „дълбока”, понечвам да започна традиционните разсъждения за ролята на учителя, за истинските учители и т.н.

Самоукротявам се. Бързичко. Защото в случая не става дума за учители. Защото в случая става дума единствено за приятелство.

Благословена съм. Безметежно-безтегловно ми е. Благословена съм с приятелство.

Благословена е приятелката ми. Безметежно-безтегловно ми е. Благословена е с доброта и с моето приятелство.

Ще се справим и двете.

И нямам желание „да задълбавам”. Безметежно-безтегловно ми е, със сърце, натежало единствено от нежност. Някаква си приложна математика!

Да не би пък да е китайско или арабско писмо?!

12.11.2017

9.

Притичвам набързо до близкото квартално магазинче за хранителни стоки.

Освен другото, искам да си купя яйца. Свършили, обяснява ми продавачката. Е, здраве да е, и това се случва. Но утре ще заредят. Все пак останали двечки, ако ги искам… Искам ги, поне за „принцеси” утре за закуска. Жената с неудобство ми слага двете яйчица в найлонче и защитава честта си на търговец. Днес бил денят за пенсии и хората се разпуснали, пазарували: кой по пет, а кой дори и по десет яйца! Но утре яйца ще има!

Торнадото на гнева вече ме е завъртяло. Да, утре ще има яйца. И вдругиден ще има. Ще има яйца в магазинчето… чак до следващата дата за пенсии. Върти се торнадото вътре в мен, опустошава ме.

Дори и тези, които са си купили по десет яйца, няма да имат за националния празник. Но на 7-ми март - отново пенсии! Но на 7-ми март - отново „разпускане”: кой пет, а кой дори и десет яйчица! Ще се поглезят хората поне за 8-ми март - кой с баница, кой дори с кексче!…

А аз се питам, как ли ще се поглези за празника министърката с чанти по 17 бона?! Та тя наскоро обяви, че в България бедност няма…

Като се замисля, наистина няма бедност. Та пенсионерите редовно си купуват яйца: кой по пет, а кой дори по десет! Всеки месец!

7.02.2018

10.

С Веси сме на шопинг - ежеседмично удоволствие, което неизменно приключва с ритуалното пиене на кафе.

С Веси сме на шопинг. Не бързаме, разглеждаме бавно заедно или поотделно. Не бързаме - нещичко мерим, за друго обменяме мнение. На шопинг сме - две жени, отделили няколко часа единствено за себе си.

Изведнъж отдалече виждам в ръцете на Веси чанта: яркочервена, искряща - такава, за каквато мечтая отдавна. Отблизо е още по-хубава. Искам я, толкова я искам!… Но чантата е само една. А червеното е цветът на Веси. Как ли съм гледала, какво ли съм казала, не помня…

„Ти я вземи!” - гласът на Веси. Първосигнално протягам ръце. „Отстъпвам ти я, нали те обичам!” - добавя простичко. Почти ще изпусна чантата, мисля си, че не чувам добре. В ушите ми обаче прозвучава опровержението на съмненията ми: „Приятелка си ми и аз те обичам, вземи я!” С благодарност поемам чантата, макар че вече мога да мина и без нея. Защото сърцето изключва всичко и опиянено повтаря простичкото: „Оби-чам те!… Оби-чам те!… Оби-чам те!” И съм щастлива!…

Няма как обаче, не след дълго се намесва мозъкът. Припомня ми, че много, много отдавна, много по-умни от мен са осъзнали истината, че в началото е Словото. Припомня ми, че сами себе си заблуждаваме с категоричното, че истината е в делата, а не в думите. Припомня ми за емоционален дефицит на базата на народопсихологията ни: дете се милва единствено докато спи…

Разсъждава си мозъкът… Оправдава сърцето, вразумява ме за сърдечните неща… Не са ми нужни много аргументи, осъзнавам го едва днес. Доказателство - очароващата очите червена чанта, подадена с простичкото „Обичам те!” от приятелка. Червената чанта, стоплила сърцето ми, което обаче отново свенливо замълчава.

… Не казах на Веси, че и аз я обичам - нали си го знае!…

… А иначе - имам си бленувана червена чанта и истинска приятелка. И следващата седмица отново сме на шопинг - две жени, отделили в ежедневието си няколко щастливи часа само за себе си.

А чувствата… - ще трябва да ги повъзпитаваме…

22.02.2018

11.

Сърфирам си из нета, ей така, за отмора и разнообразие. Попадам на собствената си статия във филологическото списание на Великотърновския университет с красивото название „Проглас”. От 20 ноември 2016 г. до днес статията ми е изтеглена 197 пъти - абсолютен рекорд за броя!!! 197 души от Русия през Европа - до Щатите, до Индонезия! Изумена съм и не съвсем - тематиката е новаторска, неразработвана. Радостна съм и не съвсем - отново почти физически усещам вкуса на горчилката от битката за тази статия.

Докторант в Университета, длъжна съм да имам минимум три публикации, за да бъда допусната до защита на дисертацията си. Въпросната статия е нужната трета, дисертацията е написана. Въпросната статия е с най-високата оценка от научния ми ръководител в сравнение с двете предишни, публикувани без всякакви проблеми.

Но… Но тук се намесва амбициозна и всемогъща „учена дама” от университета, за която игричките и интригите са като „слънцето и въздуха”… Та така, тя обявява, че статията „не става и се нуждае от пълна преработка”. Доверили се на нейната компетентност, а от категоричността й заключили, че именно дамата е моят научен ръководител, от редколегията решават, че статията няма да мине. Мълчание от тяхна страна, мълчание от моя - защитата е под въпрос…

Изнервена и за кой ли път унижена, с негласното внушение, че трябва да бъда благодарна за направения реверанс към моята некадърност, все пак публикуват статията ми. Примитивно унижена от същата дама по повод ЕГН (докторант на тези години!) и месторождение (някакво си ямболско село, представете си!), все пак защитавам.

А днес си сърфирам и виждам, че статията ми е с рекорден брой тегления. Защото е новаторска. И защото предисторията й няма никакво значение.

… И си мисля за лошотията човешка… Учена дама, достигнала огромни великотърновски висоти, а да се занимава, все едно е въпрос на живот и смърт, със статията на един докторант! От много високото - в абсолютно ниското (Ах, тази Марианска падина*!). Мисля си и анализирам. Анализирам, но не разбирам.

197 изтегляния на статията ми! Изумена съм и не съвсем - тематиката е новаторска, неразработвана. Удовлетворена съм и не съвсем - у нас новото традиционно се посреща „на нож”. Радостна съм и не съвсем, въпреки рекордния брой тегления. Радостна съм, защото се доказах - моята мъничка голяма победа!

Но победа ли е победата, или още по-голямо поражение?…

*Марианската падина в Тихия океан е най-дълбокото място в земната кора - 11 100 метра.

03.04.2018

12.

„НАШАТА ПОЛИЦИЯ НИ…”

Патрулна полицейска кола на входа на панелен квартал.

Панелен квартал. Бившият работнически в бившата промишлена зона по време на бившия „соц”. Затова евтин. Панелен квартал. С най-голям брой висшисти на брой население в града в настоящия „преход”. Защото е евтин. Панелен квартал. Без мимолетната дори забрава на купонджийски шумотевици. Без примамливи светлини на нощни заведения. Панелен квартал. Евтин, евтин - в постоянната дрямка на отчаян недоимък. Тих, тих до полуда…

Кротък панелен квартал. И полицейска патрулка на входа му. Защо ли? Защото „нашата полиция ни пази!”, убедително набива в главата ми красивият баритон на доброволния й апологет.

Патрулка на входа на панелния квартал. Пази ни от престъпници всякакви.

И ето ги, те не закъсняват. Две двайсетгодишни момчета от квартала: по 60-ина килограма всяко, в „народна кола”*. Спират пред денонощното павилионче на автобусната спирка за пакет цигари. Бързи и яростни, полицаите на минутата се оказват на „местопрестъплението”. Лични документи, документи на колата - уви, всичко е наред. Дрегер - жалко, без проблеми. Яростни, полицаите на място четат закони и правилници. Яростни, но не толкова бързи във функционалното четене, полицаите не пускат малките „престъпници”. Ще им намерят цаката, убеден е авторитетният 120-килограмов наш пазител. След 30 ? 40-минутно изчакване в помощ на събратята си пристига втора патрулка. Полицаите са вече пет! С общи усилия „престъплението” е идентифицирано: кола на спирката на градския транспорт. ? Ама часът е 23.10, а последният автобус е в 21.00! ? Без ама! ? До спирката са местата за таксита, къде да спрем? ? Без разсъждения! Нашата полиция ни пази! Доказателство? Към спирката се приближава и спира пред въпросното павилионче лъскав джип - видимо не от квартала. Полицаят от своя страна приближава към джипа и предупреждава: на спирка на градския транспорт не се спира. Джипът отминава, а полицаят отново се заема с „престъпниците”: кротки, обясняващи и умоляващи, наранени. Ала 120-килограмовият авторитет е неумолим (нали ни пази?!): констативен протокол и месец без талон! А за месец някъде из канцелариите все някой някак ще съчини и глобата.

… На сутринта в 6.10 или в 7.10 на входа на панелния квартал патрулка няма да има. И в 8.10, и в 9.10… В 17.10, например, също не, естествено. И така, чак до 23.10.

А междувременно през целия ден на кварталната спирка на обществения транспорт ще спират всякакви возила: един да си купи цигари, друг - баничка или боза. И шофьорите на автобусите ще изчакват, свикнали са. На спирката на обществения транспорт ще спират всякакви возила - и особено важно, не само от марките на „народната кола”. И полицаите няма да се главоболят чак до вечерта. Полицаите ще отмарят или ще пишат отчети за великите среднощни дела.

… А в 23.10 нашата полиция отново ще ни гази. Лапсус лингва ли чувате?

Но вие спете спокойно, граждани от панелния квартал! Другите не са привилегировани като вас. Край нощните клубове и казина в централната част на града няма модели на „народната кола”. Тях няма кой да ги пази. Отново лапсус: гази!

Крайно отчаян, укротен, краен панелен квартал. С полицейска патрулка на входа му.

Не е от особена важност, че живея в този квартал. Не е от особена важност и това, че едното от момчетата - „престъпници” е моят син. Най-важното е, че определящо за полицията е диалектическото единство „пазен”: „газен” - единствено финасово предопределен социален статус на модерното ни проевропейско битие.

Шшшт! Полицията е тук, граждани от панелния квартал! От нас нищо не зависи. Полицията е тук. Спете, какво друго ви остава?! Спинкайте!…

*Ясно е, че става дума за марката „Volkswagen” (от немски: „народна кола”).

8.02.201

13.

Днес приготвих простичко блюдо по рецепта на баба ми.

В моето мъжко семейно царство храната е култ. При това храна в прилично количество. И по-така… Погледи, обърнати настрани от кутиите от „топлите” точки в магазините. В моето мъжко семейно царство тракането на капака на тенджерата е мелодия. Тракането на няколко капака - симфония. В моето мъжко семейно царство храната е ежедневно изпитание за съобразената ми с финансовото ни състояние кулинарна фантазия.

Та така, притисната в ъгъла, спомних си тази простичка рецепта на баба ми. А баба ми, обикновена отрудена женица, отгледа две деца, които днес са надхвърлили 80. А баба ми, без минута свободно време, беше „спец” по бързи и ефектни блюда. И живя 90 години. Суха и стегната, жизнена до последния си земен ден.

… Рецептата на баба ми под изкусителния капак на тенджерата.

Мелодията от тракането му отстъпва на продължителното акапелно „Ооооо!” в един впечатляващ регистър. На езика на моето мъжко семейно царство това са си почти аплаузи.

Наблюдавам и разсъждавам. То не бяха суши и пици. То не бяха салати „Цезар”, „Чикън” или пък, да речем „Астрея”. С авокадо или пък с киноа, чиа, хумус. То не бяха мъфини и чийзкейкове… То вече и кебапчето идва леко просташко… Наблюдавам моето малко мъжко семейно царство и започвам „да буксувам” върху утрешното меню. А паметта, като че напук на модерните времена, услужливо ми предлага още едно забравено блюдо на баба ми…

Днес приготвих нещо простичко по рецепта на баба ми.

Не било страшно. Не е смешно. Категорично успешно.

… А докато беше жив, дядо тъгуваше, че баба ми си е отишла без време от този свят. Едва на 90.

13.02.2019

В. Търново

14.

…Толкова много неща са ни нужни… Това, това и това. А, още и това. И това… Насън да ме бутнат, ще ги изброя поред… Макар да са толкова много. Много нужните ни неща…

В семейството си имаме рожденик - големият ни син Николай. На стената - актуалната украса - надпис „Честит рожден ден!” По така вечеря. Шампанско - годишнината е кръгла. Всичко е по правилата.

Само рожденикът не е тук. В Щатите е, на 10 часа разлика от дома…

Празнуваме рожден ден по правилата. Двамата родители. Един до друг. Всеки затворен в себе си. Мълчим повече от обичайното. Полузабравено, мълчи и шампанското на плота. Целият ни дом се е смълчал…

Тишината нарушава звънецът на входната врата. Късничко е, не очакваме никого…

В коридора изведнъж избухва ентусиазиран дует от радостните възклицания на мъжа ми и приповдигнат женски глас. Излизам и аз от самотното си убежище. Поля, дъщеричката на приятелка, една от тези, за цял живот. Поля. Русокоса красавица с неподражаеми бадемовидни очи. Малката пораснала Поля. Отивала на гости на своя приятелка във входа. Видяла, че вкъщи свети и импулсивно позвънила. Та нали днес е рожденият на Ники! Очите на трима ни греят.

Дуетът от коридора се трансфмормира в трио в дневната. Най-накрай проговаря и шампанското - квартет!

Поля си тръгва. А у дома започва празникът.

…Толкова много неща са ни нужни… Това, това и това. А, още и това. И това… Насън да ме бутнат, ще ги изброя поред… Макар да са толкова много. Много нужните ни неща…

Поля си тръгва. Русокоса красавица с неподражаеми бадемовидни очи. И изведнъж осъзнавам неосъзнатото. Много нужните ни неща не са толкова много. Нужна ни е доброта. Като тази на Поля. Ежедневна, обикновена. Необикновена!

Нужна ни е доброта - квинтесенцията на красотата. Онази, която ще спаси света*.

*И неотворилите томче на Фьодор Достоевски са го чували: „Красотата ще спаси света.”

14.03.2019

15.

Синът ми продава балния си костюм.

Не че е драма. И не че ме е питал.  Но не съм против. Ако ще, да го продаде, дори само за да си купи някоя „глезотийка”. Да го подари на някое нуждаещо се дете, ако ще.

Синът ми продава балния си костюм.

Не ме е питал. Но от това ми става още по-хубаво. Защото я има истинската драма. Защото синът ми продава костюма си за кауза. Без обявена цена. Без пазарлък. Признава, че идеята не е негова - следва примера на други добри хора. Опитват да съберат пари за лечението на 20-годишно момиче с диагнозата „обречен”!…

… Ах, обожавам младите!

За свежите им кожи и чистите усмивки. За свежите идеи и чистите идеали. За чистите сърца. Истинска, свежа и неупотребена красота!

Обожавам младите!

Арогантно-смели според нас, смълчалите се. Глупаво-смели според другите, полегнали за постове насред площадите. Смели обаче!!! Затова и ще поспоря с Горки: Смелите са винаги красиви. А не обратното.

Обожавам ги, младите! Дори за вярата им на инат! Напук на рациото и най-вече на статуквото. Обожавам ги за безкористния антиматериализъм. Поне до 30-тата им година, водораздела за „компромисите в името на всички полезни неща” (Стефан Цанев, знаете ли?)…

Но до тези 30 има много време. Безкраен срок за уж безпочвена вяра, за непресмятана доброта и градивно неблагоразумие. Безкраен срок за пролетен цъфтеж! А пролетта винаги дава плодове. И в уморителното лято, и в примиренческата есен. За всички ги дава. И придава цвят и аромат на сивата и тягостна, отчайващо-озъбена зима.

… Едно момиче с диагноза „обречен” не е обречено. Вярвам! Защото край него кипи пролетта. Човешката. С избуяваща надежда и красота.

… Синът ми продава балния си костюм. Без всякаква драма. Съпричастен на огромна човешка драма. Дано успее! Моля се…

И да! Да, да! Обожавам младите! Всички! Младите - нашата пролет! Защото кой не обича пролетта?!…

9.04.2019

16.

Преди две вечери горчиво плаках на рамото на едно дете. На едно момиче на възраст между двамата ми синове. Мариянчето.

Оплаках се пред детето. Изплаках цялата си мъка. Наплаках се по правилата… И също така по правилата ми олекна.

На другия ден започнах да се самобичувам. Имах ли право да натоваря с проблемите си Мариянчето? Та тя е още дете!… Нашето его обаче е най-добрият ни адвокат. Моето услужливо ми припомни мъдростта за старилото и патилото…

Дааа, питай патило, съветва препатилият ни народ.

Винаги съм уважавала хората, които преминават през живота пред мен. Старилото. Тези, които от купищата житейски ситуации винаги биха могли да измъкнат ако не идентична, то поне аналогична. И да помогнат. Биха могли, … ако искаха… Рядко искат обаче. Защото старите тела са най-малкият проблем на старилото. Истинският проблем на старилото е старото като света злорадство (Нека и другите да се помъчат като мен!). Старото като света остаряло сърце, за което съпричастността е просто плашеща аритмия (Да не би пък проблемът да е мой?!).

Дааа, питай патило, съветва препатилият ни народ.

Но и патилото се дели на две. При това на две крайности. На озлобено от житейските премеждия. И на облагородено от тях тях. Или по-скоро - благо(= добро)родено.

И аз си поплаках на рамото на едно патило. Мариянчето. Макар да не питах нищо. Ала патилото ми даде съвет. Изстрадан сред купищата житейски премеждия в неговия млад живот. Поплаках си на рамото на едно малко момиче и самата аз се почувствах малка. Ала по-силна.

… И моето чудесно благородено патило някой ден ще има нужда да поплаче на нечие чуждо рамо. Дано намери някого като себе си. И дано и аз да не съм прекомерно старило в този момент…

21.04.2019