ПЪТНИК ОТ ВЛАКА
Времето лети и ни отдалечава от събития, от личности, с които доскоро сме били заедно. Смели сме се и сме скърбили заедно, а днес ги няма. Останали са книги, писма и снимки - пътища към спомените.
Стефан Поптонев е роден на 8 ноември 1928 година в гр. Лясковец. Той си отиде от нас съвсем неочаквано през 2004 г. Не бяхме подготвени за тази раздяла. Само броени дни преди злокобната дата беше още здрав и жизнен, с характерния си поптоневски ентусиазъм във всяко начинание…
Видяхме го смирен и тих едва на смъртния му одър. В един студен януарски ден земята го прие завинаги в майчинската си прегръдка. Същата земя, за която толкова се вълнуваше и за съдбата на която пишеше непрекъснато.
В качеството си на кореспондент и журналист беше обходил много пътища. Стефан Поптонев страдаше за здравето на обществото ни. Имаше своя позиция, която бързаше да защити по страниците на много издания.
Публицистиката беше в кръвта му, въпреки че е популярен повече като автор на романи, повести и поетически сборници.
Смея да твърдя, че съм прочел всички издадени книги на Стефан Ппоптонев от последните му десет години. Една от тях “Обител”. Ако е вярна максимата, че “един писател цял живот пише една книга”, то тя с пълна мяра се отнася и за него. Защото на страниците на “Обител” се срещат герои и събития от други творби на писателя.
Но защо е озаглавена така? В тълковния речник срещу думата има едно единствено определение - “манастир”. Може би защото Българското възраждане тръгва все от някой манастир. А на корицата на тази книга стои високо горе , на “бялата скала”, над родния му Лясковец, манастирът “Св. св. Петър и Павел”.
Според мен “Обител” е необикновена книга. Това не са мемоари в прекия смисъл на думата. Оприличавам я на поема. Трудно ми е да определя кога поезията в нея преминава в проза и обратно. Като подзаглавие авторът е записал “Житейски повествования”. И наистина, той претегля всичко преживяно на своето житейско кантарче.
Тук са негови прозрения: “молитва, покаяние и въздишка на жътваря, който, въпреки сушата и кишата, е пожънал някаква своя реколта, някакви свои зърна, може би житни, може би литературни и най-вече житейски”.
След всеки факт от преживяното Стефан Поптонев си задава въпроси, на места те са чисто реторични, на други - конкретни, изпълнени с болка за човека и времето, в което живяхме и в което живеем. Тези въпроси провокират нашата човешка съвест.
Така се стичаха житейските му и творчески обстоятелства, че той непрекъснато пътуваше. Това пътуване го зареждаше с енергия и със сюжети.
Неслучайно един от последните му романи е със заглавие “Влакът, в който пътуваме”. И се оказа, че всички сме пътници в този влак. Влакът на безкрайния български преход.
Малко е да се каже, че Ст. Поптонев беше с неспокойно перо. Стремеше се да обхване всичко, влязло в полезрението му. Пишеше навсякъде: във влакове и автобуси, по гари и чакални.
Като дългогодишен редактор по-младите автори ще го запомнят заради подадената им ръка. Той и в последните си години продължаваше да насърчава редица от тях с бащинска загриженост и топлота.
Беше истински работохолик! Беше?! Как страшно звучи днес тази дума. Но за всички негови приятели, читатели и почитатели тя едва ли има значение.
Защото във времето ще ни съпътства мъдростта на един човек и писател, синовно влюбен в земята българска. И заради това, че той живя честно и достойно като предците си.
…И остава сред нас със своите книги творецът Стефан Поптонев - един пътник от влака, в който пътуваме и ние - неговите читатели.