Лалка Павлова

„Гласът” - поема от Иван Есенски

Проблемите за връзката между твореца и адресата на неговото творчество, за конфликта между личността и времето, както и за индивидуалната духовна драма на непризнатия от общността създател на произведения на изкуството, съпътстват битието на човечеството още от най-дълбока древност. Такава е съдбата на Ван Гог с пренебрежителното отношение на неговите съвременници към картините му; на Христо Ботев, определен от домораслите български „философи” като „нехранимайко”, а поезията му като някакви си неразбираеми „стихца”; а ако си припомним двете елегии на Петко Рачев Славейков „Не пей ми се” и „Жестокостта ми се сломи”, ще усетим онази болезнена драма, отключила тъмната бездна на песимизма, породен от осъзнаването на безполезността от всякакви творчески изяви. Във всички времена поетът се е изживявал като глашатай на Истината и прекъсването на връзката между творчество му и неговото съвремие нерядко води до отказ от творческа дейност или до загуба на желание за творчество. Ако гласът на поета остава нечут, то и огънят в огнището на словото постепенно угасва. Именно този проблем поставя и Иван Есенски в лирическата си поема „Гласът”.
Паратекстът на творбата („Гласът”) отключва в съзнанието на читателя поредица от значения - от желанието да изкажеш публично свое становище по определен проблем, до препокриването на образа на гласа със словото, което в библейските текстове обединява представите за творчество, дело и действие. Гласът, речта и словото са знаци за активно отношение към живота, за стремеж чрез творчеството си да осветиш нови пътища в развитието на общността, както и да аксиологизираш собственото си човешко време. В този смисъл Гласът се превръща в истинското Аз на твореца, в белег за неговата духовна идентичност.
От композиционна гледна точка поемата е конструирана от три несъразмерни по обем части - кратко въведение, което поставя проблема за загубата на „гласа” на твореца; широко разгърната същинска част, представяща причините за случващото се и последиците от него; кратка заключителна част, разкриваща завръщането на „гласа” на поета, интерпретирано през призмата на библейската легенда за блудния син.
Съдържанието на първия фрагмент е разкрито със средствата на лапидарния стил, като текстът му натрупва поредица от символни образи, предизвикващи тягостни представи и чувства. Въпреки че начинът на оформянето на изказа има за цел да отрече образността на словото, то се превръща в ярък знак за отсъствие на желание за творчество поради липсата на истинския Глас, който е съпътствал до този момент битието на лирическия говорител-творец:

Що за образност:
„Сняг
върху скелет овъглен”?!
Няма образи. Мрак -
влажен,
есенен,
стъклен.

Скелетът е символ на смъртта, но и на познанието на прекрачилия прага на неизвестното, на проникналия чрез смъртта в тайната на отвъдното. Иван Есенски обаче, съчетавайки образа на скелета със снега и въглена, тласка мисълта и въображението на реципиента в друга посока. Явно е, че в случая белотата на снега не означава чистота, непорочност и целомъдрие, тя е обвързана със студа и смъртта (всички източни народи използват белия цвят като белег за траур), а черният въглен асоциира угасналия живот на огъня на творчеството, липсата на глас като знак за живот. Това внушение е подсилено и чрез епитетите, характеризиращи Мрака (влажен, есенен, стъклен), т. е. той предупреждава за приближаването на смъртта.
Мъчителен е животът на осъзналия безсмислието на собственото си съществуване. Дните и нощите му „мълчат вдъхновено” върху белите листи, а „белите стени” на новото му битие затварят неговия „глас саможив” в нежеланото пространство на изхвърления извън параметрите на собствения си духовен свят творец. Липсата на вдъхновение наслоява чернилка в умъртвената му душа - лишена от светлината на словото, тя става „бял негатив” с мъртви думи, които преповтарят банално отдавна известните истини като „фотографски терк”. „Хлябът словесен” постепенно изгубва способността си да усеща и съпреживява чуждото страдание, да сочи верни пътища за промяната на битието, и поради това, не можейки да нахрани болния самотен дух на твореца, го оставя без право на сцена и трибуна за изява. Цялата тази мъчителна част от житейската драма на лирическия говорител е поставена под знака на питането: „Де са петлите?”. Петелът е соларна птица, предизвестяваща идването на утрото, свързана е с представи за войнски добродетели и смелост, а при масоните - с идването на инициационната светлина. Самото им отсъствие в битието на твореца говори, че в новия социум добродетели от типа на чест, достойнство и смелост са престанали да бъдат ценност, а животът се е превърнал в една дълга тъмна и страшна нощ, без предвестници за приближаващо утро. Защото в новите граждански времена всичко се постига с раболепно „леснословие” - с него се жънат „тежки похвали” и „сладък звън на медали”, със „словесното пюре” от балади и оди се достига до „платената бодрост”. Истинският, дръзкият творец не може да приеме такъв тип поведение на сцената на словесността, затова става глашатай на неприятни за ухото и джоба истини, той няма „гърло за патос” за лъжата, но в резултат на това - обществото го отхвърля, той е смачкан, унизен и обезверен, отнето му е правото на глас и затова е станал „монологогеничен”. Психологическият срив в борбата за физическото оцеляване унищожава истинската му човешка идентичност, довежда го до отказ от високи идеали и значими граждански цели:

Вече бъбря добре:
много леко и умно.
Вече не ми се мре
за високите думи
…………………………….
Вече заесени.

Останал е жив като че ли единствено инстинктът за самосъхранение - проспани са най-важните битийни жътви, шумът от много значими човешки радости го е подминал и единственото реално „постижение” е, че все пак е доживял до това „есенно синьо”. Според дребнавия еснафски морал именно в натрупаните години е истинското имане, но все още някъде дълбоко в душата му едно будно, подигравателно ехо от предишното Аз на лирическия говорител, продължава да го иронизира:

Хей, оркестъра, туш!
Доживяхме, Иване!

И тази бодлива ирония му тежи като усещане от трънен венец, като „костилка от сажда”, тя му поставя ребром най-тежките питания пред съда на неговата човешка съвест:

Доживяхме до какво -
с тия ялови пръсти?
До покорния хляб?
До инстинктите вълчи?
До безгласния ямб,
що в перото се гърчи?

Греховете изведнъж „оживяват” и превръщат предишните бели слова в черен негатив, техните „пръсти” сочат безбройните редици от „преклонени глави и прехапани устни”, единичният глас се мултиплицира в хиляди, а съвестта на твореца, който няма правото на грешки, е затисната от златните кюлчета на неговото мълчание. Вярно, останал е жив в тази дълга есенна нощ, в която дъждът „вае мокри къдели”, в която „оцелелите спят/ и сънуват разстрели”; платена е цената на тъпия страх в борбата за оцеляването на децата, заради които той, творецът, без да чака награда, е пожертвал гласа си, срама си, съвестта си… В този момент лирическият говорител на Есенски изключително много ни напомня „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. Сега вече и той има трибуна, от която да изплаче така болката си, та светът да научи „колко е непризнат, неподкупен и учен”, сега вече е призован да говори и да създава изкуство, но, за съжаление, от гърлото му излизат само „мехури сапунени”, защото Гласът, истинският Глас на твореца, го е напуснал. Борбата не за идеи, а за насъщния, го е превърнала в роб на хляба, издигнала е над главата му „безкрилия покрив” на „затлъстелия порив”. Оркестърът свири валс, призовани са петлите, но болният Глас „опипом” търси брод, словата му „се съсирват” в бялата стена от „кръв, артерии, бронхи…” Драмата започва да придобива вид на трагедия, от която мокрите клони на мрака потреперват, превръщат се в изпокъсани нерви, в кости, в „скелет до скелет”, черни ками се целят в неговия страх, породен от вида на случващото се. Тази възходяща градация на все повече натрупващата се трагика изведнъж е разкъсана от повторението на началните стихове в нов семантичен вариант на дълго събиран гняв, изразен с жаргонно звучащото „тъп сняг” и с градирани епитети:

Де е тъпият сняг
с оня скелет овъглен?!
Що за призраци?
Мрак -
черен,
яростен,
пъклен…

Достигнат е пределът, натрупаните в годините гняв, срам и ужас внезапно избухват във вика за спасение: „Мамо-о-о!” Този вик отключва мига на катарзиса, поразява онези дяволи, „окосмени и рогати”, „с тънки кози нозе и мазен смях”, обсебили душата му, и те изведнъж се сепват и „подвиват опашки”. Някакво необяснимо „Нещо” започва да вие като вълк в душата на лирическия говорител, разкъсва мрака и разтваря портите за истинския сняг, за истинския Глас, дошъл внезапно заедно с петлите и призовал новото утро, в което „лумва зората”.
Заключителният трети фрагмент бележи духовната победа в битката с дяволския мрак. Гласът на честния поет, борец за Истина и Справедливост, се завръща като блуден син при лирическия говорител, за да поиска прошка. Възкръсва из руините на „брътвеж” и „тътнежи” загубената идентичност на твореца:

Тук съм - целият аз.
Тук съм - на пръсти, смутено -
моят, блудният Глас
се завръща при мене.

Живеем в продажно, разделно време с овъглени души, размита е границата между добро и зло, между доблестно и безчестно, а бруталната алчност и борбата за хляба обезличават Духа. В такива времена на безпътица творецът няма право да абдикира от своя дълг, поддавайки се на „тъмния вихър” на човешката суета. За тази негова жреческа мисия той е предупреден още преди 130 години, когато народният поет Иван Вазов написва:

….Господи, ти ще простиш, за жалост,
човека слаби, но не поета!
( „4-тата годишнина на Сливница”, 1888 г.)

ИВАН ЕСЕНСКИ
ГЛАСЪТ

1.
Що за образност:
„Сняг
върху скелет овъглен”?!

Няма образи. Мрак -
влажен,
есенен,
стъклен.

2.
Де са петлите?
Дъжд, досаден и дрезгав,
все вали и вали
ненаситно и трезво.
Дни и нощи, и дни
талантливо преписвам
тия бели стени
върху белите листи.
С моя глас саможив
те мълчат вдъхновено -
като бял негатив
на чернилката в мене.

Фотографският терк
е банално известен.
И не става по-мек
с него хлябът словесен.

Леснословие, ти
жънеш тежки похвали.
На гръдта ти трепти
сладък звън на медали.

Поменуваш добре
от платената бодрост,
от словесно пюре
за балади и оди.
Аз съм без сетива
и без гърло за патос.
Не завиждам. Това
също крие опасност -
същата белота.
Както и да я кича,
вече е възрастта
монологогенична.

Вече бъбря добре:
много, леко и умно.
Вече не ми се мре
за високите думи.
Вече всяка игра
стриктно се донаписва.
Вече няма шега
с неудобните мисли.

Вече заесени.
Мокър птичи оркестър
рони обли луни
от заспалия кестен.

Колко жътви проспах,
колко шум ме подмина!
Но поне доживях
това есенно синьо!

Според фолклора уж
съм натрупал имане.

Хей, оркестъра, туш!
Доживяхме, Иване!

Но ръми тишина
и размива куража.
Всяка бяла вина
е с костилка от сажда.
И това тържество
е нелепо и късно.
Доживях до какво -
с тия ялови пръсти?
До покорния хляб?
До инстинктите вълчи?
До безгласния ямб,
що в перото се гърчи?

Няма никакъв шанс
тоя поплак сиротен -
да излезеш без глас,
ала жив от живота.

Нощ е. Есен.
Дъждът
вае мокри къдели.
Оцелелите спят
и сънуват разстрели.

Аз съм тук.
Оцелях
Получавам заплата.
Галя тъпия страх:
„Да пораснат децата!
Всичко, всичко ще дам,
без да чакам награда:
давам глас, давам срам,
давам съвест…”

И дадох.

Сякаш гърлото ври
от мехури сапунни.
Ха сега говори -
Нали търсиш трибуна!
Нали целият свят
трябваше да научи
колко си непризнат,
неподкупен и учен!

Говори! Говори!
Сътворявай изкуство!

А страхът те гори…
А гласът те напуска…

Заглушиха ме.
Знам,
заглушават ме още
и оттук, и оттам -
ежедневно и нощно.
Шпионират кръвта
и от Изток, и Запад…
Белота, белота
от душата ми капе.

Задушаваш ме, хляб!
С теб, насъщният, мерят
мене - хлебния раб.
Затова съм ти верен.

Задушаваш ме, дом!
Под безкрилия покрив
шава в меко легло
затлъстелият порив.

Задушаваш ме, смърт!
След като онемея,
ще се срещнем отвъд.
Засега ще живея.

Но сега не дъждът
драще вън по стъклата.
Те са - моята плът -
окосмени, рогати.
Откъде ли се взе
тая напаст несретна
с тънки кози нозе,
с мазен смях?

Греховете -
куп, противно креслив,
жлъчно в мене се цели -
като чер негатив
на словата ми бели.
Сочат с пръсти, уви,
не измислици пусти -
преклонени глави
и прехапани устни:
тоест, целият аз -
от мълчание златен.

Хей, оркестъра, валс!
Хей, петлите, елате!

Но ръми тишина
и размива лицата.
В няма бяла стена
се съсирват словата.
А гласът упорит
търси опипом брод и
къса бялото - с хрип,
с кръв, артерии, бронхи…

Мракът мокро шуми -
с клони вън потреперва.
И не клони, ами
изпокъсани нерви.
И не нерви, ами
кости - скелет до скелет:
с мокри черни ками
в моя страх се прицелват.

Де е тъпият сняг
с оня скелет овъглен?!
Що за призраци?
Мрак -
черен,
яростен,
пъклен…

Нещо в мене крещи
ужасено, безсрамно
и невинно - почти
като в детството:

- Мамо-о-о!

Те се сепват отвън.
Те подвиват опашки.

То крещи - като вълк,
от страха си уплашен.

И се втурва снегът.
Мракът тежко отлита.
И след миг - първи път -
се обаждат петлите.

Втори път.
После пак.
После лумва зората.
Сбогом, дяволски мрак!
Сбогом, мои рогати!

Предостатъчно леш
има в Бялата книга.
Стига с тоя брътвеж!
И с тъжачките - стига!

3.
Тук съм - целият аз.
Тук - на пръсти, смутено -
Моят, блудният Глас
се завръща при мене.

——————————

(„Духовни вселени”, издателство „Български писател”, София, 2018 г.)