АДРЕС
АДРЕС
Не ме очаквай повече, недей
да предизвикваш чувствата ми.
Под знака на послушните живей,
върти се в орбитата на бездушните.
И продължавай всичко да делиш
на охранявани гранични зони.
Приспособявай се и тъй ще се въртиш
в галактиката на илюзии огромни.
Илюзии, че в центъра си ти
на цялата вселена.
А ние в орбита ще се въртим
и страх космически ще ни обзема.
Не искам да си моя траектория
в измислено небе от теб.
Ще светя като пламнал метеор и
със своя диря на поет.
***
Не вярвах аз, но беше прав баща ми,
че този свят е глух за чужда скръб и радост.
Не искаше чрез некролог да известиме за смъртта му -
все някой някого ще жали и зарад някого ще страда.
Прочетен вестник - знам са - всички некролози,
не ги разлепвайте на порти, по стълбове, стени.
Ще ги захвърли вятър в калта. И най-възможно е
лицето ми да смачкат обуща и коли.
Не знаеше горкият сина му колко рани
от набези за слава, за власт и за пари
получил е от грубост на звани и незвани,
но пак намира сили изправен да върви.
***
И аз се препъвам от бързане към пространството площадно,
като жребец отвързан от коневръз пърхам с ноздри нетърпеливи.
И мен ме посрещат, и мен ме ограждат словесни водопади
и очите ми светлина от размах на крила залива.
И мен ме застига високият поглед на кубетата на свети Александър Невски
и с други погледи се целува погледа ми - небесно замаян.
И мойта душа се разпъва между огъня в очите на дякон Васил Левски
и нетленния огън за вечната слава на вечния войн незнаен.
И аз замервам с думи черните дяволи, спотаили се зад стените на Рая,
и аз вярвам - ще ги прогоним оттам, макар да чакат някакво чудо.
Както е казал поетът - моята вяра за утре е бронирана здраво,
но нали пак поетът е казал - у нас всички свестни считат за луди.
Нека! Мен друго ме плаши - че изневиделица отнейде може да сипне градушка
над градината с дърветата плодни на нашето днешно очакване.
Тогава - как ще се сбъдне мечтата им като люлка небето да люшнат.
И да прогледне, да светне пространството от хвърчила на децата ни.
НЕ СЪМ ВИ ОЩЕ КАЗАЛ
На Валентин Караманчев
Аз бях еленов поглед на детство беззащитно,
облегнато доверие върху огради между къщи ниски.
Видяхте ме с душа прозрачна. И без да питате
поискахте да ме превземете, поискахте
да се превия двойно, да стъпите на мене -
небето на живота си за да прегърнете.
Да си хихикате, че са смалени
и ръста ми, и сянката по стръмното.
Но от върха на вашата измама - казвам ви -
оная приказка, дошла до наше време:
Като лука в земята сме. И както да ни газите -
все повече, все повече растеме!
***
И стига с тази твоя идилия -
с милувка на цвят и нежност на сняг.
Живота си още живееш по стар стил. И
не виждаш, че с други неща е богат.
Аз виждам с какви предимства живеете,
приятели мои в модерния век -
с компютри изписвате свойте „Здравей”,
загърбили в сянка самия човек.
С автобуси, тролеи, трамваи превозвате
настръхнали погледи, нетърпимост минирана.
Любезност раздавате в скъпернишки дози,
в банкноти измервате дните отминали.
И от етажа панелен - затвор за душата ми -
вие нощите късно приспите ли, аз гледам
из пътя, по който до тук ме доведе съдбата ми,
по пътя, огрян от слънца слънчогледови.
Там, като братя къщи глави са допрели,
на небето високата шапка всеки може да вземе.
Хората знаят, че подир раждания идат раздели,
че прах сме по дрехата вечна на вечното време.
ЕДИНСТВЕНО
На Миле Марковски
Като лъч в поглед на капка,
като глас на разсъмване в цвят -
да премина тихо и ласкаво
по средата на шумния свят.
Като полет на птица висока,
като шепот на зреещ клас
да вървя в неизменна посока -
на сърцата ви към вярната власт.
И ако гласът ми внезапно изстине,
а погледа грабне вятър насрещен -
да ви настигне нейде - единствено -
като дългото ехо на песен…
САМО ЗА ВЪЗРАСТНИ
Как да се върна? Как да отворя царските порти на детски години?
Преследват ме спомени, грижи обсаждат живота ми като гарвани.
Обърна ли поглед, обратно ли тръгна - препъва ме сипей на минало,
напред ли поема - замръквам, осъмвам - от клюки и завист заварден.
А съм извеждал от двора разсъмване. И на деня съм отварял вратите.
До конче в ливади завързвал съм лято, в копи от сено приспивал съм вечери.
И съм докосвал от хребет слънцето, от него съм дърпал на облак ушите,
после по билото вятър ме грабнал, пътя повел ме, отвел ме далече…
Как да се върна? Издухал е вятъра като глухарчета всички години,
следите на кончето дъжд е отвлякъл, небето не шепне с думи странни.
Обратно ли тръгна - преследват ме грижи, препъва ме сипей на минало,
напред ли поема, обсаждат ме спомени - пътят назад е заварден!
ДАЙ БОЖЕ
Гълъби гукат в усое,
пее гората стаена.
Съмва над детството мое,
слънце изгрява у мене.
И се надбягвам с небето -
пътят все тича, не спира.
Вече прегази полето,
вече прескочи баира.
И да зъмръкне - възможно е
в лунна гора безсезонна.
Тебе се моля - Дай Боже,
пътят за мен да си спомня…
PANTA REI
На брат ми Кръстьо
Помниш ли, мамо?
Гарваново ято плетеше последен венец
над смълчаните покриви.
Зад прозореца на гърбавата къщица
изгря и нашето слънце -
лицето на баща ми.
И ти духна кандилото.
Помниш ли, мамо?
Той не донесе пушка,
а овошка напъпила -
за да я посади в нашия двор.
…Просълзени от радост,
че птиците им връщат своята вярност -
стрехите пееха.
Тогава овошката завърза панделка
за първи път
и затанцува на един крак
като момичето от съседния двор.
А дърветата наоколо се смееха…
Помниш ли?
Сега по калдаръма
потропва дрянова тояга,
на която подпира своите години баща ми.
И овошката я няма.
Едно дърво
с листа, опърлени от пожара на парещи есени,
гледа към бялото облаче
върху главата на мама;
и тъгува за бялата панделка
в оня ден - когато -
опиянени от радост,
че птиците им връщат своята вярност,
стрехите пееха…
Колко сме остарели, мамо!
***
С градски обуща, през градски капризи -
животът ни бяга, с него и ние.
А някъде детството шляпа безгрижно -
в поречие лунно, в синя кория.
В джобовете - слънце. В пазвата - песен,
устните пари ниското пладне.
По стръмното - сянка. Над извор надвесен -
денят е яростно жаден.
Щъркел пристъпя до жабешка врява,
колата скрибуца под нощно чергило.
Звездите пресяват от тъмната плява
в шепите свои Пирин и Рила.
Стъпките гаснат. Огнището също -
денят е изчезнал със шапката сламена.
Детството мое пак се загръща
с умората мамина…
КАТО ГЛЕДАМ МАМА
От лунен смях извираха след тебе
пътеки, бързах подир тях тогава -
през времето със вкус на детство
и с мириса зелен на здраве.
И златен прах през погледа на утрото
омайваше косите ти. Изгряваше
жуженото на медени пчели, залутани
из цветно-житената врява.
Проблясваха в ливадите нозете ти
като слънца. И бързаше баща ми -
припламваха в очите му съцветия
и пееше реката странно…
Кросното на живота ти навиваше
пътеките, от лунен смях запредени.
Търкулна се на лятото зад билото,
отдето слизаха пчелите есенно.
На сняг миришат капките дъждовни.
Горчиво е, горчиво е небето.
И ти плетеш от светлите си спомени
за старостта си топла дреха.
МАМА ПЕСЕН ТЪЧЕ
Шепнат върбите, реката тече;
бяло платно е небето.
Пеят ръцете й - мама тъче
пъстроцветна пътека.
Навива кросното златни лъчи,
сияния цветни навива.
Немее денят и покорно мълчи
пред тази хубост небивала.
И с поглед омаян - целият свят
гледа реката как спря да тече
и слуша как от звук и от цвят
мама песен тъче…
СЛЕДА
Сега, отдалечен от долината,
от долината на живота ти,
където самотни спомените ми пасат -
сред пясъчния бряг на старостта ти,
от теб отдалечен, с очи те търся:
едва съзирам хоризонт нататък
и теб едва съзирам, мамо.
А все така - отдалечен от долината,
от долината на живота ти, те виждам:
завързала за хурката на младостта си
огромната къделя на небето,
пристъпваш бавно, да не скъсаш
гласа на пеещо вретено.
Ръцете ти предат от светлината,
от светлината на небето.
И не виждаш:
къделята над тебе се смалява,
смаляваш се и ти самата…
Не виждаш:
изтънява,
ще се скъса
гласа на нишката, а всъщност
пътеката на дните си допридаш
под сянката на своята самотност.
Тогава - в долината на живота ти
внезапно гласът на тежкото вретено
като следа на падаща звезда ще светне
и ти самата ще изчезнеш.
СЪЗЕРЦАНИЕ ЗА МАМА
Едно облаче се люлее
със шареното въже на дъгата.
По угасналото огнище на брега
денят едва-едва върви -
понесло слънцето във кошница.
С плач дърветата пътуват
след залязващото птиче ято. . .
Опряла пъстрата палитра на коляно,
с унес на зограф
есента рисува тебе,
мамо,
с лице -
обагрено от злато.
СТОПАНИНЪТ НА ЗЕМЯТА
Когато влязъл в окопите -
захвърлил
мрачното небе на каската,
за да гледа звездите
върху истинското небе.
И все обръщал очи назад -
очаквайки да го настигнат
овошките край селото
и недоораните ниви,
които се уморили с него да вървят
и насядали да починат по баирите.
На разсъмване
огнени съзвездия
мините разискрили…
А той -
под лятното небе се втурнал
срещу тях -
помамен сякаш от светулки,
знак,
че е време за жътва.
И се стъмнило. . .
БАЩА МИ И РЕКАТА
И все до там - до твоята река и пясъка отсреща
достигаше страха - водата стъпките ми да не грабне.
Навеждаше се лятото до устните ти, шепнеше му нещо -
то кимаше със залеза си и тръгвахте прегърнати през рамо.
А вечерта-дихание на конче-задрямалите ридове събужда.
Козите на съня - отблясъци далечни - плешивите им темета изкачват,
катерят се по сипея опален, събират облак пеперуди,
изсипва с шепот жълт светулки от пазвата си здрача.
С походка на лисица - свадливите скали луната дебнат
и ехото на камъче отронено в ръцете си като деца подхвърлят.
Бодливото безсъние на шипки - след вик на кукумявка стене,
в къпините загледани, звездите с крилцата на калинки пърхат.
Дърветата - ту цигани бъбриви - в катуна на нощта пристъпват -
разпалват въглени в небесното огнище с невидимо духало;
ту - припнали деца - синчец от утрото откъснали -
към твоята река повеждат разсъмването бяло.
Разсъмването на съдбата ми - след залеза на омагьосаното детство,
в което с благослов ме изпроводи през реката на живота ми.
И тръгнах слънчево по пясъка, без обещание в наследство
на песенно пътуване, с предчувствие за собствена Голгота.
Вървя през бъдещи стърнища, през житените си години -
към жълтия харман в полите на безумен юли.
Ехидното преследване на засуха не ме отмина,
припламналото пладне в средата на деня безмилостно прижуря.
И трябва от заканата и съсъка на остра паламида,
от лицемерието на облак съдбовно да спася житата -
преди кресливи врани към зърното да заприиждат
и хляба да отвее прииждащият вятър.
Едва тогава по кората на есенно-ръждиво време
спокойно ще послушам кълвача как се труди.
И от завоя на живота ти през залеза ще гледам
как катеричката на спомена в пространството се губи…
***
Да можех да ти кажа, татко, как дните слепи са за мама -
от оня, в който я напусна, до всеки нейн последен.
Из двора ходи вечер, с нощта осъмват двама
и все за тебе с мисли, в далекото загледана.
Изгрява сняг - не вижда. Зелено плисва - тъмно е,
петлите ден не викат - кълват звезди в небето й.
Високо слънце грее - тя в свойта мъка зъзне -
студено е без тебе, самотно е сърцето й.
Вратите за съня си затуй залоствам, татко -
загръщам се с безсъние - при нея да остана.
Да можех да ти кажа - как гледа все нататък
и шепне твойто име. И плаче, плаче мама…
***
Ти можеше, татко, ти можеше всичко:
като раница облак да метнеш на рамо -
да отведеш нашата улица нейде, аз да подтичвам
и от гурбет да се върнете празнично двама.
Ти можеше зима и пролет, лято и есен
да доведеш от планините - коне с буйни гриви.
Мрака да палнеш от прахан и кремък небесен
и да разчиташ съдбата по стъпки на дивеч.
Ти можеше… ала зад бялото видело
пътят все още те търси и се не връща.
Само споменът като коня на пътник загинал
с копитото рие и цвили пред нашата къща.
***
И непрестанно - в безсъния, в сънища виждам баща ми
по стръмнините на нашата бедност.
Как по средата на лятото - слънчеви поводи хванал -
на водопой към реката баирите свежда.
Виждам го - рани от конски подкови по моето детство
с лунен мехлем и сън на треви да лекува,
и до ухото на мойта съдба съдбовно и клетвено
думи да шепне за здраве, че с него живота е хубав.
Виждам го - как от скалите орлови на мъчни години -
бързайки нашето щастие с очи на орел да види по-скоро -
последният камък, денят му последен се свлече лавинно
и на живота му светлият кръг като кръг на светец се затвори.
