ЛЮБОВ
Неделчо Канев не бе красив, не бе и грозен. Като малък бе нарамен или пущове, както викаха в Горно Дерекьой /Момчиловци/. Пуста младост - широко й е около врата, няма мостове и плетове, няма запиране за онова, което е свободно.
Любовта му беше от луда по-луда. Не виждаше ли Чока през деня, вечерта не заспиваше. А виждаше ли я, нощем я сънуваше. И утринта се събуждаше тъй, че имаше повече ищах за работа, защото сънят го държеше до часа, когато отново щеше да я срещне и душата му да се възнесе до седмото небе.
И Чока го галеше - бяла и пъргава, несвадлива, чиста като извор и стройна като ела на Роженските барчини.
Къщата на галницата бе в махала Шипката. Покрай нея минаваше пътека, която се напъваше да стане сокак, или по-точно сокак, който се свиваше до пътека, по която двама се разминаваха, ала трябваше да се допрат.
Един ден Неделчо слизаше по пътеката и я зърна през прозореца - Чока шеташе, може би миеше съдове или вършеше друга подредба. Прескочи плета - той бе нисък, колкото да не втесат животни в градината. Какво бе за него този плет - все едно магаре да яхне или да напъди непослушна коза.
Под стрехата имаше дървена стълба, скована навярно от баща й. Изправи я и се заизкачва - едно от стъпалата обаче се строши и Неделчо се бухна в хальота, както тогава казваха на клозета. Добре, че Чока не го видя - щеше дълго да се смее до уши. Очите имат по-дълга памет от ушите!
Наблизо нямаше чужди люде - иначе щяха да се извръщат, да го разнасят из селото и да му излезе прякор. Неделчо се почувства гнусно в ямата, която по-късно щяха да нарекат септична. Трудно се измъкна. Потурите, гащите, чорапите - всичко бе попило гъстата и мръсна течност. Ставаше му хем смешно, хем тъжно.
По-надолу бе Кафеловската вода - чешма с дървен чучур и корито. Поизми се той, поналекна му - та да си върви и прибере. Вмириса пътеката от Чокината къща до Кафеловската вода. И хремав да беше човек, пак щеше да му бийне. Неделчо още на двора се съблече, метна накуп дрипите си, стопли вода и се изкъпа. Опита се да ги изпере, ала…
Спомни си и една приказка: „Не може и душата в рая, и любовта до края”. На следващия ден Неделчо Канев даде цяла надница на комшийката Журувица - да изпере лайнените му потури.
Жената ги накисна и как ли не ги обръщаше в коритото, но те не измирисваха. Тогава Неделчо ги метна в едно кьоше на подника. Напролет, както всяка година, почистваше градината. С греблото събра изгнили листа, съчки, всякакви остатъци от зимата и върху тях хвърли потурите си и ги запали. Това, което водата не стори, огънят го свърши.
Неделчо Канев разказа с малко притеснение и смут историята на Чока. Тя се смееше, закривайки устата си с ръка, поглеждаше го с добри очи и пак избухваше, без да може да се сдържи.
- Насмей се и да спрем тоя мухабет!
- Не е болка за умиралка. По-важно е да не охлепем душите си - тогава нито огън, ни вода - нищо не може да ни умие!
Не беше писано Неделчо Канев да прекара живота си с галницата Чока. Той отиде на Божи гроб и стана хаджия. Посвети се на християнството, на православната вяра. Освен това остави име в строителството на черкви и камбанарии, на чешми и мостове, на паметници…
Когато Неделчо и Чока поостаряха, помагаха на отец Константин Канев, негов племенник, в църковните дела. От време на време си спомняха за тази щуротия, която, макар и неприятна, им носеше дъха на младостта, на онова, което безвъзвратно си е отишло и никога няма да се върне.
Неделчо Канев напусна земния си път през 1965 година. Чока - по-рано, но го чакаше горе. И преди да се качи при нея, Неделчо провери няколко пъти дали е здрава стълбата.
А и тя му подаваше ръка - както се подава ръка на човек, за да стъпи на небето и отново да са заедно, този път може би - завинаги!
