ДОКАЖИ ИСТИНАТА
Адвокатът Демирев беше интересчия човек и подвластен на парите. Той стремглаво стъпи на почти изгнилия клон, поставен над вадата, и след като едва не изхлузи от рамото си кожената чанта, прескочи на отсрещната страна, където се простираше имотът на художничката Терзиева.
Тъмнозелените и пресметливи очи видяха, че в средата на ливадата като нишан се беше изправила жената, с която имаше среща.
Посредникът на своя богат клиент Баго ускори крачки, обзет от сладострастия, които го караха да ходи разкрачено, а това никак не беше подходящо за неговия нисък и слаботелесен ръст. Отстрани изглеждаше смешен, но на него никак не му пукаше.
Единственото, което искаше в този момент, беше художничката без съпротива да подпише документа за продажба на имота и той да вземе останалата част от хонорара от богатия си клиент. Притесняваше го мисълта защо това трябваше да стане тук, а не в неговата адвокатска кантора.
- Дойдох! - каза смирено Демирев. - Би било добре да подпишеш документа и да свършваме с разправиите - и извади от чантата един-единствен документ. - Ето тук и да се стиснем ръцете.
- Поканих те тук, адвокате, не да подписвам, а да ти посоча земята, на която ти и твоят мафиот не заслужавате да стъпвате. В сухожилията на тази ливада са потта и трудолюбието на моите родители. И не я преотстъпвам за строеж на бетонна сграда.
- Нима ме повика в този пустош, за да ми откажеш? - почти вбесен я смъмри Демирев, като едва сдържаше буйния си нрав.
- Отказвам - каза Терзиева и повече не продума.
Адвокатът си тръгна, но вече не така наперено, а сякаш се беше смалил още повече.
Фигурата му се клатушкаше между избуялата трева, докато най-после изчезна от погледа на художничката, която, доволна от постъпката си, тръгна бавно към другия край на имота, който стигаше почти до морето. Тя от дете обичаше това място.
Захласната в морската красота, изведнъж се стресна от притъпен гърмеж и мирис на изгоряла трева. Докато се опомни какво се случва, телефонът й звънна.
- Да, аз съм! - отвърна недружелюбно. - Моля, какво? Запалили са ми колата? - попита разтревожено художничката. - Полицията… Да… да… Знам къде е! Е, беше доста старичка, но все пак ми вършеше работа. - каза тя и преди да тръгне, решително направи това, което си беше наумила - да усети мириса на солената вода и да подиша морски въздух.
Това й приповдигна настроението и тя се запъти към полицията. Влезе в новопостроената сграда почти едновременно с няколко други мъже.
Дежурният й посочи стаята, тя почука на вратата и влезе. Посрещна я младолик мъж, който й се представи като Станимир. Предложи й стол и чаша вода с надежда, че дознанието ще премине гладко.
- Госпожо, да сте забелязали някой да ви следи? - попита я той.
- Тук съм родена, но отдавна се изселих в столицата. Дали ме следят? Нито съм престъпник, нито пък на някого съм направила зло! - отвърна тя, без много да се замисля. - Съпругът ми почина, а дъщеря ми е в чужбина…
- Госпожо, освен Демирев, друг искал ли е да купи вашия имот? Опишете ни всичко, за да можем да намерим извършителя.
Терзиева импулсивно остави чантата си встрани, взе химикалка, но не написа нищо. Да описва живота си на лист хартийка… нямаше да направи това и полугласно каза:
- Няма за какво да пиша. Свободна ли съм?
- Явно не държите да разкрием кой ви е запалил автомобила?…
Потърпевшата бавно стана. Взе чантата си, напусна Районното и се запъти към хотела, където беше отседнала, без да подозира, че е собственост на измамника. На сутринта смяташе да тръгне за столицата.
Отрицателният отговор на Терзиева обаче засили интереса на полицая към случая и той решително тръгна към хотела на бизнесмена Баго.
Пред входа спря. Изчакваше да влезе с някой от посетителите, за да не буди съмнение. С крайчеца на дясното си око забеляза, че в дъното на фоайето, на малка маса, с гръб към него стояха Баго и Демирев. Те разпалено разговаряха и се взираха в куп документи.
С професионалния си нюх полицаят откри стаята на жената и почука. Чуха се леки стъпки и вратата се открехна.
- Какво искате? - попита тя с явно нежелание да разговаря.
- Да поговорим, но не на вратата - опита се да я убеди Станимир.
- Влезте.
В стаята всичко си беше на мястото. Личеше си, че художничката се готвеше да заминава.
- Госпожо Терзиева, не е редно да разговаряме тук, но го правя, защото… защото, знам коя сте и кой иска да ви измами. Затова ви моля незабавно да си осигурите добър адвокат. Аз също ще се постарая това да не стане. Ето визитката ми - каза полицаят и излезе.
До този момент художничката не беше изпитвала подобно безпокойство. Тя взе опакования си куфар и буквално излезе след него.
На излизане Станимир видя, че Демирев и Баго се бяха преместили в хотелското барче. Адвокатът, застанал до него като укротено животинче, се мъчеше всячески да разведри обстановката.
Полицаят излезе незабелязано и с бързи крачки се отправи към службата, за да завари началника си и да му докладва.
- Господин началник, няма да е лесно да докажем истината. Причините ги знаете - баща ми. Но ще се постарая.
- Настина е татко ти. А го познавам отдавна, когато бе справедлив и отговорен директор в туризма. Сега какво му стана?… Пенсионира се и реши да натрупа пари. И то с този бабаит. Поговори с него.
- Но преди това ми разрешете да се срещна с моя преподавател от Академията. Ще поговоря с него за случая. Знаете, че го уважават в нашето министерство.
- Добре, срещни се, поговори и ме информирай. Свободен си.
Станимир приключи в службата и тръгна към жилището на родителите си. Влезе, без да звъни. Завари баща си на дивана - намръщен, с чаша в ръка, а майка му седеше до него и нервно потропваше по масата, като непрекъснато нещо мърмореше.
- Дойдох, за да поговорим - каза Станимир.
- Очаквах те - каза баща му без да го поглежда.
- Знам, Багата те държи в течение.
- В този град всичко се знае. Сине, какво си настръхнал като петел срещу кокошка!
- Де да беше кокошка, татко. Той е цял орел.
- Като видят, че един бизнесмен изкарва пари, и веднага го вземат на мушка.
- Ако бяха честни игрите му, никой нямаше да го закача.
- Ясно, настроил си се и срещу своя баща.
- Сине - обади се майка му, - не се дръж така с татко ти. Той прави всичко, за да сме материално добре. Не виждаш ли какви времена настъпиха… Без пари си загубен. Едно погребение като хората няма да можеш да ни направиш, ако нямаме пари. Какво си се вторачил в тази работа! Време е да се ожениш.
- Не мисли за моята женитба, мамо, а за това в какво се е забъркал татко.
- Успокой топката, сине. Сега, когато започнах да правя пари, ето те и тебе, търсача на справедливостта. Баго е бесен, че му спираш проекта. Тъкмо можеше да получи европейски пари, и ти се появи. Знаеш ли какво може да ти се случи, ако не беше мой син. Предпочиташ ливадата да стане развъдник на змии или на луксозен хотел, в който да почиват българите. А кажи, де! - говорейки, баща му подскочи от дивана.
- При други обстоятелства можеше да стане, но жената не си продава имота. Баго го иска с измама. Убеден съм, че неговите лакеи запалиха колата й, за да я сплашат.
- Не се занимавай с него. Опасен е. Пък ако искаш, послушай баща си, ако ли не, оправяй се сам. Но после не ме моли за помощ.
Станимир не каза нищо от уважение към баща си. Тръшна вратата след себе си и излезе навън. Обичаше родителите си, но напоследък и двамата мислеха само за пари, което го караше да страда. Синът им ясно предусещаше, че тепърва започва битката.
Дали младостта му вдъхваше смелост, или беше наследил това от своя дядо, в този момент не можеше да си го обясни. Подчинявайки се на тези мисли, се прибра в своя апартамент. Събу обувките си и се изтегна на дивана. Така заспа. Събуди го алармата на телефона.
Скочи и погледна часовника. Самолетът му излиташе след два часа. Имаше време само за душ и кафе.
На летището забеляза Демирев. Не искаше въобще да го среща, но онзи го съзря и тичешком отиде при него.
- Е, по задачи ли? - попита той.
- Вие също, нали? - отвърна Станимир.
- Как е баща ти?
- Добре знаеш как е, господин Демирев - уклончиво отговори полицаят.
- Можем да си говорим без официалности. Имам среща с една клиентка. Дано и този път не ми извърти някакъв номер.
- Аз ще си взема кафе - каза Станимир с намерение да се отърве от досадното присъствие, но не успя, защото Демирев тръгна след него.
- Все пак ще летим в един самолет.
На полицая му беше ясно, че Демирев отива при Терзиева. За негово избавление нахалното човече видя познато момиче, на ръст два пъти колкото него, което с все сила мъкнеше огромен куфар, и се запъти към него. После повече не се засякоха.
Станимир обичаше преподавателя си от Академията заради уроците и примерите от нелеката полицейска професия. Неговите умения му се отразяваха добре и той добиваше самочувствие в работата.
От него се научи да доказва истината, да проявява нужното старание и най-вече да разграничава доброто от злото. Но сега в ситуацията беше замесен неговият баща и
Станимир отново имаше нужда от съвета му. За него не беше никак лесно заради причината, която трябваше лично да разкрие.
Когато тръгна към мястото на срещата, което добре познаваше, денят беше слънчев и паркът беше пълен с хора, които се движеха, вдъхновени от хубавото време, и шумно разговаряха. Станимир видя преподавателя си и след като се поздравиха, седна до него на пейката.
- Няма да ви питам как сте - започна пръв Смиленов. - За да ме търсите, значи работата е сериозна.
- Господин Смиленов, вашите съвети са ценни за мен.
- Вие си имате добър началник, стар колега, той на какво мнение е?
- Иска от нас, младите, сами да си вършим работата. Но когато бъркаме, да не си му насреща.
- Слушай какво, момче - сериозно каза професионалистът. - Прави това, което ти подсказва съвестта. Имаш моята подкрепа. В пенсионна възраст съм, но все още имам свестни колеги . Знам за случая, който са ти поверили. Някой иска да се провалиш.
- Знам, заради баща ми - рече Станимир.
- Направи така, че да го изолираш от мафиота. После докажи синовната си обич, но не като полицай. Може би сега е малко заблуден или пък Баго го държи с нещо, което трябва да разгадаеш. След това чрез медиите атакувай мафиота. Зашуми ли се, баща ти сам ще се отдръпне. Художничката за тях е дребна риба. Досега можеше да й отнемат имота, но май има нещо, което все още ги спира. Трябва да свием чадъра над него.
- Затова исках да поговорим!
- Ще говоря с един човек. Ти направи това, което те посъветвах.
- Благодаря ви за помощта, господин Смиленов - каза Станимир и стана.
- Успех, момче!
Полицаят се сбогува и тръгна към метростанцията, като импулсивно набра номера на Терзиева.
- Госпожо Терзиева, по друга работа съм в столицата, но бих желал, ако ви е възможно, да се срещнем. Така ще ви спестя едно идване до морския град.
- Сега пък ти! - прозвуча гласът на Терзиева. - Преди малко Демирев ми звъня, но му отказах. Оставете ме на мира.
- Не става дума само за имота ви, госпожо Терзиева.
Тези думи явно накараха художничката да преосмисли ситуацията и тя побърза да се съгласи.
Видяха се на две преки от мястото на обаждането. Седнаха в кафене с няколко масички на тротоара.
- Госпожо Терзиева, не забравяйте, че аз съм полицай. Моят съвет е да си вземете добър адвокат, защото скоро ще ви се наложи да застанете в съда. От вас искам да кажете истината. Имам достоверни документи, които доказват, че Баго, освен с имотни измами, се занимава и с наркотици.
- Мерзавец… Не ми е толкова за ливадата, колкото за това, че е измамник и трябва да си намери майстора.
- С ваша и на баща ми помощ това може да стане.
- На баща ви? - изненада се Терзиева. - Той пък каква работа има с тоя мошеник?
- Съдружник по неволя. Поне засега е така.
- Боже, в какъв свят живеем… - каза Терзиева . - Предполагам, че имате още нещо да ми кажете? - попита и умолително го погледна.
- Да - отвърна полицаят. - Обичам дъщеря ви. Но тя си тръгна, без да се обади. Запознахме се, когато учех в Академията, полицейската…
- Ето на, затова си загрижен за моята участ. И тя ми подхвърли нещо, но не се доизказа.
- Не ме разбирайте погрешно, госпожо Терзиева. Това няма нищо общо с вашия случай.
- Просто се пошегувах. Да внеса малко ведрост в затъването ми. Щом искат ливадата, нека я вземат.
- Никой няма да ви я вземе. Скоро ще получим разрешение за обиск и всичко ще приключи. Не мислете, че така лесно може да им се размине.
- С имотната мафия шега не бива, господин полицай.
- Имам някаква надежда, че ще докажа истината - каза полицаят, стана, вежливо се сбогува и устремено закрачи към близката спирка на метрото. Той беше убеден, че може да разобличи мафиота само ако баща му свидетелства в съда.
Неговият план за действие беше ясен. Оставаше още утре сутринта да застане очи в очи с баща си, като прекрасно знаеше, че това никак нямаше да бъде лесно. Затова искаше час по-скоро да се прибере, да поспи и добре да обмисли действията си.
Рано сутринта началникът сам го повика . Когато трябваше да влезе в стаята му обаче, той изскочи от кабинета си и каза да му се обади по-късно. Викаха го спешно при директора.
Станимир реши през това време да посети баща си. Той тръгна към дома на родителите си, който се намираше на главната улица, недалеч от неговата служба.
Завари го на дивана. Чашата с кафе беше непокътната. Станимир поздрави и се приближи до него. Баща му дори не вдигна глава. Беше унил и вглъбен.
- Здравей - повторно поздрави Станимир и се настани до него. - Има ли някаква причина, която криеш от мен? - попита спокойно.
- Не е толкова просто… - сподели баща му, без да го поглежда. - След вчерашния разговор цяла нощ не мигнах. Исках да спечеля пари. Но сбърках човека. Преди време… - започна бавно и мъчително да обяснява, - когато бях директор в туристическия бизнес, Баго дойде при мен и ме изнуди да му помогна в непочтена сделка. Оттогава ме държи в ръцете си. Реших… да разкажа всичко в Прокуратурата. Ще си призная моя грях, но и кой стои над него. После да става каквото ми се полага.
Станимир бавно се изправи. Не знаеше какво да каже и обходи цялата стая. После се приближи и каза:
- Обичам те, татко. Двамата ще успеем да докажем истината.
- Сигурен ли се, че постъпвам правилно?
- Знаех, че си достоен човек. Нали от малък все това ми повтаряше. Бъди честен и ще сполучиш. И аз се стремях да доказвам истината.
- Да вървим, синко!
Баща и син излязоха тихомълком. Майката стоеше скришом в кухнята, чувствайки се гузна, че е подкрепяла мъжа си, макар да не е бил прав. Станимир не й се сърдеше. Той добре познаваше жената, която го беше родила и отгледала.
Двамата вървяха мълчаливо. Нито единият, нито другият подхващаха разговор. Когато стигнаха до Прокуратурата, бащата спря. Изпитваше по-скоро притеснение и неудобство, отколкото страх.
Пред входа Станимир не се стърпя и го погледна право в очите. Като в огледало откри своите очи. Тъмнозелени, с избистрена външна обвивка. Докато се взираше в тях, прибягваше надпис като върху електронен екран: „Докажи истината”.
Двамата се разделиха. Станимир тръгна към полицейското управление, а баща му влезе в Прокуратурата.
Откъм морето долитаха писъци на гларуси и чайки, които с отворени човки предусещаха завръщането на ранобудните рибари с току-що наловена риба.
Денят се очертаваше да бъде топъл. Станимир дълго се колеба дали да се обади на Петя. Тя му беше съобщила с есемес, че се завръща завинаги. Идването й го радваше и той с приповдигнато настроение тръгна към входа на службата си.
В това време оттам изскочиха няколко униформена полицаи, които се качиха на двата служебни автомобила и с пусната сирена профучаха натам, където беше хотелът на Багата. Станимир знаеше какво предстои.
- Благодаря ти, татко! Знаех, ще си удържиш на думата! - каза полугласно Станимир, махна за поздрав на дежурния и влезе в сградата.
Седна на бюрото си, погледна в чашата с неизпито кафе и се приготви за предстоящата битка за доказване на истината.
