СЛЕДИТЕ
Защо трябваше да й казва тия обидни думи. Филипе, Филипе, какво те прихвана! От четири месеца бяха заедно и никога не беше я нагрубявал. Е, надигаше тон чат-пат, но то си е от характера му.
Когато говори възбудено, когато спори или доказва нещо, трудно му е да контролира гласа си. Все избива някоя и друга октава по-нависоко. Колкото е плътен баритонът му, става лавинно буботещ и разцепва стаята. Като тътен при земетръс. Тогава Лина слага ръце на раменете му и тихичко го пита:
- Караш ли ми се, Фил?
- Не, съкровище, на себе си се ядосвам. Все очаквам от хората повече. А виждаш какви са недорасляци. С мозъчета-аспиринчета. На толкоз години човек съм станал, не можах да получа имунитет срещу глупостта. Като епидемия е плъпнала. Щом я доближа, заразява ме с гняв.
- Не искам да се нервираш. Моля те. Бъди снизходителен. Учи се да прощаваш. У всекиго има нещо добро, а ти виждаш първо лошото. Недей мисли, че някой ти е длъжен. И защо сега ми го разправяш, че да го преживяваш отново? Обичаш си работата, гориш в нея, създал си най-стилния антикварен магазин в София. Мечтал си цял живот за това. Които разбират, го оценяват. А и тия, дето хич ги няма в естетиката, и те се зазяпват. Яд те е, че оглеждат всичко, цъкат с език, възхищават се, попипнат едно, хванат друго, разпитват те за цената и после си тръгват.
- Да, бе. Половин час ми изяждат да им свалям японски вази, виенски огледалца с дръжки, старинни сервизи, да им изпея цялата история на тая или оная вещ, да им преподам основните отлики на стила, в който е създадена… И на края какво: “Бяхте много любезен, господине, благодаря!” и си излизат с празни ръце. Имам чувството, че през цялото лято идват да си развеят перчема на климатика, а зиме - да си стопят по мозайката снега от ботушите.
- Но нали си им създал радост, Фил! А и за тебе е удоволствие да говориш за тая красота: картините, ръчните килими, прозрачния китайски порцелан, редките книги, люлеещите се разбовани столове… С какви усилия си ги купувал през годините, как си ги издирвал като заровени съкровища - твърдиш, че ти доставя радост да споделяш всичко това. Защо тогава се гневиш? А с клиентите си толкова мил. Казах ти, скъпото ми, не мисли, че хората са ти длъжни. Това е антиквариат в края на краищата. Цената е висока. Всеки може да си купи пластмасова фруктиера за 1 лев, а твоите порцеланови са поне 30 лева. Много им е на повечето хора. Но това не значи, че след месец няма да се върне някой от тях, отделял всеки ден по левче, за да зарадва любимата си, която се е захласнала по ажурената стогодишна купа за екзотични плодове с миниатюрна японка и птиченца край цветното й кимоно.
- Права си, Лин. Имаш дарбата да ме успокояваш. Извинявай, че те тревожа. Какво да правя, такъв ми е гласът…
- Гърмодол! Ей, Филип Македонски-Гърмодолски.
- А ти не си Лина, а си Липа. Моята уханна Липа. Нежността ми… Ако те бяха кръстили Липа, и имената ни щяха да се вържат: Фи-лип - Липа. Ако имаме дъщеря, искаш ли да я наречем Филипа - да носи и моето, и твоето име?
- Ти да не ми намекваш за брак? Предложение ли ми правиш, Фил?
- Да, искам те цял живот до мене. Да ми трепкаш с листенца и да омайваш живота ми.
- Доброто ми момче… Нали сме все заедно. Постоянно мислим един за друг. Живеем в моя апартамент, ходим на твоята вила. Има ли значение женени ли сме или не?
Филип за пръв път се усъмни в нея. Ами ако още обича оня, дето преди десетина години се е изселил в чужбина? Или някой нов се е завъртял покрай нея?
За пръв път говорят на тая тема, но щом е толкова безразлична към брака… А всяка жена копнее за дом, за съпруг, за деца и сигурност.
Но Лина не е от баналните жени. Казвал й е, че на 100 хиляди една има нейния ум, самостоятелност и напредък в работата.
Ценят я като юрисконсулт в прочута американска застрахователна компания и постоянно е в командировки по света. Преговори, сключване на договори, много пари, уважение. Някои се присламчват край нея и за друго, но тя умее с много чар да държи мъжете на разстояние.
- Отказваш ли ми, Лин?
- Смея ли да ти откажа, Гърмодоле? Нали ще прогърмиш стените, та комшиите да ни одумват, че се караме на Бъдни вечер… Но първо кажи имаме ли време да се венчаем. Ти си женен първо за антиквариата, излизаш по тъмно, връщаш се по тъмно. Не смееш ден да затвориш, да не разочароваш клиентите. Една неделя ни остава само. А мене американците са ме впримчили и все ме пращат да хвърча от самолет на самолет. На един концерт не можем да идем, една пиеса не сме видели, откакто сме заедно.
- Обвиняваш ли ме в нещо?
- Фил, нека не изостряме тона. Обичам те, и ти ме обичаш, това е важното. Може да не сме идеални за околните, да си имаме кусури всеки поотделно, но един от друг извикваме само доброто. Общуваме помежду си с най-хубавите си страни. А има някои - и той страхотен, и тя непостижима, но изваждат по отношение на другия само тъмното от характерите си и не им върви. Общуват чрез лошото в себе си и затъват в тресавището на непоносимостта… Наистина е като тресавище. Помня нашите: колко се обичаха като млади, а в последните си години не можеха да търпят и въздуха край другия - като наелектризирани бяха от присъствието си. Задушаваха се в блатото на монотонния делник. Нормално се усещаха само когато за час-два дишаха извън мълниите на съжителя си, сякаш се зареждаха с малко силица да издържат. Заради децата. Заради навика. Заради безизходицата. Филип, нека се заречем отсега, че като се венчаем, ако някой ден започнем да изтръгваме лошото един от друг, колкото и да сме стари, да не допуснем помежду си кавги и да се разделим, преди да сме си вгорчили живота. Защото запътим ли се натам, тресавището ще ни погълне.
- Слънчо, вярваш ли си, като говориш това? Можеш ли ти да ме обидиш и мога ли аз да те нараня! Вече съм на 50 и ти ме върна към живота. Направо ме прибра от боклука. Бях се отписал като човек, като мъж, като очакване на каквато и да е радост. Живеех само по инерция. Не допусках никого до себе си. А ти ме разтвори, ти ме разтопи. Както липата напъпва през юни, така един ден ти ме накара да ухая отново. Момичето ми!
Филип прегърна силно крехкото й тяло, вдигна я до своя ръст и я завъртя около себе си. Лина изписка през смях, както винаги при тия негови мечешки нежности и увисна на врата му.
- Винаги ще ни бъде хубаво заедно, бебе! - извика Филип. - Откакто ти ме намери, станах друг. По-добър.
- Ти си беше добър, иначе нямаше да те зяпна в устата още от първия миг. Аз, аз станах по-добра край тебе, по-жертвоготовна към всички… А я сега да кажеш нещо за моето мозъче-аспиринче! Нали и аз те видях за пръв път в антиквариата и четиресет минути ти изгубих, без да си купя нищо. Руга ли ме наум после? Я си признай!
- Ти не си купи нищо, но ми остави аванс.
- Така ли? Не помня такова нещо. На другия ден се върнах да купя жълтата метална мастилница с лебедите и попивателната преса, но неочаквано ти ми я подари. Никакви пари не знам да съм ти оставяла. Освен ако не съм оглупяла от влюбване.
- В аванс ми остави една усмивка. И едни очи, вперени в моите. А най-важното - разпитваше ме за мене, не за вещите. Просто не ми се вярваше да заинтересувам такова момиче.
Така си вървеше разговорът им в близки, умиляващи спомени и нежности, докато Лина не взе отново да му приказва за брака в условно наклонение. Все едно й било дали ще са женени.
Когато го решат, ще стане, щом той държи толкова, но защо непременно сега? Само от четири месеца се познават, няма закъде да бързат. А и тъкмо в последно време тя има толкова много работа.
Скоро Филип почна да се напряга. Разрани му се душата. Ами ако наистина има някой друг? Ако нещо се е размътило напоследък? И той не усети как повиши тон, как се настрои на кавга. За първи път му се прииска да я засегне, макар да го направи несъзнателно, необмислено.
- Имала си работа! Ти изобщо какво правиш? И пет висши образования да имаш, не си годна да свършиш нещо. Само иди ми, дойди ми: Париж, Милано, Пекин, Хелзинки, Киев. Твоето работа ли е? Заплатата ти отива на влог, а харчиш наемите от апартаментите на вашите. Бедното сираче! Докато баща ти е бил жив, партийни пари сте яли. Уж творчески помощи, за да излезе професорът в отпуск и да си довърши капиталния труд. С неоценим принос в науката. Знаем ние как се купуват мозъци и съвести… А тебе учил ли те е някой на почтеност? Не искала да се омъжва, много работа имала госпожицата. След 20 години, като станеш като мене, тогава ли ще ти дойде ищах за женитба? Има тука нещо друго, но нямаш почтеност да го изречеш. Кажи си го, в кого се влюби сега от пръв поглед! На чий врат увисна, както на моя тогава? В кого впери сините си невинни оченца този път? Кажи!
Лина го гледаше онемяла, с разширени зеници и сълзите й не капеха, а направо се стичаха по бузите, събираха се под брадичката и напояваха зелената й блуза.
Филип още не осъзнаваше какво бе сторил. И когато тя изтича навън и остави вратата зад себе си широко отворена, той още продължаваше да нарежда.
По едно време се усети, че няма на кого да говори и надникна на стълбището да види къде е Лина. Не си бе взела палтото, нито сакото. Само чантата й я нямаше на закачалката. Той затвори вратата и бе уверен, че след малко тя ще позвъни или сама ще си отключи.
Беше петък. Бъдни вечер. Още от снощи Лина бе подготвила боба, ошафа, зелевите сармички и пълнените чушки, а питката с паричка току-що се бе опекла във фурната и Филип я извади.
Сложи сам масата и зачака. Мина почти половин час. Той едва не полудя. Хукна по улиците подире й. Заничаше по входовете. После се сети да я търси по мобилния.
Даваше свободно, но тя не се обаждаше. Филип се прибра и й позвъни още от входното антре. И чу телефончето й да пее в хола. Сърцето му подскочи и той с устрем блъсна вратата, готов да захлупи глава в скута й. Но Лина я нямаше. Само GSМ-ът се съдираше да свири, забравен върху пианото.
Филип впи пръсти в лицето си. Идеше му да си смъкне кожата. Как можа да й наговори тия гадости! Изобщо не ги бе мислил преди. Просто искаше да я уязви, да я предизвика към изясняване и откровеност.
Ревнуваше страхотно и си го изкара на нея. Взе да звъни като бесен по всичките й приятелки и роднини. Но го беше срам направо да пита дали тя не е у тях, затова им честитеше празника.
А щом приемеше и техните пожелания към него и Линчето, с ужас затваряше и продължаваше да звъни другаде. След 11 вече стана неудобно и той се защура из апартамента.
Легна си към два, осъзнавайки, че тя няма да се прибере. В просъница изкара до сутринта и пак зачака. Тя не се върна през целия ден. Страхотна Коледа. Събота. Хората празнуват, ходят на черква, събират се от стотици километри с близките си… А той - какво? Прогони любимата си от собственото й жилище.
Стана вече 5 следобед и взе да мръква, когато на Филип изведнъж му дойде наум, че Лина може да е отишла на крайградското му вилно място. Разбира се, само там е!
Тя никога не би се изложила да нахълта в чужда къща с мъката си. Единият чифт ключове стоят скрити под плочника пред вилата, той грабна от закачалката другия, пъхна в джоба си фенерчето и запали колата.
Прекоси София замаян. Извън града фаровете разсейваха мрака, снегът поглъщаше жълтеникавата им светлина и я отразяваше като самозараждащ се блясък на непознато съзвездие. Тук-таме по баирите мъждукаха бледи прозорчета и дим от комините прелиташе като мъгла пред Форда му.
Щом наближи вилата, угаси двигателя и последните 200 метра измина пеш да си разведри главата, хем Лина да не го усети и да не лавнат съседските кучета след колата.
А когато проскърцваше в снега край тях, те въртяха опашка и го съпровождаха с приятелски подскачания от вътрешната страна на оградите, очаквайки както винаги някое кокалче или обелки от кашкавал.
Прозорецът светеше и пораждаше в преспите наоколо бледо сияние на далечна мъглявина. Къщата беше откъм високото, в най-далечния край на вилното място.
От входа пътека от трийсет метра и после трийсет и две стъпла го деляха от платото, а по-нататък, на второто равнище, нова двайсетметрова полегата пътечка водеше досами вилата.
Всичко беше в сняг, замръзнал и хрускащ. Филип още се суетеше с ключа край градинската порта, метална и решетеста отгоре, а долу - плътна и солидна. Щом я напъна, дворната врата се открехна едва, затъпквайки снега зад себе си.
Тогава видя следите на Лина - малките й стъпалца и токчетата. А до нейните - други големи следи от мъжки обувки с дълбоки грайфери. Малките и големите - едни върху други, едни до други. Цяла пътека до навеса с дървата за огрев.
Ръката му с фенерчето затрепери. Угаси го бързо да не го усетят. Кой ли е онзи?
Скръцна със зъби. В отблясъците на снега видя секирата и кютука с няколко изтървани по пътя цепеници и мъжките следи, затъпкали ситни и по-дълги трески, подпалки и други безформени дървесни остатъци от сеч.
Удари го мирис на смола, както през детските години го опиваше ароматът на борина, с която дядо му разпалваше огъня. Отгоре пък се стелеше дим.
Значи атмосферното налягане е ниско, отчете той в себе си, коминът не тегли и баирът притиска пушека към земята.
Филип грабна секирата в несвяст и тръгна по следите на грайферите, прободени тук-таме от тънките токчета на Лина. Много пъти са се връщали мъжките обувки до навеса с дървата. А нейните токчета само веднъж са се качили нагоре.
Филип се прокрадна до прозореца. Дебелата завеса е плътно спусната и нищо не се вижда.
Но се чува.
Сърцето му щеше да изскочи. Долови стонове. Нейния глас. Нейното интимно скимтене. Значи са в кревата! Да влезе ли? Или веднага да си тръгне обратно?
Обхвана го бяс. Секирата е в ръцете му. Ето, тя пак мълви нещо, пак скимти сладострастно. Мръсница. В собствената му вила, в общия им креват!
Филип посегна към вратата, но ръката му сама спря във въздуха. Не посмя да докосне дръжката или го догнуся. Чувстваше се ужасно. Върна се пак до прозореца. Не личи нищо. Само светлината и тихият глас на Лина. Нечленоразделни звуци.
Филип не можа да издържи повече и връхлетя вътре със секирата. Лина беше в леглото. Със свити пред брадичката колене. Облечена с неговия пуловер. И прегърнала…
Той се метна към нея безумно. Тя бе гушнала шубата на Филип и с мокро от сълзи лице галеше кожената му яка. Беше съвсем сама. И хлипаше. Стресна се от нахлуването му, но хвърли към него невиждащ поглед и продължи да стене:
- Много скоро стана, Фил, много скоро. Тресавището ни поглъща…
Филип още не можеше да разбере всичко, но вече милваше мокрото, скъпо лице, разпуснатите светли коси и целуваше премръзналите й, почти детски ръце.
До кревата стояха неговите стари обувки с грайфери, които бе нахлузвала върху малките си ботинки, слизайки до навеса за дърва.
Сълзите им се смесиха и блеснаха по острието на секирата, изтървана от потната длан на Филип.
