Ангелина Бакалова

Това не е книга за природата. Не е лирично съзерцание на нейните форми, макар че лиричното начало е основата, върху която авторът изтъкава своите послания.

Това е книга за любов, за небесния полет на душата в търсене на единение и хармония с другата нейна част, за мигновените и в същото време трайни проявления на любовното чувство.

„Есенна любов” на Светозар Аврамов е както книга послание, така и книга верую. Тя включва седемдесет и пет стихотворения на поета, писани през различни периоди. Защо есенна? Може би, защото той пристъпва към тази толкова „експлоатирана” тема в един зрял период от живота си.

Във време, в което натрупаният опит го е направил мъдър, научил го е да се отнася с разбиране към житейските факти, да цени онова, което има, и да не разрешава на „есента” да му отнема мечтите.

Книгата е разделена на три цикъла - „Есенна молитва”, „Когато есенната възраст…” и „Сред есенната тишина”. Към интерпретацията на заложената в заглавието тема бих подходила от друга гледна точка.

Бих я разгледала в три аспекта - „търсенето на любовта”, „разминаването с любовта”, „хармонията в любовта”. Всеки един от тези аспекти присъства по своеобразен начин в трите цикъла.

Някъде към средата на книгата открих веруюто на поета - „Не можеш ти, любов, да ме отхвърлиш! / Отхвърлен ще съм само като - мъртъв.”

Всъщност подобни думи може да изрече човек не който отчаяно се стреми към образ мечта, а който носи в душата си любовта и безусловно я излъчва, който е наясно, че пътят ни на земята е синусоида, периодично издигаща се и спускаща се.

Осъзнал нейния ход, той приема предизвикателството „да е влюбен в живота крехък”.

Затова моментите на самота и самовглъбяване не го плашат. Те по-скоро го водят към прозрения. “Търсенето” е съпроводено от две на пръв поглед противоречиви, но в същото време взаимно допълващи се позиции - смирение и категоричност.

Есента не само като природен сезон, но и като житейска философия задава меланхоличното звучене на част от творбите - „Но идва бавна самота и ме обгръща / … Къде ли / ще намери пристан тъжната ми същност?” /„Брези” /

Тази тънка струна на смирена печал преминава през стихотворенията „По светлата пътека на живота”, „Момичето, което ще ме върне към живота”, „Утеха”, „Есенна любов”. С изключителна сила и проникновеност тя звъни в „Есенен дъжд”:

Потънал в този есенен следобед
на жълтите павета под дъжда,
вървях унесено и без да мога
във себе си света да побера.
…………………………………………..
И в този есенен следобед
разбрах, че есенният дъжд
дошъл е, за да ме подготви
за пътя на един самотен мъж…

Самота или разтърсваща среща? Гордо мълчание или романтичен огън? „Внезапна бяла любов” или „безпътна лавина, смазваща като вихър студен”? Може ли човекът да прави избор кога, къде и в какъв образ ще го срещне любовта? Може ли…?

И ако цитираните по-горе стихотворения са изпълнени с тъга, в същото време те носят и категоричната убеденост на поета, че срещата е възможна. От звездните предели се появява образът на жената - „знак за светлина и човечност”.

И макар че „ съдбата го е разпъвала и с радости, и с мъка”, че „самотата го е стискала за гърлото” , а „здрачът го е събарял на земята”, че е „изгарял като въглен”, С. Аврамов „отново е готов да тръгне по светлата пътека”. Дори когато тя го отвежда към зимата, той знае, че на една „самотна гара” го очаква обичта, на която вярва.

Самовглъбяването е характерен белег в поезията на С. Аврамов. В моменти на „отдръпване” от света и „навлизане” в себе си той се пита: какво е любовта? Отговорите се движат между: дълъг вик, надежда кратка, стремеж и себеотричане, спасение, вечност. Вариациите на тези отговори можем да открием в различни творби.

Географското разстояние се оказва пречка за oсъществяване на хармонията между мъжа и жената. Жадуваната близост се превръща в „бяла самота”, в „бял спомен”, но и в „бяла надежда”.

Някак далечен, но жив остава образът на жената - съвременна амазонка, неудържимо привлечена от новото, непознатото. Тя непрекъснато пътува между Елада и Сардиния, Париж и Мюнхен. Пенелопа и Одисей са разменили местата си. Тя, още незнаеща къде е нейната Итака, той, „докато все още може да диша, чакащ с топла надежда”.

И ако в „Копнение”, „Броня”, „Послание”, „Искри”, „Писмо”, „Летище” топосите са далече от „самотната къща” на поета, то в „Закъсняла молитва” те вече придобиват духовни измерения - „От мен до теб - какво огромно разстояние / … И вярваме единствено на истината своя…”

Разминаването в крайна сметка е факт, от който С. Аврамов не бяга. Но след него няма горчив вкус, болка, разочарование.

Има „крехък спомен”, „светъл лик”, „мислена прегръдка” и благодарност. „Благодаря, че бе за мене пристан, / че влюбих се във теб съдбовно! / И толкова красиво те измислях, / че болката превръщах в обич…” Защото за духовно извисения любовта носи единствено светлина.

Скръбно-меланхоличният тон на голяма част от творбите се трансформира в ликуваща празничност там, където между думите извира хармонията.

Ти си най-зрялата ми любов,
ти си огънят в тихата ми есен.
По-силна си от моето слово,
по-изящна от антична песен.
…………………………………………..
Ти си моето есенно откритие!
Ти си кръвта в моите вени.
Ти си сърцето в гърдите ми,
ти си моят живот, възроден!

Душата на поета лети, освободена от тленната привързаност. Тя се взира в лицето, което толкова дълго е търсила, в очите, чийто пламък е поддържал вярата, в косите, чийто вятър е носил сладко дихание.

И в този приглушен, интимно-изповеден есенен свят трайно и сигурно се приютява пролетта. Но не едва пристъпващата, а властната, жизнена, утвръждаващата пролет. И сега вече Душата вибрира с пулсациите на другата своя част. Тя е открила своя Център.

За С. Аврамов любимата жена е „икона, която го възвръща към живота”, „икона с дъх на смокиня”, „ангелът, доказателство за съществуването на небето”. Тя носи усещане за чистота, светлина, младост и свежест.

Тя е „момичето на неговата есенна възраст”, „момичето в бяло”, „неговата огнена радост и светла потребност”. Съществуването й е достатъчно, за да държи жива вярата в доброто.

Накрая на брега,
накрая на света,
накрая на живота
съм застанал…
И пиша своята
съдбовна книга…
Не искам нищо
да ми обещаваш:
достатъчно ми е,
че теб те има…

Другото е мълчание. Влизане на пръсти в един личен свят. Споделяне. Съпреживяване. И… читателско разбиране.

——————————

Светозар Аврамов, „Есенна любов”. Лирика. Издателство ЛИЦЕ ПРЕС, 2017 г. Иван Есенски, редактор