Таньо Клисуров

Из книгата „Мерено и немерено”(2019)

Петнадесетгодишен, при това влюбен. Съзрях за първи път моята Дулцинея на лекоатлетическата писта. Такава една миловидна, крехка и тънкокрака, почти кльощава. Но стана първа на шейсет метра, значи - почти звезда. Сестра на моя съученичка.

Сестрата като посредник. Колко удобно за смотаняк като мен. За фантазьор като мен. Фантазирах си, че мога със стихове да превзема крепостта. Тъкмо правех първите си опити на белия лист. Ще пиша и ще пращам написаното по сестра й. Додето портата се отвори и аз триумфално вляза вътре.

Купих тетрадка голям формат и започнах всеки ден да записвам в нея по едно стихотворение. От рода на:

Момиче,
ти разцъфна в нежен
разкошен цвят на пролетта.
А аз останах със копнежа,
с копнежа си останах аз
за теб и обичта.

Сестра й ме поощряваше: “Прочете онова, което написа вчера, много й хареса. Поиска да й изпратиш своя снимка.”

Вдъхнових се десеторно. Отидох на градското фото, снимах се. Със синята риза, която много ми отиваше. Струваще ми се, че на снимката съм неустоим.

Ех, в действителност не бях такъв, но все пак… И пишех всекидневно, отчаяно, като удавник, който е докопал спасителната сламка. Такава сламка за мен беше поезията.

Живеехме в един сутерен. Аз, баща ми и майка ми в стая три на четири. Вечер се събирахме тримата. Баща ми четеше вестник и слушаше новините по радиоточката.

Майка ми плетеше. А аз, седнал на масата, нижех стихотворения. През деня от ниското прозорче на сутерена се виждаха само краката на преминаващите хора. Нисък хоризонт. Как да погледна по-надалече? Отговорът ми беше: чрез поезията. И първото ми завоевание ще бъде възлюблената ми.

Тетрадката се напълни. До последната страница. “Дай й я” - подтикна ме сестра й. Някакво сладостно чувство стягаше гърдите ми. Наближи решителният миг.

Ще й изпратя най-скъпото, което притежавам. За една нощ преписах стихотворенията си в нова тетрадка, с още по-красив почерк.

Предадох тетрадката на сестрата. На следващия ден чаках с нетърпение вест, размахана бяла кърпичка от кулата на крепостта. “Рано е - успокояваше ме сестрата - сега ги чете. Чете бавно, преживява ги.”

Самочувствието ми вдигна градусите до точката на кипене. Сетне изведнъж се срина рязко надолу. Пак питах: “Прочете ли ги? Има ли отговор?” Сестра й ме гледаше със съчувствени тъжни очи: “Ще ги прочете, не се безпокой. Ти пиши, за теб това е най-важното сега.”

След месец не издържах. Пресрещнах Дулцинея на улицата. Престраших се и я спрях:

- Аз съм… Бях ти пратил една тетрадка. Дали си я прочела?

Недоумение.

- Каква тетрадка? Нищо не съм получавала. И ако мислиш да ме сваляш по този начин, ще ти кажа, че не си мой тип. Аз си имам приятел!