Панко Анчев

Може да е странно и пресилено, но душите на малките народи се познават по-трудно, защото имат по-редки и по-незабележими мащабни публични изяви, а и защото са по-скрити, по-потайни, по-срамежливи и плахи.

Съдбите им са почти изцяло свързани и зависещи от волята и властта на големите. Един малък народ рядко получава възможност да покаже на света на какво е способен. Най-често му се налага да проявява своята физическа устойчивост и да брани оцеляването си от непрекъснатите външни и вътрешни заплахи за съществуването си.

В повечето случаи е сам и сам трябва да се грижи за себе си, макар да е постоянно в обсега на нечие влияние и власт, определящи историческия му път, начина на обществено устройство, съзнанието и правото да бъде свободен или поробен.

Той извървява пътя си в историята почти винаги след големите и почти винаги повтаряйки техните стъпки. И също както е с малките деца в бедните семейства, износва дрешките на по-големите.

Такава участ изглежда на пръв поглед лесна, удобна и полезна и какъв е смисълът   да бъде отхвърляна. Но тя именно предизвиква комплекси, най-страшният от които е комплексът за малоценност, чиято обратна страна е манията за величие. Тези две слабости са причина за бедите, стоварващи се непрекъснато върху всички малки народи.

Понеже е погълнат от мисълта за физическото си оцеляване, малкият народ събира своите сили и устойчивостта си в неудържими чувства и по-рядко и по-трудно в работата на своя ум, чрез самопознание и логическо обяснение на историята и моментното си състояние.

На него много му се иска да прилича на великите, на „напредналите”, да е неотменна част от големия свят - подобен и равен нему. Затова обикновено се гледа през техните очи и търси в себе си онова, което е като „у другите”, равностойно на  „тяхното” и дори еднакво с него. Затова и се озърта и се пита дали вече прилича на „напредналите”.

Различията са в негов ущърб и те именно пораждат комплексите му за малоценност, самоукоряването, неистовото желание за догонване.

Малкият народ сам, но и по външно внушение, опростява своята история и себе си, за да се отвори по-широко към света и попие всичко, което се съдържа в него и така да получи неговите сили и енергия за собственото си развитие и израстване.

Но историята му никак не е проста и еднообразна, бедна или скучна; самият той е далеч по-сложен, многообразен и богат на нюанси и основни значения, до които трудно се прониква с бледа и елементарна методология, с предпоставени тези и непрестанни повтаряния на едни и същи изводи.

Понеже малките народи рядко развиват специфично философско мислене, тяхната философия на историята и на нацията се проявява преди всичко в литературата и изкуството им.

В литературата и изкуствата са и най-автентичните свидетелства и документи за историческия им път, за особеностите на тяхното обществено-политическо, икономическо и духовно развитието, за съвременното им състояние и за закономерностите на пътя им от раждането им до актуалния момент.

За да ги разберем и оценим, трябва да умеем правилно, а това означава задълбочено и проникновено, да четем тези свидетелства, което пък изисква умения, знания, усет за същественото и маловажното, вкус за хубавото и красивото, способност за превъплъщаване в персонажите на историята, любов и смирение…

Историята трябва да се чете именно като история, т. е. с отчитане на това, което е било, което е тогава възможно или невъзможно, а не като се привнасят в нея модерни нагласи, представи и критерии, модни политически принципи и съображения, угоднически опити за промени и дори фалшификации.

Огромен страх тежи върху почти всички малки народи, в това число и върху българския - страхът от поробителя, от този, който може физически да го ликвидира, отнемайки му отново свободата и независимостта, оковавайки го във вериги, разрушавайки държавата му и обричайки го на вековни страдания и неволи.

Този страх е атавистичен - никога не заглъхва и постоянно тревожи националното съзнание. Но той затваря очите си за друг един поробител, който винаги се представя за приятел и помощник, но вече е оплел мрежи и е уловил в тях агентите на своето влияние и ги е научил как да убеждават, обработват и изтриват националната памет, за да я засеят с отровните семена на глобализма и атеизма.

Между такива видими и невидими, осъзнати и неосъзнати страхове е трудно разумът да проповядва, да бъде убедителен и дори да го слушат с внимание и разбиране.

Националното самоосъзнаване на българите се поражда в условията на иноверска държава и в диоцеза на „чужда” Църква, на които вече се гледа като на поробителки, а властта им над българската нация - като робство, което трябва да бъде отхвърлено, за да се създаде свободна и независима българска национална държава и самостоятелна Българска православна църква.

В зората на Възраждането българите разбират, че земята им се владее от друг народ, а тяхно „естествено право” е да живеят в своя държава върху своята земя.

Свободата се олицетворява с националната държава. И двете се фетишизират до крайност, превърнати са във висша цел, оправдаваща всички средства, с които могат да бъдат постигнати. Свободата и свободната държава са над всичко; те са новата българска религия.

Феноменът е впечатляващ. Той е основна тема в българската литература от преп. Паисий Хилендарски почти до края на ХХ век.

Но трябва да се уточни, че формирането на националното съзнание не протича равномерно и в еднаква степен у всички българи. И не с еднаква скорост в различните български области и слоеве на обществото.

От тук е и бавното съзряване на главната идея за национално-освободителната революция. През ХVІІІ и ХІХ век обществото е разделено не само имуществено и политически, но и в историческото си битие.

Не всички българи през ХІХ век живеят в модерната епоха. Дори би могло да се твърди, че повечето са все още в Средновековието и са носители на средновековно религиозно съзнание.

За тях робството все още не е така страшно и непоносимо, понеже „всяка власт е от Бога”, а не каквото е то за интелигенцията и за укрепващата българска буржоазия.

И не защото са „заспали”, „роби” или „предатели”, а тъй като живеят в друго време и в друг свят с други ценности и цели.

Това прави картината на българското Възраждане и на българската национално-освободителна революция по-сложна и противоречива, по-трудно постижима, отколкото изглежда на пръв поглед, придава й драматичност и вътрешно напрежение.

Революционно настроената интелигенция и преобладаващата част от водачите на национално-освободителната революция знаят, че за да се ускори времето и се промени съзнанието на живеещите в миналото, е необходимо силно потресение, изключително събитие, което да увлече народа и го поведе на решителен бой, в който рязко да се извърши радикален поврат в духа, душата и съзнанието на българите.

Иначе времето, в което великите сили вече са определили за решаване съдбата на Османската империя, а значи и нашата съдба, ще бъде пропуснато, а създаването на свободната българска национална държава - отложено в далечното бъдеще.

Националната революция изисква не само добра подготовка, военни специалисти и самоотвержени революционери, но преди всичко друго политическо и обществено съзнание, друго разбиране за свободата, човека и властта.

Българският свят е навлязъл в буржоазната епоха късно, поради което обуржоазяването му протича бавно и неравномерно; той трудно се подготвя за своята неизбежна национално-освободителна революция. Въпреки неимоверните усилия на неговите водачи!

Историята обаче не отпуска време!

Настава часът на Априлското въстание от 1876 година!

Априлското въстание е добре изучено откъм неговата фактология. Знае се почти всичко за събитията и личностите, които го ръководят и участват в него.

Науката е описала особеностите на неговото проявление в различните райони и причините, които го предизвикват или които пречат да избухне навсякъде.

Но малко се познават неговите духовни измерения, както и духовните измерения на тези, които го подготвиха, запалиха и ръководеха или бяха понесени от вихъра на събитията и положиха живота си за великата кауза.

Във всяко събитие в историята участват живи хора, а не само обективни предпоставки, закономерности, икономически  или политически причини.

Ако не видим човека в тях, нищо няма да разберем и няма да усетим нито атмосферата, нито обществената им енергия, нито ще открием смисъла и причините, които са ги провокирали. Историята ще изгуби всякакъв смисъл и нейното изучаване ще бъде напълно ненужно.

Литературата ни е дала високи образци на такъв подход в изобразяването и изразяването на събитията преди, по време и след разгрома на Априлското въстание.

Нейните най-високи постижения са именно творбите, в които то придобива реалното си измерение и значение: „Под игото” и „Епопея на забравените” от Иван Вазов, „Записки по българските въстания” и почти цялото творчество на Захарий Стоянов, „В темница” на Константин Величков, както разбира се и в други мемоарни и документални произведения от края на ХІХ век.

Те са надеждни свидетелства на историческата епопея, но далеч не изчерпват нейните проявления, защото я гледат и изобразяват отблизо и емоционално - поради личната съпричастност на авторите им в нея, както и поради липса на достатъчно обществен и личен опит у тях.

Априлското въстание е едно от най-големите изпитания за българите в цялата му многовековна история. Изпитанието идва още  докато въстанието се подготвя и е трябвало да се привличат хора, да се убеждават да участват и да бъдат готови за саможертва; а още повече в разгара на събитията от обявяването му до неговия трагичен край.

Идеите и думите, с които те се изразяват, трябва да намерят своето въплъщение във физическия сблъсък с врага-поробител. Пред смъртта се изправят едни срещу друг хора; в смъртта и със смъртта само е възможно да бъде постигната целта на революцията.

Лесно е това да се каже, но е страшно да се изживее. Най-тежко е изпитанието, когато силите напускат въстаниците и идва краят на надеждата и на живота.

Този именно момент най-често описват преките свидетели и авторите на художествени творби, посветени на събитията от април 1876.

И днес сме длъжни да проникваме в душевните преживявания на обикновения човек, който по волята на историята и на великата идея се е включил със съзнанието да бъде готов да пролее кръв и положи душата си за свободата.

Българинът е преживявал, разбира се, страх и ужас; обземало го е малодушието, паниката; минавала му е мисълта за бягство и предателство, за да „отърве кожата”.

Но въпреки всичко е запазил достойнство, събрал е последните си физически и психически сили, за да не рухне морално.

Той е нямал никаква предварителна психологическа подготовка; едва ли  докрай е осъзнавал и къде отива и за какво точно ще пролива собствената си кръв и ще подлага на страдание близките и роднините си.

Тук точно се крие загадката на българската душа и се открояват духовните измерения на Априлското въстание, неговата висока нравственост.

В обществения организъм очевидно съществува пределна граница на търпението, подчинението и унижението пред властта. Тази граница се достига в момента, когато властта бъде осъзната като „не от Бога”, а като узурпаторска, несправедлива, потисническа.

Тогава се отключват заключените преди механизми на съпротивата. Карл Маркс говори за осъзнаването на една класа „в себе си” и „за себе си”. Същото без съмнение важи и за всеки обществен организъм, особено за националния, когато живее под чужда опека.

Осъзнаването „за себе си”, което следва след осъзнаването „в себе си” у една нова нация, каквато в случая е българската, отприщва огромна духовна енергия и тя от предпазна се превръща в настъпателна и увлича всички в себе си.

Няма значение какъв и кой е противникът срещу нея - неговата сила възбужда ненавист и настойчивост. А отделният човек тогава разбира, че е неделима част от цялото. Когато цялото страда и негодува, страда и негодува отделният човек. И обратното!

2.

Априлското въстание от 1876  г. отдавна е превърнато в свещено събитие и неговата величава нравственост с титаничната саможертва на редица участници в него са положени в Пантеона на народната памет като най-висша проява на българския национален дух, като пример за героизъм и нравствени добродетели.

Това, разбира се, е справедливо и не е само признателност на потомците, а резултат от внимателното самопознание на нацията, на нейната способност да оценява историята в нейната трагичност.

И всяко посегателство върху този смисъл на Въстанието се възприема като кощунство над народната българска душа. Колкото повече изчезва героизмът в днешния ни живот, толкова повече той се въздига в неговото проявление през 1876 г.

Можем ли обаче да приемем, че едно човешко събитие в пълната си цялост е еднакво героично, нравствено, величаво и (тук наблягам) проява на българската християнска душа и мъченичество за вярата?

Важно е да си отговорим на тези въпроси, за да видим собствената си история и особено най-високите й върхове в мащаба на реалното им значение, в тяхната многоплановост, сложност и, най-вече, противоречивост.

Не е достатъчно (макар да е крайно необходимо) да се възторгваме; длъжни сме да анализираме и проникваме в дълбочините на явленията, където ще открием далеч повече смисли отколкото виждаме с просто око. И не за да принизяваме героизма, а, напротив, да го оценим вярно и точно в неговата пълнота и величие.

Колкото повече наближаваше часът на въстанието, толкова повече българската национално-освободителна революция чрез националната литература провъзгласяваше върховенството на идеята за свободата над всичко.

Девизът на революцията и въстанието бе „Свобода или смърт!”. Нищо друго не е равностойно на великия избор освен смъртта за отечеството и свободата. Щом не си свободен,  по-добре да не живееш. Животът в робство е недостоен, позорен, робски.

Такова довеждане до крайност на идеята за свободата и свободната държава е проявление на изострената до крайност политическата ситуация, което е типично за приближаването на апогея на революционната борба.

Ситуацията така трябва да се изостри, че непримиримостта към противника да е непреклонна и превърната в болест! Иначе не е възможно да се мобилизира обществото, за да бъде тласнато в един огън, от който излизането е почти невъзможно.

Лозунгът „Свобода или смърт” е непримирима опозиция на правото на избора и това нагнетява на чувствата до крайност. Когато го възприемеш, не само не е възможно да мислиш и разсъждаваш, но и е недопустимо и пагубно. При такъв невъзможен избор няма как да се съмняваш в правотата на идеята и в средствата за нейното осъществяване.

Това отлично са го разбирали ръководителите и идеолозите на Априлското въстание. Това е първото „окървавяване” на революционерите, техните сподвижници и съчувственици, към каквото окървавяване ще тласне своите въстаници и Георги Бенковски още първите мигове на въстанието.

Сега то е идеологическо и психологическо; то е метафора на пътя, който трябва в изключително кратко време да се извърви, за да се постигне заветната цел.

Политическият лозунг не търпи не само съмнения, но и възражения, колебания, лично отношение. Той дори не позволява вяра в Бога, молитви към Него, покаяние и прошка, благословение и надежда, че Той ще бъде благ и милостив и ще принесе избавление от робството. Не Бог, а човек сам трябва да си помогне. Изминали са цели пет века, а молитвите не са донесли нищо - дори е станало по-лошо от преди. Популярните стихове на Любен Каравелов

„Не вярвам аз, че калугер
ще спаси раята -
свободата не ще екзарх,
иска Караджата.”

изразяват новото обществено съзнание и показват новите настроения и цели на нацията.

Защото свободата е вече нещо различно от онова, което Бог е определил и което е дал в изобилие на човека и никога не му го отнема - свободата на избора между доброто и злото, между вярата и безверието, между Рая и ада.

Тази свобода сега изглежда недостатъчна и дори лъжовна, защото няма реален материален израз, каквато може да бъде политическата свобода, въплътена в свободна национална държава.

Макар че Бог не ни е казал, че „калугер ще спаси раята”, а Сам Той ще направи това, което е необходимо и добро за човека и хората, поетът нарочно насочва читателите си към достъпни и понятни тези, за да ги отърси от „християнските илюзии”, като им покаже истинския път.

С други думи, самият лозунг на българското освобождение е проявлението на практически приключилата секуларизация на новия човек, а и на цялото общество.

По същество това е революционен акт, потвърждаващ обуржоазяването на българския свят, макар в него рецидивите на Средновековието да са още живи и на места дори достатъчно силни, за да възпират успешния и победоносен ход на национално-освободителната революция.

„Свобода или смърт” означава скъсване със средновековното минало и отваряне на нов път за нацията. Много е важно, че не се уточнява каква трябва да бъде смъртта.

Тук всеки сам трябва да реши, но щом я придобие като цена за непостигнатата свобода, той вече е не само мъченик (което не е чак толкова достойно, но пък ще се покаже на чужденците какво правят поробителите с непокорните българи), но герой.

Свободата и отечеството се поставят дори не наравно, а по-високо, от Бога! Георги С. Раковски дори провъзгласи, че „любовта към отечеството превъзхожда сичките световни добрини”.

3.

През Възраждането вече е така, но то не е станало изведнъж, а постепенно, последователно и без колебание и то веднага след преп. Паисий, когато робското състояние на народа се осъзнава като духовно потисничество на Константинополската патриаршия.

Тогава именно започва процесът на секуларизация. И се слага началото на борбите за църковна независимост. В това на пръв поглед се съдържа огромен парадокс, но всъщност парадокс няма, а само особеност на нашето Възраждане и на характера и същността на национално-освободителната революция.

Борбите за църковна независимост са в пълна мяра политически борби. В тях има много малко грижа за Църквата. Отделянето от Фенер е всъщност получаване на политическа независимост, а създаването на Екзархията е първообразът на бъдещата свободна национална държава.

Затова и тези борби се водят преди всичко с политически средства - дори усилията на българските архиереи и духовници са подчинени на политиката и често преминават границите на каноничната позволеност.

И за Църквата, и за буржоазията, и за интелигенцията, и за цялата национално-освободителна революция, за българския народ Константинополският патриарх е големият враг, с когото не е възможен мир и разбирателство, а спасителят е султанът.

На 3 април 1860, след като султанът обявява създаването на Българската Екзархия, на Божествената Света Литургия в храма „Свети Стефан” в Истанбул, на Великия Вход българският епископ Иларион Макариополски вместо името на Патриарха, както е по канона, споменава султана.

Богомолците скандират „Смърт на Патриарха, да живее султанът!”. Това е апотеозът на т. нар. „Български Великден”. Събитието и до днес се почита като един от най-високите върхове на нашето национално „свестяване” и му се придава почти свещен смисъл.

Този ден, това може да се твърди уверено, отвори вратите на революцията и направи възможно Априлското въстание и Освобождението на България.

Но той напълно характеризира същността на новото време като атеистично, езическо, секуларно, макар до този момент в него да са впрегнати и усилията на Българската православна църква.

Тя не само не ги отказва, но ги отдава с жар. Църквата е един от решаващите фактори за успеха на революцията и свободата на отечеството.

Българските архиереи и целият клир допускат политизирането на църковните борби и воденето им почти изцяло с политически средства и против каноните. Обективно погледнато е нямало друг начин, за да се постигне високата цел.

За да се отдели от Фенер, тя е била принудена да включи в своите акции цялото православно войнство - особено видните българи с влияние и авторитет пред османските власти.

За да ги има на своя страна, тя се прави, че не забелязва и мълчаливо ги поощрява да достигат до крайност в отношенията си към гръцкото духовенство, да го ругаят и хулят, дори да отричат православната му принадлежност.

Не се осъждат проектите за различни нови православни църкви, които нашите възрожденци предлагат с цел да се принуди патриархът да склони на автономия и позволи да се създаде Българска Екзархия.

Църква и политика взаимно се използват за постигане на целите с цената на почти всякакви средства. Клирът обаче решително се възпротивява по време на изготвянето на Устава на Екзархията на многобройните опити да се превърне Църквата в обществено-политическа организация, като и бъдат наложени правила и норми от светския живот: срок и мандатност на служение на екзарха и владиците, голяма власт на миряните над архиереите и редица други, които да я поставят в пълно подчинение на политиката и бъдещата държава.

Руският мислител Константин Леонтиев критикува нашите архиереи, че са се поддали на внушенията на буржоазията и обричат Църквата ни на филетизъм и схизма. Той не пести критиките си и към Фенер и настоява двете Църкви да намерят общия църковен език, за да разрешат противоречията и да не разчитат на светската власт да намери решение на техния спор.

Константин Леонтиев вижда как Църквата бива използвана за политически цели и понася тежки и трудно лечими рани.

Днес някои смятат, че руският философ изразява мнението на руската държава и го обвиняват, че бил противник на нашата църковна независимост.

Но той не е противник; напротив, за него е справедливо българите да се отделят от Фенер, но това трябва да стане по каноничен път, а не с улични демонстрации, хули, лозунги, интриги и възвеличаване на султана.

4.

Ние, които изучаваме и обясняваме фактите, явленията и събитията от историята, имаме предимството, че ги виждаме вече извършени и знаем какви са резултатите от тях.

На нас ни е лесно да преценяваме как е трябвало да се действа в тогавашните ситуации, но ни е невъзможно да навлезем в душите, умовете и сърцата на тогавашните хора и вместо тях да преживеем емоционално и мисловно всичко, което те са преживели. Но затова пък имаме пред себе си „обективната картина” и преценките ни могат да бъдат по-верни от техните.

Тя не ни дава право да ги съдим, а само да анализираме техния живот и постъпките им. Бог им е отдал дължимото, но нашето завръщане в историята е с цел да изследваме причините на явленията и да се опитаме да си обясним защо времето тогава и след това се е движило по този, а не по друг начин, имало ли е други възможности и какъв е в крайна сметка резултатът на историята.

Революционното време винаги е напрегнато, сложно, противоречиво, трудно предвидимо. Когато противоречията и конфликтите достигнат до своята крайност, а не се разрешават и дори няма изглед да излязат от мъртвата точка, в която са останали, хората губят търпение, а често изпадат и в отчаяние.

Тогава именно най-често се прилага принципът „целта оправдава средствата”, понеже е необходимо да се мобилизират всички сили и възможности - все едно дали са градивни, разрушителни, морални или безнравствени и зли.

Отчаянието е смъртен грях, но човек често се отчайва, а когато се е отказал от Бога или вярата му е оскъдняла, му е трудно да мисли за това как ще бъде съден от Него.

А поставил ли е веднъж отечеството и свободата над всичко, превърнал ли ги е национален и обществен идеал, той изцяло се отдава в политиката и нейната нравственост го освобождава от задръжки.

Развоят на църковните борби, а през 70-те години и приближаването на съдбоносните революционни събития, поставят българския свят в такова крайно състояние.

Времето се ускорява, а положителни резултати няма. Историята изисква радикални действия, жертви, кървави сблъсъци - без тях властта и Европа няма да си мръднат пръста, за да се избави народът от мъките и страданията.

В българския въздух витае мисълта, че „щом няма Бог, всичко е позволено!”. Но и всичко е в ръцете на самите българи, които с дела и кръв трябва да заслужат свободата си. Достигнат е пределът, отвъд който започва непредвидимото, непремереното, безразсъдното.

Всяко въстание е проява на принципа „всичко е позволено”. Ако не оправдаеш този принцип и не тръгнеш след него, никога няма да вдигнеш ръка срещу властта, за да я низвергнеш.

В тогавашната обстановка това никак не е било лесно. Водачите и идеолозите на национално-освободителната революция, които нямаха търпение да видят отечеството си свободно, укоряваха народа за това, че бил „заспал”, че „имал робско търпение”.

Те определяха народа със своите си думи, които обаче не би трябвало да приемем за точни. Няма „заспал народ”. Търпението му може да бъде наричано „робско” само от човек, който не почита властта и се е нагърбил да я сваля и променя.

Но за да тръгнеш на война с нея, трябва да си узрял за каузата, а не да смяташ, че „всяка власт е Господа”. По-голямата част от народа и през 70-те години на ХІХ век е все още в Средновековието, не се е обуржоазила, поради което нехае за революцията и отхвърля бунта срещу властта.

И не е съгласна промените да се извършват насилствено и с оръжие в ръка, да се пролива кръв и се убиват хора. Това не е „робско търпение”, нито „робска психика”, а съзнание от друга епоха и друга нравственост.

Там, където въстанието се подготвя успешно, общественото съзнание на хората очевидно е вече друго.

Не е случайно, че главните организатори и действащи лица на Априлското въстание, както забеляза още Иван Хаджийски, са хора имотни, активни, търговци и занаятчии, на които османската власт пречи икономически чрез политическото си бездействие и с хаоса в империята, който тя не е в състояние да овладее.

Те са други хора от друга социална прослойка, образувала се през ХІХ век и застанала начело на нацията и обществото.

За тях властта, която е над тях и пречи на предприемчивостта и стремежа към разрастване и печалби, не е от Господа и може да не бъде почитана и пазена. Тя е техен враг, а не съюзник и защитник.

Неспособността на властта да осигурява и гарантира мир и спокойствие и да се грижи за поданиците се чувства не само от богатите, но и от все повече поданици.

Сред тях именно призивите за въстание са като семена, засети в благодатна почва. Не е трудно да убедиш потърпевшия, че е нужна радикална промяна и че само свободната българска държава ще даде живот на българите.

На такива хора е по-лесно да говориш колко добре ще е без турските поробители, но и че те няма да си отидат доброволно, че ще се води тежка битка, в която ще се пролива кръв и ще падат глави.

Но и че тази цена ще е за свободата. И те слушат и вярват. Другите обаче, тези, за които казвам, че още живеят в Средновековието, не се поддават на такава агитация; на тях им все едно кой ще е техен господар, стига да не ги притиска много.

Ситуацията наистина е сложна. От една страна, революционната ни интелигенция страда, че не може да активизира народа и да го подготви за великото изпитания, а, от друга - времето тече все по-бързо и геополитическите събития зреят, наближава часът, в който Османската империя ще рухне и великите сили ще преначертаят европейската политическа карта.

Тогава е твърде възможно на нея да не се появи свободна държава с име България. Тези хора вярно са разбирали епохата и предстоящите събития и отлична са знаели какво е нужно, за да се постигне високата цел.

Европа и Русия нямат достатъчно аргументи, идващи от самите българи, за да предприемат действия в полза на национално-освободителната революция.

За тях българите са почти неизвестен народ - съществуващ, но в такова състояние, което не му дава право да живее в своя национална държава.

В такъв момент се задействат политическите механизми на „щом няма Бог, всичко е позволено” и „целта оправдава средствата”.

Едно въстание, жестоко потушено и залято с българска кръв, може да покаже на Европа и Русия, че българите „не спят”, че се борят за свободата си и че заслужават да им се помогне.

Апостолите на Гюргевския революционен комитет очевидно са надарени с гениално политическо прозрение и безспорно са на висотата на своята епоха, която ги е натоварила да свършат най-важната, най-отговорна и (защо да не го кажем) най-безнравствената работа, като определят дори броя на жертвите и степента на материални разрушения и душевни страдания, за да се отвори пътят пред независима България.

5.

Буржоазният човек не е непременно от буржоазната класа. Той просто принадлежи не толкова по време, колкото по съзнание, начин на мислене, поведение, нравственост, отношение към човека и властта на епохата, която наричаме „модерна” или „буржоазна”.

Буржоазният човек е „национален“, а не „родов“. Съзнанието му вече не е религиозно, дори и да е вярващ и църковен. Той вярва в себе си повече, отколкото в Бога и затова е рационално устроен - при цялата си индивидуална емоционалност и сърдечност.

Той е рационален по мироглед, в общите дела, стопанската си дейност и политиката. Политиката, икономиката и културата го свързват с другите, а не Църквата.

Буржоазният човек принадлежи на света и на себе си, а не на господаря или царя. Поради това смята, че е свободен по рождение и че заради личната и националната свобода е позволено да воюва и се бунтува, да оспорва и претендира да участва във властта.

За него всичко е позволено и е убеден в това, защото му е внушено, че е свободен. Такова е неговото съзнание.

Появата и утвърждаването на такъв човек в историята на който и да било народ променя качествено тази история: животът тръгва в друга посока.

Започват буржоазните революции, а заедно с тях и национално-освободителните. Метафоричните назовавания на това време са: „духовен подем”, „усложняване на душевността”, „героични саможертви”, „национален възход” и др..

Всъщност, явлението, без да е толкова сложно или просто, е смяна на епохите и утвърждаване на нова социално-икономическа и политическа система, която поставя нови изисквания и мотивира по друг начин хората в тяхното мислене и поведение.

Други са ценностите и друг моралът, защото човек вече живее по друг начин - може би не толкова в материално отношение, колкото като съзнание за себе си и средата, в която съществува.

Той вече е свободен да излезе от тази среда и да се премести в друга. Но още по-важно е, че той излиза и от себе си, за да се види отстрани и за да открие у другите родството си тях не само по кръв, но и по идеи, идеали, социална принадлежност, цели и свободна воля.

Такива способности и възможности не притежаваше средновековният човек. Друг е въпросът дали тази промяна е крачка напред в неговото историческо развитие и дали тя не му носи повче беди и страдания.

Но тази промяна прави възможна българската национално-освободителна революция и нейният най-висок връх до Освобождението - Априлското въстание от 1876 година.

Въстанието е проявление на национално-освободителната революция и то е акт на българската буржоазия.

То не е един от бунтовете през турското робство, а особено явление в българската история, каквото никога преди не е бивало.

Април 1876 е осъзната от ръководителите на революцията зависимост и дори подчиненост на българския политически живот и освобождението на България от общоевропейската политика и интересите на Великите сили.

Преди още да се освободи, България е станала част от по-мащабни и сложни геополитически процеси; тя е част от буржоазно-капиталистическата социално-икономическа система и не й е възможно да съществува извън нея и извън нейните правила и норми.

Но сега-засега тази зависимост е преди всичко по отношение политическата независимост на бъдещата държава, териториалното й разположение и като зона на влияние на една или друга европейска велика държава, а не стопанската й сила и същност.

България е обект на геополитическите сметки за състоянието и бъдещето на Балканския полуостров. Затова тя не може сама да реши съдбата си, поради което й се налага да приеме помощ отвън и то на държава, която е по-силна от Османската империя, за да я победи в една бъдеща война.

Тук не твърдя, че когато Европа или Русия ни освобождават, те непременно ни поробват. Проблемът е по-сложен и дълбок и засяга характера на социално-икономическата система, която диктува на народите (особено на по-малките и бедните) какво и как да го правят, лишавайки ги от онази свободна воля, която те вярват, че ще имат и от нея ще зависи мястото и ролята им в новия свят.

Романтичната представа за свободата и независимостта много скоро ще се сблъска с грубата реалност.

Пролятата кръв, материалните разрушения и човешките страдания ще покажат на тези, които ще воюват с Турция, че българската нация е жива и готова за своето свободно бъдеще.

Но в политическата подготовка на въстанието за това не се говори.

Говори се, че Русия и Европа искат от нас самостоятелна воля за свобода, за да ни помогнат да отхвърлим чуждия поробител.

Готовият за саможертвата си народ не знае и не вижда какъв е светът, какви са целите на въстанието и какво се изисква от него.

Това, за съжаление не знаят и водачите на въстанието. Те са готови за смърт, защото вярват, че тя ще има отклик в Европа и Русия, ала не подозират същността на системата.

За тях няма нищо по-свято, велико и важно от свободата на отечеството и работят за нея. Така идва времето, в което девизът на революцията „Свобода или смърт” трябва да се осъществи!

6.

Но за каква саможертва говорим? Говорим безусловно не просто за смърт от и куршум в сражения очи в очи с коварния и жесток враг, а за горда смърт на безстрашния човек, когото нищо не спира и не плаши.

Защото знае, че трябва да умре. Но и че се налага да убива, за да очисти земята си от нашествениците. Тази осъзната (макар и не в пълен мащаб, защото никоя смърт не може да бъде приета рационално, с радост и готовност - дори и тази на християнина, която за него е желаното „представяне в Господа”).

Свобода или смърт обаче означава, че героят умира не за да „се представи в Господа”, а за да даде пример на живите и с този пример да ги възпламени, ободри и подтикне към подвизи и героизъм.

Не само е унизително и мъчително да се живее без свобода и в робство, но такъв живот няма смисъл и цел. Модерният човек смята, че животът му е даден не за да работи и се храни, ве за да се подготви чрез молитви и покаяние за живота след смъртта, но преди всичко да пази своята чест, гордост и достойнство.

Нему е дадено да се образова и се наслаждава на красотата, да върши добри дела в полза на другите. Робството му отнема всичко това и го превръща в говорещо животно, което няма права и пориви.

Такава е новата житейска философия и основаната на нея нравственост. Послушанието, подчинението и смирението не са повече добродетели и не се приемат от новия българин.

Какво му остава тогава?

Да си възвърне отнетите му права, каквото и това да му струва - дори с цената на собствения си живот. Когато турците бъдат прогонени, България отново ще стане силна и велика, отново другите държави ще й се подчиняват и ще се съобразяват с нея.

Защо е толкова важно всичко това и защо е наложително да бъде постигнато?

Буржоазният човек е изпълнен с гордост; тщестлавието му е силно, защото вътрешно е отхвърлил задръжките и зависимостите от вярата, религията и Бога - дори и още да не го е заявил открито.

Едва Христо Ботев в „Моята молитва”, а и в публицистиката си ще изрази тази нова свобода, която е първопричината за голямата промяна в българския свят. От преп. Паисий насам той все повече се приближава до „Свобода или смърт”.

Най-напред избира думите, после ги осъзнава, а накрая ги изпълва с реално житейско съдържание и нравственост. Т. е. вече е убеден, че „всичко е позволено”.

Тогава именно личното аз се превръща  във висша ценност и добродетел и когато бъде накърнено - дори и с нещо дребно и незабележимо, трябва да бъде защитено и запазено.

Гордият човек е експанзивен, неудържим, смел до безумие, готов за дела, които ще задоволят самолюбието и ще повдигнат самочувствието му. И колкото и невероятно да е - податлив е на масова психоза, в която отчаянието (родната сестра на гордостта) го тласка към крайни действия с трагични последствия.

Въпрос на чест е да не позволяваш да те унизяват и обиждат. Слабостта (физическата и душевната), нерешителността, колебливостта са най-големите врагове и грехове за гордия човек.

И ето, този човек взима оръжието и започва да разрушава Османската империя. В началото, докато на властта не й е ясно какво става, а и никой още не й е съобщил подробности, е лесно.

Успехите на въстанието, в това число е военните, са впечатляващи. Опиянението обзема всички и с всички с удивление си казват: че то не било страшно, нито трудно. Само малко смелост и решителност и сме свободни.

Но врагът се събужда и разярява. Той също е горд - а още и много силен, жесток и кръвожаден.

Той е империя и властник, които бранят собствеността си, която никому не отстъпва. Който дръзне да наруши стародавния ред и оспори властта, трябва да бъде наказан безмилостно.

Тук започва онзи сблъсък, онази драма, които българската литература вдъхновено и с благодарност е описала и възпяла.

Показателен и покъртителен е краят на въстанието в Перущица. Преживели първоначалното си вдъхновение, въстаниците търпят поражение от озверелите турци и се принуждават да потърсят убежище в църквата.

Те знаят, че турците изпитват респект от православните храмове и не си позволяват да ги обругават или разбиват. А и техният храм е все пак укрепен, здрав и в него може да се намери защита и спасение.

Удивителното е обаче, че те търсят там защита не защото ще могат, „събрани двама или трима в Неговото Име” да измолят Неговата милост и се спасят от зверствата, а заради дебелите стени и добре залостващите се врати. Не вярата ги праща в Божия храм, а страхът, паниката и военно-тактическите съображения.

Храмът е превърнат в боен лагер и огнева точка, откъдето се стреля по врага. Можем да си представим какво представлява един боен лагер - още повече устроен в църква. Въстаниците обаче са нямали друга възможност за избор.

Обстоятелствата, отчаянието, страхът от смъртта са ги пратили там, където иначе не биха посмели при други обстоятелства и в друго време да отидат с такава цел.

Най-ужасяващо е, когато турците тръгват да щурмуват затворилите се зад тежките порти мъже, жени и деца. Нещастните българи знаят какво ги очаква, когато турците разбият вратите и стените и нахлуят в храма.

А и няма нито кой да ги спаси, нито на кого да се надяват. Дори на Този, заради Когото идват в храма да се молят. Те са изгубили вярата си, понесени от отчаянието и ужаса от предстоящото унижение.

Затова предпочитат сами да сложат край на живота си, за да не преживеят това унижение. Мъжете убиват жените и децата си, а после се самоубиват. Със страх и с последните усилия, останали в изнурените им тела.

Но без покаяние и молитви за милост. Поне така ни разказват малцината свидетели, случайно спасили се от този ад. А и така случаят е описан от българската литература.

Повтарям: никой не може да съди другите. Но може да разсъждава, като свързва фактите и издирва причините, които са ги породили и подредили в този им ред.

Ние трябва да открием вградените сенки в нашата свобода, за да знаем какво струва тя, как е извоювана и какъв смисъл е вложен в нея. Защото от този именно смисъл зависи ходът, посоката и скоростта на нашето последващо историческо развитие и духът на нашата нация и държава.

В тази наша свобода има по-малко християнска вяра и упование в Бога, отколкото човешка гордост, самочувствие и непреклонност.

В нашето опиянение от способността на българина да се жертва за политическата си свобода пренебрегваме смирението и усърдието на тези, които с непрестанни молитви са измолили да възкръснем като държава и народ.

Ние дори и свещениците и монасите превърнахме на комити, които не вярват и не се молят, а стрелят и размахват саби. И които заради борбата и отечеството напускат манастирите и се отказват от духовните си санове. Нашата литература приема това за добродетел и проява на героизъм. А то си е чиста проба преувеличение и неистина.

7.

Много от описанията и свидетелствата за национално-освободителните движения, а и за Априлското въстание са късни и изразяват идеите, представите и потребностите на времето, в което са писани.

Затова не могат да се приемат като напълно достоверни и към тях трябва да се подхожда внимателно. Потребността от герои и героизъм, възникнала с особена сила непосредствено след Освобождението и особено когато се вижда низостта и бездуховността на буржоата, придава нова окраска на възрожденската идея за свободата и на представата за революционера.

Сега именно се разпалва отново възхвалата на героя, готов на всичко заради родината си, защото такива хора вече няма. Всички са се юрнали да печелят, да мислят за себе си, а нехаят за интересите на държавата. А какви хора само е имало някога! Започва да се цени особено много героичната смърт, дошла след огромни изпитания, каквито никой не е в състояние да изтърпи - освен възрожденците и въстаниците.

Те изтърпяват мъченията, защото знаят, че така помагат на народа и родината си. Много от този патос е пренесен и в по-късно време в исторически и литературни творби и онова, което непосредствено след Освобождението служи повече на пропагандата и е негодувание срещу прагматизма и меркантилизма на буржоазното общество, се възприема като историческа истина в пълна мяра.

У Иван Вазов, а и у Захарий Стоянов ще открием и идеята за героичната смърт като доброволно приета, за да видят другите, че не е страшно да се умира за отечеството.

Христо Ботев нарича тази смърт „сладка усмивка” и сам я приема - поне така ни уверява сам неговият пръв биограф, а и четниците, които са били до него до последния му миг.

Някой е длъжен да умре,  за да разпали бунтовническото чувство у сънародниците.

Такава теза ще развие доста по-късно Цветан Стоянов в неговия знаменит диалог „Втората част на разговора”, в който Христо Ботев разкрива пред Любен Каравелов защо тръгва на такава безсмислена авантюра, каквато е завладяването на „Радецки” и преминаването на Дунав.

Цветан Стоянов засилва до крайност романтичната идея, придава й рационалност и философско звучене. Но преди това и особено непосредствено след Освобождението героите и героизмът на Възраждането и от Април 1876 трябва да повдигнат отново българския дух, за да бъде избавен народа от духовната мизерия, която се стоварва върху него.

Така не само се оправдава, но и се въздига до върховна нравствена добродетел постъпките на Кочо Честименски и всичките мъченици и бунтовници от Перущица и от други градове и села, предпочели да умрат от собствените си ръце, нежели да се оставят да бъдат обругавани и  обезчестени от разярените турци.

Трагедията на Кочо и неговата решителност подтикват мнозина да издирват подобни случаи, за да покажат, че той не е единствен и че явлението „Кочо”, възпято от Иван Вазов, е явление типично за въстанието и изобщо за българския дух.

Но аз тук припомням и края на поемата, в която е събран целият патос на модерното време:

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или във безчестье!

И Господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

Това не е просто образ, който подсилва ужаса на трагедията, а открита апология на човешката воля и героизъм, проявени в условията на „щом няма Бог, всичко е позволено”.

По този път, но вече без „свобода или смърт” уверено и ускорено върви българската нация почти век и половина…