Недялко Месечков

Разлиствайки кратката история на българската поезия срещаме едно светло име: Димчо Дебелянов.

Годините, които ни отделят от неговата трагична кончина, ни карат да чувстваме все повече и повече, че сме загубили една голяма ценност.

Приживе той носеше черното предопределение на съдбата: без квартира, недояждане - бохмество. Отмина сивият губер на живота в мизерия и непризнателност от обществото.

Отиде си.

Убиха го.

Неговите приятели поднесоха на четеца творчеството му. И всички в унисон разбраха греха си.

Беше късно.

Поетът почиваше край Струма.

През един октомврийски ден, когато есента обираше пожълтелите листа и вятърът ги трупаше е долищата; сред кървавия турнир на войната, той падна, скосен от парче олово: 3 октомврий 1916 г.

*

Димчо Дебелянов израсна като ярка звезда върху фона на нашата поезия. В своето ограничено литературно богатство, той изрази болните трепети и дълбоките поетични медитации на душата.

Всеки негов стих е носталгия по нещо загубено, което никога няма да се върне, потънало в бездната на безвъзвратността.

Възпоменанието за което е било богат източник на творчество, от което създаде едни от най-хубавите ни песни, споменът за „тихия двор с белоцветните вишни”, за „старата”, очакваща го „на прага”, за „някога”, когато животът е бил „хор на ангели в дните предишни”.

Малкото стихотворения, които той ни завеща, откриха образа на един голям поет.

*

Проклятие, неволя, безнадеждност бяха вечните спътници в живота му…

Преди четиринадесет години, в един есенен ден, когато поляните жълтееха, той замина там, където убиват.

Замина, за да бъде убит.

——————————

в. „Вечерна бургаска поща”, г. 3, бр. 584, 29.11.1930 г.