Георги Майоров

По най-неочаквана случайност в ръцете ми попадна стихосбирката ,,Лентата е почти изснимана” (Издателство „Жанет 45″, 2018), на Надежда Тричкова. Тя на пръв поглед наистина е безупречно композирана с трите цикъла - ,,Портрети”, ,,Рамки” и ,,Албуми”. Дори външно изглежда образно сътворена.

Портретите се обрамчват с рамки, а по-нататък албумите обхващат Цялото. А какво е това цяло? Веднага ни стъписва антилогиката.

Албумът е композиция от снимките. Дори по най-опростената логика на простата алгебра, един портрет не прави албум, а 16-те портрета, в каквито рамки да ги поставим, едва стигат за скромно албумче, камо ли да формират ,,Албуми”. Което означава множество.

Това е първият абсурд на представата за правене на поезия. Защото поезията е живот и пресътворяване на живота, а не схема, вторачване в Нищото, че да ги наречем нещо като стихове. Портрети умозрителни картини, безредно разхвърляни мисли, мимикрия за модерност, илюзия за фамозни метафори. Всичко смукано през сламка.

Още много логики без логика могат да се изброят. Примерно първата рамка под заглавието ,,Естествени рамки”:

стените на басейна, в който август наедрява
като кит;
шепите, обгърнали лицето ти;
ключалка, през която виждам детството

Какви ,,стихове”, какво модерно чудо е постигнато!? С ключалка, но без ключ към поезия. Затова вижда детството. А то в тази картина не присъства.

Тази млада поетеса трябва да премине в третата възраст, за да сътвори нещо, което само едно дете може вълшебно да нарисува. А тя уж е пораснала.

Лентата е била почти изснимана? Че какво от това? След като е промита, върху нея въобще не е имало нещо. И това голямо Нищо ни се представя за поезия!

И всичката тази щатна поезия се номинира и получава съпътстваща награда на конкурса „Южна пролет”?! Освен това авторката е лауреат на ХХХІV Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” - 2017 г. (носител е на голямата награда „Златното яйце” от конкурса за поезия „Веселин Ханчев -2017), а книгата й се издава със съдействието на Община Стара Загора. Просто простреляно слепоочие от чужди халостни.

Изглежда някои добри хора се стремят да доведат българския език и българската литература до безумието да се твори квазикултура, като:

веднъж направим ли от разстоянието хляб,
ще тичаме един към друг
озъбени

Тези стихове наистина са ,,озъбени”. Безсмислия, безсмислия до пълен абсурд! Безкрайни несъстоятелни образи, несъстояли се мъдрости.

Това не са специални извадки от общия облик на стихосбирката. Такава е цялата характеристика на стиховете.

Не става дума за техника, стихосложение, стил и форма, а за даровита маниакалност и безсилие да се твори истинска поезия.

Не става дума и за бездарие, а по-скоро за сгрешена посока. Откъслечни фрази от чужди припеви. А стихът на младата поетеса Надежда Тричкова може да блесне смислено, ако излезе от мъглата на стихоплетството и запее на български език. Просто биокамерата на авторката да не щрака на празен ход без живи образи.

И никаква критика не може да ги направи по-добри, освен авторката. А тя е млада, има бъдеще да твори истинска българска поезия. За сега просто е сбъркала гамата на своя глас и зависи накъде ще отправи таланта си.

Перспективата пред нея е отворена. Само да не слуша розата на ветровете, а своя български глас. И ако се равнява с българските образци. Тогава ще усети къде се намира.

Възниква въпросът: така ли въобще се номинират книгите за награждаване? Не ме интересува кои са номинаторите. Важно е какво номинират, защото такава номинация сама си прави деноминация!