75-годишен юбилей

интервю на Росица Ранчева с поета Таньо Клисуров

- Господин Клисуров, миналият Ви 74-ти рожден ден посрещнахте с 14-та стихосбирка „Внезапно сърцебиене” . С какво ще отбележите 75-годишния си юбилей, който е на 23 май 2019 г.?

- Не съм толкова продуктивен, а взискателността, която са възпитали у мен моите учители в поезията, не ми дава право да злоупотребявам с книгоиздаването.

Не бих искал да припявам в общия хор на стотиците новоизлюпени и самопровъзгласили се „поети”. Защото световният поет Томас Елиът съзира в това явление социална опасност.

На пръв поглед тази опасност е естетическа. Но като се размиват критериите за талантливо и бездарно, опасността работи за принизяване на духовното, да не кажа за - опростачването. А това е вече социално явление.

Но да се върна на личния си празник. Ставам на 75 години. Тази годишнина за съжаление не се случва в живота на много хора. Тя надхвърля средната продължителност на живота.

Ето защо реших все пак да я отбележа с една нова по съдържание и по форма книга с малко странното заглавие „Мерено и немерено - в стих и проза”.

Тя съдържа няколко цикъла: нови стихотворения, както и стихотворения, посветени на мои учители в творчеството и скъпи приятели, кратки прозаични късове с преживени истории и спомени за творци, с които съм бил близък - Иван Мирчев, Павел Матев, Стойчо Стойчев, Рашко Стойков, Димитър Данаилов и др.

Моята празнична вечер и представянето на книгата ще се състоят на 30 май 2019 г., четвъртък, в Кукления театър от 18 :00 часа. Заповядайте.

- Безспорно се радвате на обичта, признанието и уважението не само на почитателите на мерената реч, но и на съгражданите си. Вие, господин Клисуров, станахте мерило за висок морал и скромност. Доколко това се дължи на поезията и доколко на примерите от живия живот?

- Благодаря за тази оценка, но смятам, че тя ме идеализира, а самооценката ми не съвпада съвсем с нея. В поезията си се стремя към реализма. Искам читателите да ми повярват. Затова разкривам и собствените си слабости в немалко стихове.

Идентифицирам се с читателите. Въобще, поетът се движи по тънката граница между лично преживяното и онова, което са преживели читателите. Винаги съм си представял, че когато човек прочете мое сполучливо стихотворение, си казва: „Това и аз съм го преживял, но не съм се сетил да го опиша. То е сякаш частица от мен самия”.

Ето, това е заслугата на поезията да бъда такъв, какъвто съм. А заслугата на живота също си има място в оформянето на характера ми. Родих се и живях в бедно семейство.

Живеех с майка и татко под наем в една единствена стая. Сутерен. Виждах през прозореца само краката на минувачите. Пишех стихове и мечтаех чрез поезията да изляза на „повърхността”, да тръгна като равен с останалите люде навън.

Това възпитава според мен ценни човешки качества: упоритост да следваш целите си, сдържаност, която някои наричат скромност, изострено чувство за достойнство.

Бедността в предишното време беше сочена като добродетел. И тя раждаше добродетели. Не случайно пишехме в автобиографиите си: “Произхождам от бедно селско или работническо семейство.” Спекулирахме даже с това.

Днес бедността е масово явление. Никой не се гордее с нея. Счита се,че бедният е неуспял, незначителен и дори некачествен човек. Днешната бедност ражда агресия. Защото е в безизходица.

- Какво наследихте от родителите си като ценностна система?

- Способността за трезва самооценка, липса на интерес към материални придобивки, нежелание за публично показване. Отпечатването на книги и публикациите по вестници и списания са все пак показване, но авторът е някъде „зад кулисите”. Публиката не може да види притесненията му, изчервяването и изпотяването му.

- Какво Ви даде и от какво Ви лиши Стара Загора?

- Не е ли грях да се оплакваш от града, в който си живял повече от седемдесет години, града на приятелите и другарите ти от детството, от младостта, та чак до днес?

Тук въздухът е наистина е изпълнен с поезия. Не може да живееш в Стара Загора и поне веднъж да не е прозвучал в съзнанието ти стих от някой наш класик - Кирил Христов, Лилиев, Гео, Ханчев…Че кой старозагорец не знае стиха на Стойчо за „синя, далечна Стара Загора”…Така пламна и у мен искрата, от която се разгоря огънят на поезията.

Е, понякога ми е ставало мъчно, че съм оставал на „втория ред” в статиите на някои критици, но какво толкова!

Когато на премиерите на книгите ми залите са препълнени, когато и столични поети, на чиито изяви ходят по двайсетина-трийсетина човека, благородно са ми завиждали.

Удовлетворението е голямо, виждаш смисъла от това, че си предпочел да останеш в провинциалния град. Някога нашият съгражданин писателят Константин Колев казваше, че май истинската провинция е на „Ангел Кънчев” №5. Там се намираше прословутото столично писателско кафене.

- Кое е водещо в поезията Ви?

- Може да прозвучи банално, но ще отговоря: Човекът. Обикновеният човек, който населява делника, който честно изкарва хляба си, който, какъвто и труд да упражнява, изпитва нужда да общува с духовното - с литературата, с театъра, с операта, с музиката.

А това означава, че той носи в себе си свободата, човечността, любовта, жаждата за справедливост. Не ги степенувам, но са опорните ми точки, когато се надвесвам с химикалка над белия лист. Простете ми, ако ви изглежда патетично, но това ме води.

- Преди години бяхте „младият поет” Таньо Клисуров. Сега вече сте доайенът. Моля, разкажете за онези дни и нощи със старозагорските поети, които днес не са вече между нас. Какво наследихте от тях и пренесохте във времето?

С възрастта разбирам, че човек осъзнава основното богатство, което има в миналото му. С приятелите, с които сутрин си пием кафето, често се връщаме назад във времето.

Това не само ни одухотворява. То ни дава и кураж, че все пак не са безцелно пропилени годините, както казваше героят от „Как се каляваше стоманата”. Лично аз нося в паметта си поне по един детайл от битието на обичаните старозагорски поети, а и художници и артисти.

Често пред погледа ми оживява Иван Мирчев, на когото имах щастието да бъда приятел. Виждам го как крачи по кестеновата алея в Градската градина, ритмично почуква с бастуна си и си шепти на френски строфа от Верлен.

Върви с барета, шал и очила, както съм го описал в едно свое стихотворение. И на въпроса ми: „Как си, бай Иване?” - отговаря: „Тъкмо разговарях с една звезда, на която скоро ще се преселя”.

Стойчо Стойчев съм запомнил с творческите му вълнения покрай написването на поемата му „Рана”, посветена на Апостола Васил Левски. Звънял ми е по късна доба, за да ми прочете нов откъс от поемата си. Не се притесняваше, че съм „млад поет”, търсеше мнението ми.

Когато завърши творбата, получи висока оценка не от кой да е, а от един от най-задълбочените изследователи на Апостола - Николай Хайтов.

Сякаш и днес, като минавам край лятната тераса на „Верея”, ще видя Рашко Стойков и Жеко Христов, навели глави един към друг. Бяха големи приятели. Не случайно Рашко посвети на приятеля си знаменито стихотворение, което днес Георги Христов вълнуващо изпълнява: „Нямам нужда от много приятели, стигат ми двама-трима…”

Иван Попчев е седнал сред нас в писателското кафене „Пегас”, усмихва се вглъбено и от време на време казва замислено нещо мъдро. А Янко Димов, изпил малкото си коняче, виждайки, че в кафенето влиза театрално актьорът Георги Велев, се провиква: „Жоро, вие актьорите сте просто рупори на нашите идеи!”. Избухва смях, а настроението се покачва с няколко градуса.

На пръв поглед всичко това може да ви се стори като една колоритна идилия, но за мен е време, изпълнено с доброта, съпричастност, духовни пориви. Е, как да не поиска да се почувства равен с големите дори младият поет?

- Председател сте на дружеството на писателите. Как изглежда то сега? Какво трябва да се направи, за да се възвърне старата поетична слава на града, а не да живеем само със стари спомени и представи?

- Поети и днес в града ни има. Добри, с потенциал. Старата слава, разбира се, е нещо друго. Надеждата да си я възвърнем съществува. Въпреки че превръщането на един град в Град на поетите не е само въпрос на желание и организация.

Въпрос е и на съдба, и на упорита и постоянна работа. В предишното време, за което говорих, съществуваха три поетични кръжока: аз водех пионерския, Жеко - средношколския, а Стойчо - работническия.

И от тези кръжоци израснаха имена, с които не само Стара Загора се гордее, но и българската поезия. За съжаление днес децата и младите хора сякаш живеят с по-различни интереси. В момента се опитвам да съживя поетичен кръжок в едно училище.

В началото започнах с десетина ученика, сега на заниманията идват двама-трима. Народът е казал: „Насила хубост не става”. Дай, дай Боже, да опровергаем народната мъдрост!

- Била ли е Стара Загора тема в творчеството Ви?

- Доста стихотворения имам, посветени на обичания град. Едно от тях наскоро бе поставено на седалките в автобусите от градския транспорт. Доста хора ми се обадиха, че са го прочели. Приятно ми бе да го чуя. По мой текст талантливият композитор и мой приятел Кирил Тодоров написа музика за песен. Изпълнява се на всеки празник.

- Обикновено на рожден ден благопожелания се отправят към рожденика? Този път какво Вие ще пожелаете на Вашите почитатели, на любителите на поезията, на старозагорци?

- Нека всички бъдем достойни граждани на нашата обичана Стара Загора, да се гордеем с миналото и настоящето й, но и да се чувстваме отговорни за бъдещето й!