Иван Енчев

ЗАДУШНИЦА

Сълзи запалената моя свещ -
в душата и очите ми пламти.
От рехави треви и мъка чистя
най-черен гроб по бяла риза.

Недей ме гледа тъй лукаво!
Ти знаеш ли каква е мъка
на гробище да си на гости,
а не на живите родители?!
Ти знаеш ли каква тъга е
да стъпиш върху свиден кът
и да приказваш мълчешком
с портрети върху камък?!

Наблизо смок лежи лениво
с безсмъртни стъклени очи.
На чужда мъка се протяга -
като тояга на пазач изглежда.
Запитвам се наум с досада:
„Какво ли пази тука тази гад
със древната библейска слава?
Смъртта? Живота? Мъката?”

А смокът със око ме стрелва:
За тебе, чедо, пазя тук темела.

СОНЕТ ПО ПИЖАМА

Сънувах крилете си горди и пролетни.
Пламтеше душата ми - вихър над хребет!
Просторът бе лумнал от луднали полети!
Върлувах в сияния слънчеви с трепет…

Събудих се с пърхаща мъжка наслада.
Сърцето - галоп на жребец без веригите!
Очите ми - светят, та греят от младост!

Орел си ти! - бодро и весело рекох си, -
щом още сънуваш мечтите, немирните,
щом още сърбят те за полет крилете!

Но бди и за звездните котешки нокти,
не вярвай в бълнувани медени трепети. -
В битието ни всички сме лакоми гости.
От Бога назаем сме взели небето си.

БЯЛ РОМАНС

Край езерото срещахме се вечер
под палавите вейки на върбите.
Цъфтяха водни лилии пред нас
и аз хлапашки я наричах Лилия,
макар че тя си бе същинска роза!
Дарявах я с шеги и книжни лодки
и тя им ставаше ухилен капитан.
Тъй двама все по лунните пътеки
се втурвахме към седмото море. -
Пък то не бе до колене, а по-нагоре,
та чак до дъното му стене тръпка
към лунната кипяща дънна яма!..

Сега край езерото сам пристигам.
Не търся във водата златна рибка.
Седя встрани от лисите клонаци.
А там за други влюбени младоци
върбите люшкат звездопад на голо.
Окапалите есенни листа се гушкат
подобно жълти жаби сред водата.
Ръждиви лилии във езерото плават,
като армада дебнат там на стража. -
Напразно бдят на денонощна вахта.
Залезе лунната флотилия на Лилия,
потъна заедно със своя адмирал…