Думи по повод на четвъртвековния юбилей на Хор „Ваня Монева”

Елена Алекова

На 8 юни т.г. в зала „България” се състоя концерт по повод 25 години от създаването на Хор „Ваня Монева” с диригент Ваня Монева със специалното участие на Мария Илиева, Вълчан Вълчанов (обой) и „Кварто квартет”. В програмата бяха включени произведения на композиторите Филип Кутев, Коста Колев, Николай Кауфман, Жул Леви, Стефан Кънев, Александър Текелиев, Стефан Мутафчиев, Генчо Генчев, Атанас Илиев, Иван Спасов, Красимир Кюркчийски, Петър Льондев, Румен Бояджиев - син, Георги Андреев и Димитър Христов.

Започвам със „сухата” статистика, защото е трудно - дори за човек на словото - да каже каквото и да е след юбилейния концерт на тези уникални момичета под умелото дирижиране на Маестро Ваня Монева. „Дирижиране” дори не е точната дума. И тя е „суха”. Не може да изрази по никакъв начин всичко онова, което Ваня Монева влага, когато, потопена в магическата реалност на песента или музикалната композиция, свещенодейства с ръцете, с лицето, с тялото, с душата си. С всичко, което е - видимо и невидимо. Защото при нея дори невидимото в човека придобива израз - в движение, в енергия, в извивка, в копнеж по съвършенство. Няма дума за това нейно умение.

„Умение”, „талант”, „дарба”, „гениалност”, „магия”… Но моля ви, това са просто думи, с които ние хората, тук, на земята, оценяваме, подреждаме по скалата на ценностите или поставяме на пиедестал един или друг човек на изкуството. Ваня Монева е отвъд всякакви оценки, скали и пиедестали. Не над тях, а отвъд тях. Отвъд всичко. Забелязали ли сте (питам хората, които следят нейните прояви), когато момичетата й запеят и когато тя, с цялото си същество, се отдаде на този миг, на своето свещенодейство, как изведнъж тя като че ли изчезва, разтваря се, няма я - все едно не е от плът и кръв, макар че е там, на сцената, от плът и кръв, истинска, реална… И същевременно - къде, къде е тя?…

И връзката между нея и нейните момичета е впечатляваща. Думата „връзка”, разбира се, също е от онзи порядък - на „сухите” думи. Така е. Нека се има предвид, че всички думи са „сухи” и някак делнично-земни, когато трябва да се каже нещо за Ваня Монева и Хор „Ваня Монева”.

Срещала съм Ваня и момичетата на различни светски събития, била съм на техни репетиции, общували сме и сме се разминавали къде ли не. Те са хора като хора. Като нас. Отделни личности - със свой характер, виждания, посоки. А на концерт… На всеки концерт - включително и на този концерт… особено на този концерт! - с тях се случва някакво преображение. Те като че ли стават едно цяло, дори и когато има солови изпълнения (солистките на хора - Анна Асенова, Ася Георгиева, Веселина Куртян, Деница Дойчева, Диана Тенева, Мария-Магдалена Брегова, Мирослава Ананиева, Невена Петрова, Силвия Димитрова, Соня Чакърова, Яница Герова… - са великолепни). И са едно цяло не само помежду си, но и са свързани - органично - със Свещенодействащата. С Ваня Монева. Те отразяват всяко нейно движение, всяко трепване, всяка усмивка, всеки проблясък на очите й, всяко вълнение, вдишването и издишването й, пулса й. Как да го кажа, на какво да го уподобя? Ето, във филма „Аватар” всички растения и живи същества на далечната прекрасна планета Пандора са свързани помежду си с нещо като неврологична мрежа и така те живеят хем отделно едни от други, хем и като единно цяло. Същевременно всички те са свързани с голямо древно дърво - нещо като център, като ядро, от което черпят знание, мъдрост, живот: Дървото на душите. Всеки поотделно, всеки по своему. И всеки заедно с всички. Само дето „Аватар” е художествена измислица. А хорът е истински… Имам чувството, че сценаристът на филма (едновременно негов режисьор и дизайнер) Джеймс Камерън е слушал и гледал изпълнения на Хор „Ваня Монева” - толкова сцените му, в които показва съвсем осезаемо, видимо тази връзка на всички с всички, са близки до онова усещане за единност, за цялост и цялостност, което създават Ваня Монева и момичетата. Те тъй и са известни - като космическите момичета на Ваня Монева.

И понеже става дума за четвъртвековен юбилей, думите ми ще бъдат не само за празника на духа, който любителите на музиката преживяха на 8 юни т.г. в зала „България”, но и въобще за всичко, с което Хор „Ваня Монева” влезе в моя свят и го промени.

* * *

От дълго време с възхита и творческа ревностност следя изявите на Ваня Монева и нейните момичета просто защото естетиката на хора по някакъв начин е близка до онова, което в литературата има според мен определящо значение - как да не се чувства проскърцването на перото в нещата, които пишем, и да няма въздух, да не подухва вятър между думите, които пишем. Да, знам, отдавна перото не проскърцва, защото не пишем с перо, нито с писалка и вече дори с пишеща машинка не пишем. Но дали ще е перо, писалка, пишеща машинка или мишка… - едва не написах „все едно”. Защото не е все едно. Има разлика между мислите и посланията, предавани от уста на уста, и онова, което започва да се изписва с перо. Писалката, изместила перото, влага друга енергия в словото. Стига да имаш сетива, ще усетиш, че с появата на пишещата машинка и мислите и посланията стават различни, а енергията на словото като че ли намалява. За преминалото през мишката дори не ми се говори…

„Проскърцването на перото” просто ми харесва като метафора, щом иде реч за ролята на инструмента в акта на творчество, в случая - на словесното творчество, затова го използвах. При големия писател, при истинския талант не се чува ни проскърцване на перо или писалка, ни тракане на пишеща машинка, ни цъкане на мишка и клавиатура. Нищо. Само и единствено словото. Перото може да се счупи, писалката - да се изпише, да се повреди - машинката, мишката - да се захвърли. А словото не може. То идва. То кара писателя да бодърства. То е неговият живот. И неговата смърт. Неговата будна съвест.  Думите са споени, плътни и се чувства само как дребезжи през тях някакъв трансендентален ветрец - повеят на истинността. Затова е голям писател, защото няма преграда между него и Източника. Връзката е пряка, непосредна. И затова словото му е истинно, носи могъща сила, която понякога напира в мелодиката или ритъма на фразата, друг път - в светлината, струяща през думите. Словото е по-силно от писателя - преодолява дори естествения му инстинкт за самосъхранение. Докато насиленият писател, нароченият за писател се плаши от словото, мишкува - пише и се озърта, истинският писател посреща словото с открито сърце, стои зад него, зад всяка дума като скала и често дори плаща за него с живота си. Примерите в нашата, а и в световната литература не са един и два.

* * *

С Ваня Монева се запознахме преди шест години на магическо място - древното тракийско светилище Беглик таш край Приморско. Всичко бе и реално някак, и нереално. Камъните, поляната, планината Странджа и ние тримата - Ваня, издателят Димитър М. Димитров и моя милост, които обикаляхме, леко замаяни от излъчващите вечност и безкрай каменни грамади. Тогава там още всичко бе както е било - без входни такси и ексурзоводски пояснения. Затова вероятно впечатлението от мястото бе толкова поразяващо. Никога след това то не ми подейства по този начин.

Вечерта Ваня ми подари диск на своя Хор „Космическите гласове” (тогава това бе името на хора). В диска наред с изпълнения на обработен фолклор имаше и пет църковни песнопения: „Тебе поем”, „Благослови, душе моя, Господа”, „Во царствии Твоем, „Достойно есть” и „Молитву пролию”. Те бяха в най-удивителното от всички изпълнения на църковни песнопения, които някога бях слушала. Истинска изненада. Гласове за друго пеене и с друго предназначение пееха нещо несвойствено за тях. И звученето бе неочаквано хубаво - уж познатото, а някак отворено, освободено от „примката” на школуваността. Неотразимо. Вероятно затова почти веднага се появи „Вестител” - цикъл от пет стихотворения, свързани с песнопенията от диска. И неговото начало -

Превърна душата ми в убежище на светлина,
на думи пулсиращи и ангелски песнопения.
Душата ми отвори звездните си очи и зазвъня,
и затрептя душата ми с неведоми за мен антени.

Съцветията, капчиците роса на есента.
Искрящата кръв от шеметни жертвоприношения.
Сказанията за първите и за последните неща.
Животът, внезапно разкрил нов смисъл и ново звучене.

И… Тебе поем, Господи, Тебе благословим…
изникна от Нищото в мен и в Нищото се завърна.
И се усмихна - съвсем като истински - херувим,
прошепна ми нещо насън и насън ме прегърна.

Не помня какво ми говори почти до сутринта,
дали го сънувах, дали го докосвах, измислях…
Но заедно с него към небесата синкави отлетя
горчивият мрак… И душата ми засия, пречистена.

(„1. Тема”, 17 септември 2013 г.)

Нещо повече. Първоначалният тласък към висина даде живот на 40 псалми, появили се на бял свят в „Псалтир за всеки ден” през 2017 г., посветен на Ваня Монева и нейния хор. На 15 март 2018 г. в Големия салон на БАН премиерата на Псалтира прерасна в тържество на поезията и музиката. Приятелите на българското изящно слово изумени слушаха църковните песнопения и приемаха неочаквания подарък - тези наистина небесни послания, достигащи до тях сякаш през устата на херувими. За да ги довърши в края на вечерта зашеметяващото изпълнение на „Мехметьо, севда голема” и да ги запрати директно във висините. Но за „Мехметьо…” - по-нататък…

* * *

Малко факти, които най-цялостно разкриват извършеното от Ваня Монева и момичетата й през годините. Дори само да вземем казаното за хора в програмата към юбилейния концерт можем да добием представа за това с кого и с какво си имаме работа. Тук в кратка реч е казано много, най-важното за хора:

„Основан през 1994 г., хорът впечатлява с богата палитра на музициране в различни стилове - обработен фолклор, църковна музика, съвременни джаз и поп проекти, кантатно-ораториална музика, филмови и театрални продукции, world music. Концертната дейност на Ваня Монева и ръководените от нея хористки е богата. Включва участия в големите български фестивали: Мартенски Музикални дни, Варненско лято, Аполония, Салон на изкуствата, Софийски Музикални седмици, Европейски музикален фестивал, Новогодишен Музикален фестивал. Концертни турнета в Европа, Южна Америка, Азия.

Хорът е носител и на наградата на Allegro vivace на БНР „Класика в другите жанрове”, и на Златно перо. През 2014 г. за годишнината си получава Специалната награда Кристална лира на Класик ФМ радио и за своя принос в българската музикална култура, а Ваня Монева е определена за Музикант на годината според класацията на „Алегро Виваче” на БНР. През 2015-а хорът печели Първа награда на най-престижния международен хоров конкурс в света „Нека пеят народите”.

През 2016 г. Хор „Ваня Монева” записват версия на японския химн, представена на Закриващата церемония на Олимпиадата в Рио де Жанейро, Бразилия, при приемането на Олимпийския огън от домакините през 2020 г. - Токио, Япония.

На 1 февруари 2018 г. Хор „Ваня Монева”, заедно със Софийска филхармония, участваха в официалното откриване на Българското председателство на Съвета на ЕС в зала „Бозар” в Брюксел, Белгия. През същата година Хор „Ваня Монева” записва саундтрака към последния епизод на филма „Междузвездни войни” SOLO”.

Както се вижда, музикалната палитра на Хор „Ваня Монева” е от разнообразна по-разнообразна. Понякога ти се струва, че граничи с невъзможното. Е, щом Ваня Монева и момичетата успяват, значи е възможно! Но само за тях. Не и за другите.

* * *

И това не е всичко…

През 2015 г. при представянето на новия албум на Милчо Левиев „Пътуване в два свята” в зала „България” Хор „Ваня Монева (Хор „Космическите гласове” тогава) участва, заедно с Биг бенда на БНР с диригент Антони Дончев, в изпълнението на „Рапсодия в синьо” на Джордж Гершуин. Но как е възможно, ще попита някой, световен джаз и българско народно пеене да се съберат в едно и да звучат естествено, непринудено и в хармония? Възможно е, ще отговоря. Защото с Хор „Ваня Монева” всичко е възможно.

И досега се чудя как смогваха Ваня и момичетата да реагират адекватно и пълноценно на момента при всички абсолютно неочаквани импровизации на именития джазмен. Което ще рече, че по време на концерт от такъв характер усещането за единност, за цялост и цялостност между Ваня и момичетата се прехвърля и спрямо останалите изпълнители. Затова участието на Хор „Ваня Монева” в подобен род проекти е запомнящо се. Хорът се вписва в „средата” - все едно това е естествената му среда. А не е. Той става органична част от новото цяло, в което придобива нови черти, други характеристики. Така и съучастниците им в концерта.

В „Пътуване в два свята” традиционното и модерното се срещнаха. Нямаше сблъсък. Нямаше победител и победен. Всички спечелиха. Всички си тръгнаха по-богати, по-израснали, по-големи, по-различни от това, което са били преди срещата си на сцената.

Високите неща в изкуството си приличат. Дори и в съперничество те не се отричат, а си взаимодействат, а се взаимопризнават, взаимооткрояват, взаимообогатяват.

* * *

И това не е всичко…

През 2016-а, в навечерието на 11 май 2016 г. - деня, когато православната ни църква почита свети равноапостолни Методий и Кирил, бе концертът на Хор „Ваня Монева” (Хор „Космическите гласове” тогава), посветен на забележителния хоров диригент проф. Васил Арнаудов. Тук е необходимо да се припомни, че в Държавна музикална академия „Панчо Владигеров”, която Ваня Монева завършва с отличие, тя е в класа на проф. Васил Арнаудов - той я открива и разкрива като талант, предусеща огромния й потенциал на хоров диригент и става нейният кръстник на това поприще. Учителят би трябвало да се гордее с нея. И сигурно се гордее там, на небето.

Концертът събитие бе под наслов „Да свириш на хор”, изведен от всеизвестния израз на проф. Васил Арнаудов „Аз свиря на хор”. Тогава за първи път осъзнах в цялата пълнота онова, което Ваня Монева прави и е постигнала като диригент и музикант. И разбрах в цялата пълнота какво точно означава „да свириш на хор”.

Какво неимоверно усилие! Какво непомерно постижение да „хванеш” гласа, да го накараш да те „слуша”. Защото инструментът е послушен. Инструментът, стига да е настроен добре, върви след теб. А човешкият глас е жив. Човешкият глас е капризен, непокорен и непредвидим. Миг след миг. Физическото състояние, състоянието психическо, емоцията, настроението - всичко влияе на гласа, настройва го на различна вълна, на различна тоналност. От усмивката - един, от сълзата - друг. Внезапно полита нанякъде и изчезва във висината. Внезапно заглъхва, стихва, стаява се. Добрата мисъл. И лошата мисъл. Проблемите вкъщи. Сбъдванията в любовта. Всичко е от значение за гласа. И трябва наистина да си много смел, за да дръзнеш да го подчиниш, и трябва да си виртуоз, за да го подчиниш наистина - в името на хармонията.

На 11 май 2016 г. в препълнената зала 6 на Националния дворец на културата Ваня Монева не дирижираше, а живееше музиката, беше музиката. Гласовете на нейните момичета извираха направо от дълбините й. Или хорът бе не хор, а огромен жив орган с клавиши от ангели небесни, който откликваше и на най-малкото й докосване, движение, „задържане”, „застиване”. Многото гласове се сливаха в едно единогласно звучене, което възвестяваше на свечеряващия се свят окончателното възтържествуване на доброто, светлината, красотата и любовта. Това бе не просто другият полюс на всичко, което в живота „звънти”, „дрънчи”, „кънти”, „звека” (според както е при апостола: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека…” І Кор. 13:1). Това бе абсолютната хармония, от която всичко изкуствено, „съчинено”, „изсмукано от пръстите”, насилено, бездушно, колкото и изкусно да изглежда, отпада от само себе си. Това бе съвършенството, това бе пълнотата, в която всичко не от истината, не от доброто, светлината, красотата и любовта лишаваше самото себе си от смисъл, само себе си „изгаряше”, унищожаваше.

* * *

Ваня Монета повече от всеки друг знае как се „реди” и „гради” хор: как се избират - една по една - певиците, как гласовете се напасват, как се „оформят” благозвучията.

В материалната култура близка до този градеж е „сухата зидария”, ще рече - стена от камъни, изградена без свързващо вещество (вар, цимент или нещо друго). Два са основните принципа на „сухата зидария”: междината между камъните да е минимална - остър нож да не може да се провре между тях; камъните да си останат в естествения им вид, без над тях да се осъществява каквато и да е обработка. Тук и проличава майсторлъкът на зидаря. Още при събирането на камъните истинският майстор предусеща дали те се „съешват”, дали си пасват, кой къде трябва да бъде поставен, за да се „сцепи” със съседния му камък. Истинският майстор използва за спойка „междината”, т.е. това, което проваля неистинския. Истинският майстор отлично знае, че там, в „междината”, се осъществява привличането между камъните. Физиката днес, използвайки най-съвременни техники, е стигнала до извода, че кохезията, т.е. привличането между еднородните тела зависи от квадрата на разстоянието: колкото квадратът на разстоянието е по-малък, толкова силата на привличането е по-голяма. Без да владеят висша математика и без да са изучавали специално законите на физиката, старите майстори по нашенско са прилагали това в практиката си. Те са знаели и другото - тръгнеш ли да обчукваш, обдялкваш, обшлайфаш камъка, ще нарушиш целостта му и той се „разболява”. Той е слабото място на „сухата зидария”, „предателят”. И носи неуспех, който човек сам си залага. Посегнел ли зидарят към инструмента, веднага ставало от ясно, че не е майстор.

От онова блажено време на истинските майстори са ни завещани изразите „да си легне на мястото”, „да си намери еша” и т.н., които в наше време са далеч надраснали конкретното си значение. Това е то „сухата зидария”. „Междините” при нея изчезват и ако въобще се появят, то те свързват, а не разделят. Колкото по-малка е „междината”, толкова по-силно е привличането, толкова по-силна и безусловна е любовта - ако става въпрос за любовта.

Отказът от инструмента в името на здравината, т.е. на абсолютната хармония, която устоява на всички превратности и чудатости на времето и която нищо не може да поклати, означава едно (колкото и невероятно да звучи!): ИНСТРУМЕНТЪТ Е ПРИЗНАК НА НЕСЪВЪРШЕНСТВО! Това също са знаели майсторите на „сухата зидария”, но са го знаели и майсторите в изкуството и въобще. Православието и до днес разчита на акапелното пеене - соловото и хоровото, а с развитието на хоровото пеене идва и многогласът. Католицизмът е прибегнал до органа (инструмента) и, да, музиката му стига до виртуозност, но… Инструментът не може да съперничи на човешкия глас. Човешкият глас е съвършен. Може да се каже дори, че човешкият глас е съвършеният инструмент. В този аспект изразът на проф. Васил Арнаудов „Аз свиря на хор” придобива неимоверна дълбочина. В „междината” многогласието се „споява” в единогласие, а единогласието преминава в мълчание.

Най-впечатляващо в този смисъл прозвуча на юбилейния концерт на Хор „Ваня Монева” изпълнението на Мария Илиева („Лале ли си, зюмбюл ли си” на Филип Кутев). След повече от превъзходното си участие в телевизионното шоу „Като две капки вода”, където дъщерята на Ваня Монева счупи всички класации, ако и да не й присъдиха първото място (под предлог, че вече си имала награди и не й трябвали /!?/, както се изпусна веднъж един от журиращите), и където показа с изумително постоянство и старание своята свръхкласа дори при влизането в чужди образи - от чудати по-чудати, поп звездата чудесно се „спои” с момичетата на Ваня Монева - вече не в ролята на Верка Сидерова, изпълнителката на великолепната народна песен, а със своето участие като солист на хора. И когато прииждаше припевът и слушателите очаквахме възнасяне на гласа, следваше изненадващо затихване. Точно то по някакъв начин наподобяваше онова потапяне в „съвършено мълчание”, за което през ХІV век говори исихаста преп. Калист Ангеликуд и което всъщност е съвършенство на съвършенствата:

„Съединилият се с Бога ум вече няма нужда от словото. Човек потапя в съвършено мълчание не само устата, но и ума си. Мълчанието е дух и енергия, то е висше състояние на ума. Словото изразява мисленето, намиращо се в състояние на разделение, когато е потопено в многообразието на предметите. Мълчанието изразява единството на мисленето, което в този случай в такава степен обладава истината, че чувства, че не може да каже нищо. В този смисъл истината е неизречима…” (Венцислав Каравълчев. „Мелнишкият светител - преп. Калист Ангеликуд (ок. 1325 - ок. 1395)”.

* * *

И това не е всичко…

Защото на 16 декември миналата 2018 година в старинния храм „Св. София” се проведе Предрождественски концерт на Хор „Ваня Монева”. За първи път женски народен хор си позволяваше да приеме подобно предизвикателство - концерт, съставен изцяло от църковни песнопения. Ваня и момичетата бяха неузнаваеми.

Слушаха ги хората, слушаха ги светците и мъчениците, скрити зад изписаните по стените и иконите образи, слушаха ги ангелите и архангелите - незримите наши небесни хранители и пазители. И може би, може би сам Господ Иисус Христос ги слушаше… Бе невъзможно Той да не слуша този вопъл, този плач, това копнение на човешката душа по Него, това съвършенство, тази всепълнота на слово, музика и гласове, много гласове - в цялост и поотделно, тази абсолютна хармония, това тържество, в което материята, превъзмогнала себе си, преминаваше в дух, а духът - в материя, и нямаше граници между тях…

И над всичко - предусетът за чудо… Сякаш след миг, след по-малко… Ето вече се отварят небесните врата и в цялата Си слава, в цялата Си сила, в цялото Си величие и простота прекрачва Той. И кротко усмихнат, целият сияещ, благославя земята и небето, всичко живо, било и небило… И в наелектризирания въздух - нагоре, към небето, към Него - молитвата, надеждата, упованието (в докосващото всички струни на душата солово изпълнение на Мария-Магдалена Брегова):

Во царствии Твоем помяни нас, Господи,
егда приидеши во Царствии Твоем.
Блажени нищии духом, яко тех есть царство небесное.
Блажени плачущии, яко тии утешатся…
Радуйтеся и веселитеся,
яко мзда ваша многа на Небеси.

А в предрождественската нощ навън валеше сняг - бял, чист, невероятен. И в снега светът изглеждаше преобразен, нов, наш и някак ненаш - Негов…

* * *

И това не е всичко…

Сред песенните шедьоври на Хор „Ваня Монева” е „Мехметьо, севда голема” на Иван Спасов. Момичетата нарушават обичайната за хор подредба и се разпръсват из сцената, на пръв поглед хаотично. Но това впечатление е погрешно. Защото, когато започнат песента, разбираш - всичко е промислено, изпипано до най-дребния детайл. Дори импровизацията, изникнала на момента, не е повод за паника, а симпатично предизвикателство, преодолявано с артистичен финес. Гласовете се отдалечават един от друг, не разчитат толкова на синергията, а на себе си. Те сякаш дори се откъсват от своя „създател”, последвали сами себе си. Така се постига… как да го нарека - ефектът на „блуждаещите гласове”, когато гласовете се носят в пространството сами по себе си и се срещат, преплитат и сплитат и пак отблъскват, за да се срещнат, преплетат и сплетат и пак отблъснат с други гласове. И така - докато свърши песента…

Няма как иначе да се опише изпълнението на „Мехметьо, севда голема” (и като солово, и като хорово изпълнение). Слушала съм го безброй пъти - и на концерти, и на запис, и в огромни концертни зали, и в зали по-скромни, отблизо и отдалече… Не, няма думи да се опише… Всички думи ще са приблизителни… Може само да се оприличи на нещо… Сега ми идва наум…

Група чуждестранни студенти посетихме в началото на 90-те години приказния Суздал - древноруски град от Златния пръстен на Русия. Домакините ни предложиха да чуем „колокольный перезвон” (няма достатъчно сполучлив словесен еквивалент в нашия език на този израз).

Не помня вече името на звънаря, който щеше да ни въведе „в теорията и практиката” на това чудо, наречено „колокольный перезвон”, но помня, че той наскоро бе спечелил първо място в национално съревнование на звънарите. Имахме късмет не само че се случи да е в града точно този ден (бил отсъствал дълго), че се съгласи да ни покаже своята изкусност, но и че бе в настроение, та ни покани с него на камбанарията.

Това, което по-нататък се случи, бе неописуемо. Отначало тръгна някакво приглушено камбанено… то ли шуршолене, то ли полюшване, последвано от нежния дребнеж на ситните камбанки, след него се включи задъханият - дали тревожен, дали празничен - ехтеж на по-големите камбани, и после - някаква невъобразима плетеница от звукове - ниски, средни, високи… И пак… Ситните камбанки… И другите… Ситните… И другите… Небето се събуди, затрептя… Лъчи и звуци се премесиха… Звън и светлина… Камбанарията, откъснала се от земята, сякаш летеше в звъна и светлината… Слушахме без дъх, онемели, ослепели, оглушали, разлюлени… Леко затихване… И отново… Постепенно… Дребнеж, звънтеж, плетеници… Внезапно се чу плътен, от нисък по-нисък звън недоумяващо откъде, сякаш изпод земята, за която бяхме забравили… И пак… И пак… Беше се събудила най-голямата камбана, царят на камбаните… А ние - на не знам кое небе… Свят ни се виеше и от летенето, и от звънтежа, и от пролетния вятър, и от прелитащите облаци… Звънарят като че изчезна, макар че беше там и дърпаше въжетата, но не се чувстваше и най-малко усилие от негова страна - сякаш направляваше звуците само с усмивката си вече, отнесена, вглъбена, не от мира сего… Кога всичко свърши - никой не разбра… И дълго, дълго след това, дни наред се свестявахме и връщахме в света на хората…

Нещо подобно е „Мехметьо, севда голема” в изпълнение на Хор „Ваня Монева” под диригентството на Ваня Монева, с удивителното соло на Деница Дойчева. Само че не камбани, па били те медни, сребърни или златни, звънтят, а живи човешки гласове - най-съвършения инструмент, по-ековити от най-ековитите камбани. С онова затихване накрая, което преминава в мълчание и се слива с неизразимата печал на света, с неизречимата истина. Наистина изумително.

* * *

Двадесет и пет години е младостта. Тепърва хорът ще встъпва в своята зрялост. Докъде ще стигне - не се знае. Ваня Монева и нейните момичета с всяка своя проява илюстрират, че човешките възможности нямат край. Жалко, че е невъзможно да се записва всеки техен концерт или участие, защото всяко следващо изпълнение дори и на една и съща песен или музикална композиция при тях е различно от предишното - има развитие, движение на звученето, на интерпретацията, на гласа (гласовете). Това е то - изпълнителското изкуство. То наподобява индийските ранголи - съвършените рисунки от цветен прах, които изискват абсолютно внимание, чувство за мяра и упорит труд, за да бъдат завършени след много часове или след няколко дни, и които създателят им след кратко любуване превръща в купчина прах. Така и Ваня и хористките. Часове и дни наред те се подготвят за участие, следва концертът с шеметящите изпълнения и отшумява, става минало… А от миналото остава само шепа прах, ако въобще остане…

Но за какво са всичките тези невероятни цветни шедьоври, след като само след миг ще се разпилеят - на вятъра? За какво са невероятните изпълнения, след като само след миг ще заглъхнат в разнобойната шумотевица на деня? За какво е невероятният наш живот, който днес избликва, просветва, а утре отсветва и си отива. За какво?… Може би - за онези кратки мигове на удовлетвореност и радост, които насищат с щастие душата ни в този свят на печал, междуособици и неразбории. Може би - за онова съвършенство заради самото съвършенството, гонитбата на което изпълва със смисъл нашето съществуване… Кой знае…

Какво да кажем на Ваня и момичетата накрая, какво да им пожелаем? Разбира се - здраве. Разбира се - дръзновение. Разбира се - нови предизвикателства. И още много, много аплодисменти от възхитена, от зашеметена, от благодарна и благодатна публика. Което също е част от смисъла на тяхното изкуство и тяхната изкусност.

11-15 юни 2019 г.