Надя Попова

Има едно критическо или по-скоро школско клише - нежната душа на твореца не издържа сблъсъка с жестоката действителност.

Но въпросът е да издържиш този сблъсък. И да продължиш нататък.

Стихосбирката на Иван Бориславов „Абракадабра” ме прикова от първата до последната си страница. Това е поезия на подтекстовото богатство, на изстраданите интелектуални прозрения, поезия със свой персонален код, в който е зашифрован един завършил развитието си човешки и творчески характер.

Въображението му от книга в книга става все по-разкрепостено. Тук ще отворя една скоба. (В последната година от живота на Иван Радоев имахме един дълъг, много проникновен разговор, в който покрай други теми от философско-житейски, етичен и естетически характер той разви и тезата за деформацията като необходимо творческо условие, като своеобразен художествен похват. Тест, дефинира явлението „автентичен абсурд”, дало по-късно и заглавие на книгата със събрани вече след смъртта му негови интервюта.) И като се връщам към другия Иван, Иван Бориславов, твърдя, че всички културни, ерудитски натрупвания, всички усвоени и осмислени митологически или библейски образи и сюжети не са декоративна рамка в поезията му. Те са органична част от творческия му свят, и често претърпели именно подобна неочаквана, парадоксална художествена деформация, заживяват нов живот, разказват чрез уж познатата символика друга история - историята на собствения му живот. Изграждат един строен, хармоничен свят, в който дисхармонията, тоест страданието, се превръща в съзидателна сила.

Това е пробният камък на творческата личност, на таланта - способността да надмогнеш демоните, хищните черни сенки, дебнещи те в гръб, самотата, фарисейщината, хулите, острите ръбове и счупени огледала, черните паузи, затисналото те колело на Съдбата. И да напишеш „Сантиментална интермедия”, примерно. В която дори младенецът на твоя морален убиец не може да му бъде оправдание и спасение.

В тази книга аз съзирам поета Иван Бориславов в нова светлина - колкото повече светът около него се разпада, толкова по-устойчив, по-непоклатим става собственият му духовен свят. Новата стихосбирка респектира и със своето формално майсторство, неотделимо, разбира се, от съдържателното. С композицията си. Това е в истинския смисъл концептуална книга с премислена подредба на циклите и стиховете в тях, със строеж, наподобяващ този, който има едно сложно музикално произведение; в него съжителстват и алегро, и анданте, и престо, и модерато, и алегро виваче…, всяка част въпреки своята самостоятелност и завършеност подготвя слуха, сетивата за следващата, открехва невидима врата към нея.

Разделите в „Абракадабра и други заклинания” ненатрапчиво демонстрират разнообразието на версификаторските умения на автора. Веднага уточнявам, че в моя речник версификация не е мръсна дума, повличаща след себе си други чуждици - графомания. Като контрира възможните си опоненти, ранната, но вече виртуозна Марина Цветаева пише: „Аз знам - човек Венера сътвори; аз майстор съм - и занаята знам!” На руски е още по-категорично: „Ремесленник - и знаю ремесло!” Макар нашенското „занаятчия”, буквален превод на руската дума ,,ремесленник”, далеч да не е синоним на майстор, още по-малко на маестро. И в сонетите си от цикъла „Острови от думи”, и в тристишията на „Опит за вечност”, и в експресионистичните щрихи, рисувани „С цветни тебешири”, и в изстраданите алегории на „Мистерии” Иван Бориславов показва висш пилотаж в небето на поетическото мислене и поетическия език. И дори когато образите му сякаш излизат изпод контрол, впускат се в причудлив танц, започват да се реят свободно - като въображението на човек, изпаднал под въздействието на халюциногени, - дори и тогава тяхното сцепление и художествена логика не са случайни.

Сравних тази поетическа книга с музикално произведение. Без насилие бихме могли да намерим прилика и с една прецизно подредена авторска изложба, където съвсем не е без значение съседството и пространственото разположение на платна, различни като школа, техника на изпълнение, формат и т.н. Мисля, че този подход, този избор - едновременно интуитивен и съзнателен - се дължи на отдавнашната нагласа и пристрастие на Иван Бориславов към синтеза на изкуствата. При него това пристрастие, по-скоро - страстно увлечение, не е останало на равнище любителство или хранителна среда за създаване на поезия.

Иван Бориславов е автор и на няколко изкуствоведски книги. Усвоили европейската традиция за паралелен анализ на литература и изобразително изкуство, но и новаторски със своя дух, с конкретните си наблюдения и открития. Първата е озаглавена „Поезия и багри”. Излезлите през 90-те други две негови книги - „Светлината, която остава” (студии за личности и явления в авангардната западна поезия и живопис) и „Осип Цадкин - поетът на материята”, затвърдиха репутацията му на проникновен изследовател на знакови фигури и събития, вдълбани в духовната памет на времето или, напротив, достатъчно разчетени от съвременниците и потомците.

Оставям недокосната другата голяма тема, неотделима от усилията и постиженията на поета Иван Бориславов - преводаческата му работа, представянето на българската публика на цяла плеяда от най-стойностните френски поети. Убедена съм обаче в едно - всяка стъпка встрани от „чистата” поезия, от собствената поезия, обогатява личността, дава й други хоризонти, изпълва гърдите с онова буниновско „леко дишане”. В тези „разпилявания” и захласвания по световната култура няма себичност. Неслучайно повечето маниакални автори не си губят времето много-много да четат, камо ли пък да интерпретират чужди творчески светове. Те са си самодостатъчни.

Изпитвам огромно уважение, изпитвам преклонение към книгата. Без евтини метафори, буквално - винаги я докосвам с чисти ръце, внимавам да не подгъна или изцапам страниците й. Но надвесена над заклинанията на Иван Бориславов, изведнъж с изненада открих, че в ръката ми има молив. И че слагам с него удивителни вдясно от заглавията на едно, две, три, пет, девет и още, и още стихотворения… Затова не търся поанта на тези свои разпокъсани размишления. Искам да завърша така - с една обобщена, голяма удивителна!

2006

P.S.

Той ни остави  светкавица за спомен

Сред вакханалията на поредното горещо лято, заредено с  политически и битови скандали, с примамливи „акции” в големите търговски вериги, с пърформанси и чалга - дойде вестта, че е издъхнал още един интелектуалец. За средноаритметичния читател на вестници това е хроника, след пет минути той ще го е забравил; за част от хората, четящи „и друго”, към които принадлежа и аз - тежка загуба.

С Иван Бориславов ни свързваха дълги години съвместна работа в Главна редакция „Литература и изкуство” на БНР, където постъпих веднага след завършване на московския литературен институт „Максим Горки”. (После дойде приятелството, родено от общи естетически пристрастия, от взаимно професионално уважение, ненакърнено от по-късните превратности на общественото и културното ни битие). Трудно ми е да повярвам от дистанцията на времето колко млад е бил тогава - едва навършил 30, защото той внушаваше респект. Не поради поста си на зам. главен редактор, а с огромната си ерудиция, с безукорния си литературен вкус, с поетическия си талант. Но и с още една друга, рядко срещана дарба - умението да общува. С хора и светове. С време и пространство. Това обяснява широтата на творческата му изява.

Иван беше не просто автор на стихове, обсебен от собственото „его”, но и проникновен интерпретатор на чуждестранна, най-вече френска поезия, оригинален изследовател на  модерната западна литература и живопис, на симбиозата помежду им. Беше и превъзходен радиожурналист, създал в програма „Христо Ботев” редица нови рубрики, водил на живо многобройни предавания и артсалони. С какви записи само се връщаше от творческите командировки! В постоянния фонд на БНР се пазят разговорите му с Белла Ахмадулина, Булат Окуджава, Андрей Вознесенски (светла им памет и на тях!), с едни от най-известните френски и унгарски поети. А какви преживелици от тези срещи, останали „за кадър” е споделял…

Давам си сметка, че всичко казано дотук е предимно изброяване. А в сърцето и в паметта ми Иван Бориславов присъства като жива, цялостна личност, подчинена на нравствения постулат  „Noblesse oblige”(„Благородството задължава”). Нискостеблени хора се опитваха да го въвлекат в недостойни интриги. Но като потомък на големи възрожденски родове - на духовни лица, книжовници, зографи, поборници за национална независимост, понесли всички последици от това - Иван Бориславов отстояваше себе си с поведение и слово.

Винаги съм си мислела, че един поет проявява характера си и чрез имената, които дава на децата и на книгите си. Да си припомним заглавията на някои от неговите  стихосбирки: „Слънчева лавина”, „Гнездо над бездната”, „Светкавица за спомен”, „Небесна археология”, „Партитура за мълчание”, „Взривени думи”, „Докато дишам”… Дори за непосветените те излъчват съдбовност и преодоляване на гравитацията, откъсване от веригите на битовото в името на битийното, на вселенското.

Този приятел и поет винаги ще ми липсва. Той си тръгна внезапно от света, който откриваше и пресътворяваше отново и отново, според формулата на предшественика си Ханчев. Но вярвам, че Иван е някъде там, сред Светлината, откъдето продължава да води своя „Разговор с Безкрая”. И с нас.

22 юли 2011