из анкетната книга на Тодор Коруев с Петър Андасаров „Защото съм такъв” (2019)

- Все по това време ми се струва беше и съветник на Георги Джагаров? Как склони да идеш на такова ветровито място?

- Близо три години издържах на това, наистина не особено уютно място, макар иначе да е много привлекателно в нечии очи. Дълго след като напуснах Държавния съвет, а и до днес някои, за да притурят особено важен щрих към биографията ми, изтъкват този факт. А само аз си знам колко хубаво и колко горчиво е било на сърце ми. Но имах си и звезден миг, а може би си бяха цели звездни мигове около едно звездно събитие, дошло в резултат на осъществена наша обща идея с тогавашния директор на издателство „Народна младеж” - емоционалното светло момче и даровит писател Росен Босев. За него по-нататък ще ти разкажа. А сега за всекидневието в тия дълги коридори и големи кабинети. Извини ме, но трябва да ти отговоря най-напред как стана така че склоних да поема този тежък товар, а и да си спечеля завист у някои с мечта да са на моето място. Бях вече член на Съюза на българските писатели, художествено-документалните ми книги „А е толкова рано за сбогом” и „Да си влюбен” направиха силно впечатление на критиката и читателите, а пътеписната ми книга за Афганистан „Иде хубавото време” получи наградата за публицистика през 1983 година заедно с книги на Ефрем Каранфилов и Йордан Радичков. Освен това участвах много активно с публицистика в печата - бях в клубовете на писателите-публицисти и есеисти към вестниците „Работническо дело” и „Труд”. Всичко това вероятно е правило добро впечатление на Георги Джагаров, защото в последния ни, решаващ разговор, в който той много настоятелно ме призова да дам съгласието си да стана негов помощник, по-точно личен негов съветник, изтъкна тези ми изяви. Още повече каза ми - ти си и много добър поет, което ми дава основание да ти направя това си предложение, тъй като ще имам възможност всекидневно да общувам с поет. Бях му отказвал кога деликатно, друг път категорично няколко пъти и накрая склоних. Дори това, че трябваше да нося не две, а три дини под една мишница не бе аргумент за отказ от моя страна. И така в един есенен ден влязох в приемната на Държавния съвет, откъдето получих своя служебен пропуск и се отправих към парадния вход. Затрепка сърцето ми - какво ли ме очакваше зад тези тежки врати, по тия безкрайни коридори, в идещите насреща ми работни дни. И - каква ли ще е тая работа?! Но още на пропуска дежурният милиционер се усмихна и ми каза, че щом ще служа в тая важна държавна сграда трябва да спазвам всички правила, всякакъв ред, какъвто изисква наредбата за него. Ха сега идете в къщи и се облечете официално. А мразех да се костюмирам и да ме стяга вратовръзка. Но…

- Как встъпи в тоя „дворец на властта”? Сигурно помниш?

- Явих се най-напред пред Славянка, вездесъщата красавица - секретарка, внушаваща административен респект, но пряма и великодушна. Прие поздрава ми, каза ми топлото „Честито” и „На добър час” и ме отведе в съседната до нейния кабинет широка стая. Тук ще е работното ви място, че и ме предупреди да имам готовност за първа среща с другаря Георги Джагаров, който винаги идва в 11.00 часа. Огледах кабинета си - бе с прозорци към „Царския дворец”, към Централната банка и към Мавзолея. Бюрото ми - широчко, а в чекмеджетата открих неприбрани от предшественика ми Иван Гранитски изписани листове. Неговото присъствие тук бе много висока летва за мен. Преди него пък бил Христо Стефанов, един много талантлив литератор - литературен критик, на когото вече бяхме издали втората книга в „Народна младеж” - „Пристрастия” през 1986 г. И удари часът - опънах новото си палто, наместих вратовръзката и зачаках. Точно в 11.00 часа влезе. Той. Колко ли пъти бях другарувал с неговата дълбоко-човечна, мъдра, голяма поезия, чел бях многократно книгите му и бях не осенен само, а завладян от нея. Бях в нейните необятни светове. Четох ги и в нощта преди да дойде този първи мой работен ден. Бяхме почти строени в редица 11 мъже, негови съветници по направления, всички на почти млада възраст, баш в силата си, а той най-напред поздрави мен и се обърна към другите: „Вие чакайте, ти, Андасаров, влез!” Никой нищо не ми бе казал предварително за порядките и за поведението ми тук. Влязох, той зад мен. Седни, вика, и аз си седнах на един фотьойл. Седя няколко минутки, а той - прав. Нещо сбърках, помислих си, и подскочих. И той с присъщата си усмивка ме посъветва: „Най-напред трябваше да питаш къде да седнеш, ха сега се премести, че това е моето постоянно място!” Инструктира ме накратко в какво ще се състои моята работа, какви задължения ще имам и ми пожела успех в издателството. В един от ранните следобедни часове отивах на щатното си работно място в „Народна младеж”. При него бях на хонорар с ограничено време. И започна всекидневието ми - неясно, с нови внезапни задачи. Основните ни разговори всеки околообеден час в кабинета му бяха за нови книги и нови имена в литературата, за събития, свързани с нея - премиери, обсъждания, за важни рецензии на изтъкнати литературоведи и литературни критици. Но ме завъртя и административната въртележка. В Държавния съвет, на който той бе един от зам. председателите, функционираше Съвет за духовното развитие на Народна Република България, оглавяван от него. Във връзка с неговата дейност изготвяхме по разпределение важни отчети, информации и проектодокументи за Народното събрание, както и доклади по текущи решения на Политбюро на ЦК на БКП и Съображения на първия партиен и държавен ръководител другаря Тодор Живков, които определени членове на ЦК изнасяха пред партийните активи в страната. Георги Джагаров имаше това задължение в неговия Сливенски окръг. Искаш ли да ти разкажа съвсем накратко един случай, по такъв повод?

- Разбира се. Ти решаваш какво да разкажеш и какво да премълчиш, макар че на някои твои по-пространни отговори аз, анкетьорът, се чувствам само „записвач”.

- Разговорите по текущи въпроси и инструктажът с новите ни задачи провеждахме в така нареченото „Сепаре на Джагаров” в ресторанта на Държавния съвет. Всички седяхме пред него и подир деловата работа обядвахме заедно, като един от нас плащаше сметката, докато се изредим заедно със шефа. Тук ми позволи една пикантна подробност. Обичах - покрай моя приятел Кольо Кънчев - и аз се научих, да пия биричка. Най-предпочитана и заради това беше мода да се пие зелена „Загорка”. Беше забранено да се консумира на обяд всякакъв алкохол в това число и бира. Минаха няколко дни, в които само аз си поръчвам и сладко си пийвам биричката. Накрая, видя се, другарят Джагаров не се стърпя и почти троснато се обърна към мен: „Андасаров, ти защо пиеш бира, нали знаеш, че алкохолът е забранен!” Знам, отговарям му, но какво да правя като лекарите ми казват „Нито ден да не минава без поне една бира!” Замълча и повече не ми направи забележка. А сега за случая. Бяха приети поредните Тезиси на ЦК на БКП. Първият бе възложил на определени отговорни партийни и държавни ръководители да идат по места и изнесат доклади с разяснения пред партийните активи по тях. Шефът ми даде един свитък с тезисите и ми разпореди: „След два дни да е готов текстът ми, който ще трябва да прочета в Сливен”. Бързо минаха тия два дни и ето ни на редовната сбирка в сепарето на негово име. Току-що седнали, той повъзбудено се обръща към мен: „Андасаров, ти какво си завършил, пита ме точно по тертипа на Иван Динков. Българска филология, другарю Джагаров - отговарям. А, така ли? Я виж какъв пасквил си написал! Вземи обратно тоя свитък и приготви текст, който ще имам очи да прочета пред моите земляци!”. Не спах цялата нощ, според мен бях обхванал всичко най-важно, с добър език бе написано изложението, направляващи бяха редовете в заключението. Какво друго да прибавям, какъв подход да прилагам - чудех се. А нов текст да съчинявам беше пълен абсурд. И само леко редактирах написаното, поизмених някоя друга фраза, прибавих броени нови думи и след два дни - отново в сепарето. Зачаках, а душицата ми трепери. Беше го прочел и изглеждаше по-спокоен. Заедно с мен се вълнуваха Орлин Загоров, който бе зам.-председател и Димитър Наумов, секретар на този Съвет за духовно развитие. Те явно ми симпатизираха, бяха ме приели като сериозен издателски работник и добър, изявен вече, спечелил известност поет. По-късно разбрах и причината - Орлин Загоров бе добронравен човек, тактичен в общуването и искрен в отношенията си с мен, а и с другите. И, тогава още не знаех, че бе творческа личност - след години стана професор и един от най-активните сътрудници на важни национални издания. Зае място сред първенци научни работници. А Димитър Наумов все ми говореше в моята стая колко добри стихове имам и колко добър поет съм. И той се оказа, че е професионален творец, защото само година-две след като разкри пред мен, че пише разкази, издадохме в „Народна младеж” чудесната негова книга „Столични хроники” с някои от тях. Та те бяха съпричастни към случващото се с мен, още повече че аз бях новобранец в тия среди. Шефът пак ме пита: „Андасаров, какво беше завършил ти?”. „Българска филология”, отвръщам му. „Ами то си личи”, казва. „Ето това, което сега си ми представил е съвсем друго нещо - текстът е много хубав и се готви утре да дойдеш с мен в Сливен!” Същото почти се повтори и с друг текст - на проекторешение, не помня по какъв проблем или документ, за Народното събрание. Върна ми го, аз малко го пипнах с редакционни поправки и му го представих. Прочете го „мотамо” от трибуната на Народното събрание. Но имаше и хвалебствия от негова страна. Много усилия и труд хвърлихме по изготвянето на Именник с българските имена за кръщаването на новородените българчета. Всички наши предложения бяха одобрени от него. Особено се радваше на новооткрити красиви и с чисто български корен имена, беше истински родолюбец, голям българин и поклонник на българските традиции. Той бързо бе напечатан и влезе в употреба, както се изразяват чиновниците. Още повече усилия и наистина тежък труд хвърлихме в комисиите по гражданските ритуали. На мен, като ръководител, бе възложено разработването на сценариите за кръщенета и погребение. Какво съчетание само! Не изпитах затруднения, много неща знаех от фолклора и бях виждал с очите си в селската действителност. А и членовете на комисията бяха силни и компетентни личности. Сценарият ни бе възложен за рецензиране не от друг, а от директора на Института за фолклор Тодор Ив. Живков, който бе отбелязал, че по-добър текст от този, не може да се напише. Другарят Джагаров бе усмихнат до уши и обяви допълнително възнаграждение за членовете на комисията. Много ни хвали тогава. А после ходихме и в някои ритуални домове, за да експериментираме сценариите, които и там бяха приети за много добри.

Най ме въздигна в собствените ми очи, а и в неговите, възложеното ми слово, което трябваше да произнесе в църквата „Свети Клементе” в Рим по случай 24 май, денят на славянската писменост и на българската култура. Хареса го още при първия прочит в мое присъствие в кабинета му. А след завръщането си от Италия пред всички ме похвали с думи, които не винаги изричаше за свои сътрудници. Пазя го още и, честно казано, при всяко прочитане и аз си го харесвам. Може би защото го бях писал като есе за себе си. И много ми се щеше да го включа във втората си книга от поредицата по случай юбилейната ми годишнина - „Есеистика”, но рискувах да бъда обвинен в плагиатство на собствения си текст. По този начин той призна моето умение при писането на публицистични и есеистични произведения, което бе истинска награда за мен. И доказателство, че не съм си изгубил времето в службата ми при него.

- Правеше впечатление, а и от всички се знаеше, то се и виждаше, че всяка вечер Джагаров отиваше в кафенето на СБП и доста дълго се застояваше с компании като нерядко продължаваха и в ресторанта. Така ли беше?

- Беше ме помолил, никога не ми е нареждал, да ходя с него вечер в кафенето и да стоя поне до 10 часа - да научавам нови неща, да се запознавам с неизвестни за мен личности, да слушам умни хора, както сам казваше. Но всяка вечер беше толкова интересно, че никога не си тръгвах в 10 часа. Усещах и бях убеден, че изпитваше някаква самота този голям човек, той беше много противоречив не само в общуването си с другите, а и с диалога мислено със себе си. Често го връхлитаха съмнения за какво ли не и все питаше, понякога много настойчиво за много неща. Рак, какво да го правиш! И все търсеше път към истината и човеци, които да му я открият. Не винаги доверчив, искаше да го даряват с доверие. Понякога предизвикателно, други път незнайно защо спореше упорито, а се видеше, че не е прав. Но точно това привличаше по-нестандартните му събеседници и го правеше интересен за околните.

- Но той не допускаше май всеки в компанията си…

- Участниците в нея общо взето бяха всяка вечер едни и същи, които го чакаха и които той предпочиташе. Е, идваха и някои, към които проявяваше сдържано поведение, но даваше знак, че не трябва да губят времето му, а други деликатно не понасяше, бяха му досадни и накрая намираше начин да ги отпъди. Мехлем на душата му бяха нескончаемите разговори за много високи личности и събития, за философите и за философията на живота. Че беше подозрителен понякога, беше, но и умееше да изпитва другите, особено по-случайните, попаднали някак си в компаниите му. А за същностните неща редовните му събеседници бяха тримата умници и много знаещи Тончо Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев. Беше му винаги приятно седнеше ли при тях художникът Емил Стойчев, проф. Исак Паси, особено Вежди Рашидов, не можеше без присъствието на Георги Трифонов и Васко Жеков, а очите му, винаги отправени към вратата в очакване да се появи Янко Станоев. Имаше особена почит и обич към него, някои грешаха, като допускаха, че го има за шут, но НЕ! Той обичаше хумора му и писателския му талант, смяташе, че е един от най-добрите ни писатели, не само сред младите. Той винаги му пригласяше на настроението, създаваше приятна атмосфера и го веселеше до забрава. В ония години Джагаров имаше нужда от разтуха - измъчваха го и одумките около неговото мълчание като поет, завиждайки му на високия пост, който заемаше. Затова може би от време навреме като напишеше ново стихотворение го печаташе непременно на първа страница на в. „Литературен фронт”. Стана дума за тези, които му създаваха настроение, отнасяше се с добро и го привикваше, видеше ли Васил Цонев, който минаваше там като вятър, но оставяше следи с целомъдрените си шеговити закачки и с гръмогласния си смях. Нямам намерение да изброявам всички, които му бяха нужни в компанията и които се навъртаха около него, само пак ще кажа, че за истинските, задълбочените и стойностни разговори си беше само с тримата всепризнати майстори на словото. Беше изискан и сериозен към тях, с уважение към ерудираните им личности. Навик ли му бе, или принцип, но към всички се обръщаше с фамилните им имена. Не непременно и не винаги израз на задължителното почитание.

- А нямаше ли и някаква весела история, станала през това твое време при Джагаров?

- Ще ти разкажа най-веселата. Беше на рождения ден на шефа ни - 14 юли, знаеш, че е роден на същата дата - националния празник на Франция, денят, в който пада Бастилията. Тъкмо се бяхме навъртели около масичката в кабинета му и Славянка отвори шумно вратата, за да му каже, че си има гост - генерал Христо Русков, бивш партизанин от Софийската бригада, близък на Първия, председател на Ловно-рибарския съюз. Той влезе шеметно и се хвърли в прегръдка с рожденика. Каза му „Честито” и припряно го запита „Защо си оставил тия юнаци на боза, няма ли да черпиш, днес е голям празник за тебе!” Другаря Джагаров натисна с ръка бутон под масата и след пет-шест минутки дойде някаква жена, вероятно от бара. И след още толкова минути пак влезе, носейки поднос с малки чаши, в които искреше кафява течност. Оказа се от най-добрата марка български коняк. А така де, няма и на празника ти тия момчета да пият боза! Малко ли ви майтапят из цяла България, че в Държавния съвет не пият нищо друго освен боза. Вдигна чаша, пак каза „Честито” и към нас „На здраве, момчета, за здравето на тебе, Георги!” Ние взехме чаши в ръце, ала никой не пие, а само близваме, не смеем, работно време е, нищо, че шефът има рожден ден. Генерал Русков гаврътна своята течност и остави празната чашка на масата. Хайде бе, момчета, пийте, че щом няма да се почерпим, ще си ходя. Ние продължаваме да мълчим и никой не посяга към чашката си. Тогава той не се сдържа, взе си шапката и се упъти към вратата, обръщайки се към рожденика: „И да ги научиш тия момчета да пийват, поне на празник! Остани си със здраве, Георги!”

- А историята, която никога няма да забравиш?

- Тя е и сериозна, защото се отнася за сериозен проблем на Георги Джагаров, но е и приятно-шеговита. Впрочем и аз бях чувал, че Тодор Живков е издигнал на високия пост Джагаров, за да го спаси от пиянство - заедно със Стефан Гецов и Гане Тодоровски от Скопие - не излизали от кръчмите. Дали беше вярно всичко това не знаех и не бях сигурен, но ето я и самата история:

След официалното честване в Народния театър „Иван Вазов” 60-годишнината на, с право венцехваления поет и най-вече зам.-председател на Държавния съвет по това време Георги Джагаров, бе организирана скромна вечеря в негова чест. Тя събра наистина скромен брой хора в уютното ресторантче на горния етаж на същия театър, известно като „Заведението на Антиката”. Там ходеха само избрани личности, главно от Политбюро, Външно и други министерства.

С присъщата си усмивка Първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков произнесе забележително слово с доза сериозност и майтап, който предизвикваше смях. Дали, защото рождената дата на Джагаров съвпадаше с националния празник на република Франция - 14 юли, или защото именно Франция му бе присъдила голяма награда, на скромната вечеря присъстваше и френският посланик. Чуй краткото му слово:

„Е, хайде да му е честит на Джагаров юбилея. И да му благодарим, че ни е поканил тука. Но, позволете ми, драги другарки и другари, да се обърна най-напред към френския посланик, който не е случайно между нас. Господин посланик, в историята на нашето скъпо Отечество има много интересни случаи. Един от тях е, например, че цар на българите е бил свинар. То и за мене се говори, че съм бил овчар, говедар и така нататък… Ама къде по-известен е цар Ивайло от мене, който е бил свинар!

По-важно е в сегашния случай да ви кажа как спасих Джагаров от пропиване и го извадих от кръчмите. Абе, идваха при мене негови благожелатели, ама и не малко врагове, и се едно и също: „Джагаров пие и пее по кръчмите във весели компании. С пиячи като него и с красиви жени. А понякога, другарю Живков, се майтапати с Вас! Не че ме засягаше това положение с майтапа и вицовете по мене, ами си рекох - талантлив човек е Георги, дай да го спасяваме. И реших да го издигна. Подкрепиха ме другарите и той стана мой заместник. Така извадих завинаги Джагаров от кръчмите. Сега чувам непрекъснато, че в Държавния съвет черпел само с боза! Та така, господин посланик… Ха-ха-ха. Георги, имаш думата за наздравица!”

- И дойде ред на звездния твой миг и на звездното събитие във времето ти при Георги Джагаров. Разказвай!

- Както ти казах вече - нямаше да ги има, ако не бе ни хрумнала идеята с Росен Босев да изненадаме големия поет Георги Джагаров, като издадем в „Народна младеж” автентичните му три първи книги. И без друго той бе в безизходица, рядко пишеше стихове, обзело го бе тъмно мълчание. Не знам дали ти е известно, че по това именно време поетът Борислав Геронтиев, когото той обичаше, написа и отпечата във в. „Литературен фронт” своето стихотворение „Мотив”. Прочел му го, Джагаров силно се развълнувал и поискал да му го напише. Но тъй като нямал на какво, му поднесъл празна салфетка. И ти ще се съгласиш, че ще е много интересно за нашите читатели да го прочетат, ето го:

МОТИВ

На Георги Джагаров

Не е добре, поете:
не пиеш,
нито пееш.
А знае се, и двете
неща, че ги умееш.

Не е, не е до болест,
поете,
ни до старост.
Но кой ли днес разголва
най-святата си ярост?

Напрягане - до бръчки.
А в работа не влиза
магическата пръчка
за масов оптимизъм.
По клони и по жици -

орляк един прогонен -
аз виждам:
птици,
птици…
Мълчат.
Като на помен.

1979

Идеята си за издаването на трите му стихосбирки споделихме най-напред с Орлин Загоров и Митко Наумов, одобриха я с въодушевление. А после намерихме кураж с Росен да я споделим и със самия Джагаров. Леко се усмихна и я одобри. Помислете, все пак, и тогава решете окончателно, ни каза. А на другия ден ни извика двамата, за да ни предложи и четвърта книга - разговор с представители на литературата, критиката, обществеността и учащата се младеж. „Иначе ми изглежда малко самоцелна тая работа - да се издадат автентично първите ми три книги”. И заедно решихме да започнем. С текстовете бе лесно - взех ги и ги приготвих за издаване, той ги прегледа, нямаше никакви бележки. И посочи да ги рисува художника Асен Старейшенски, който прие на драго сърце. Мина ми през ума мисълта за Георги Трифонов, като знаех какви приятели са, а не се спря на неговото име. Когато Старейшенски бе готов и донесе рисунките Джагаров дълго ги въртя в ръцете си и мълчеше. Явно не му допадаха някои детайли в тях или просто не ги харесваше. Изпаднах в деликатно състояние, защото бяхме близки с Асен, а аз бях отговорният редактор на цялото издание от тези четири книги. Е, четвъртата още не бе готова, но се знаеше съдържанието й, така че нямаше причина художникът да я бави, още повече, че вътре тя нямаше илюстрации. На другия ден в нашата редовна среща в кабинета на Джагаров му подсказах за Георги Трифонов и му предложих той да нарисува илюстрациите. Тогава авторът намери соломоновско решение - след като разгледахме отново рисунките на Старейшенски, той отбра четири за кориците, а на Трифонов реши да поръча вътрешните илюстрации. Така не само излезе от деликатното положение, но и се получи по-добре, художниците бяха двама, все пак различни в стиловете си, и книгите не бяха с еднообразно оформление.

- А четвъртата книга как бе създадена, трудно ли беше?

- Трудно, тъй като Джагаров само посочи от кои среди да са участниците в разговора. В последствие ни помогна като сам определи някои от тях, преди всичко тези от творческите среди. И така след няколкодневни търсения и обаждания по телефони бяха открити набелязаните хора и бе определена датата на провеждането му. На 17 април 1985 година той се състоя в издателство „Народна младеж” и в него взеха участие: литературните критици Александър Спиридонов, проф. Ефрем Карамфилов, Здравко Чолаков, Златко Тасев и Николай Петев; поетите Владимир Попов, Ивайло Балабанов, Йордан Милев, Любомир Николов, Йордан Милев, Матей Шопкин и Петър Андасаров; белетристът Димитър Яръмов, Анна Велковска, учителка по български език и литература, Веселина Тихолова, студентка, млада поетеса; Елена Велинова, ученичка; Боряна Бакова, зав. редакция за идеологическа литература в издателство „Народна младеж”, Дойно Петровски, кмет на град Банкя, Мирослава Белчева, ученичка и Петко Тодоров - главен редактор в издателство „Народна младеж”.

Първите три книги „Моите песни”, „Птици срещу вятъра” (Лирика) и „В минути на мълчание” бяха готови, подготвихме и четвъртата „Корени в живота” и преди да ги окомплектоваме в издателството Джагаров поиска среща с Георги Дойчинов, един от най-големите майстори по полиграфическото оформление на книгата, зам.директор на издателство „Народна младеж”. И той измисли как да изглежда тя - във футляр със съответно оформление от художника. Получи се едно рядко, уникално издание на четирите книги, което бе прието радушно от критиката и от читателите. А те бяха принос към утвърждаването на големия български поет Георги Джагаров.

- Ако е удобно и не възразяваш да те попитам за отношенията между Джагаров и Любомир Левчев, говореше се, че са обтегнати и, че не си говорят, знаеш ли коя е истината?

- Не, не зная, а и аз съм слушал че не са в добри отношения и, че наистина не си говорят дори на официални срещи и на празници. Но с очите си видях, тъй като бях до Джагаров в деня на 50-годишнината от рождението му, как Тодор Живков го приближи и спомена името на Левчев. Чу се, че той ги е сдобрил и скоро след това ги видяхме заедно по време на национално събитие. Нямаше място раздялата да се настани трайно между тях. Та и двамата бяха от най-талантливите поети на България и държавници на високи места в управлението на страната ни. Славата не бе една, за да я делят, достатъчно си имаха и двамата. Само дето Любомир Левчев беше по-изявяващият се в тия години, но в края на краищата място на духовния връх на родината ни имаше и за единия, и за другия.

- Видял си съвсем отблизо Джагаров, какъв негов образ се всели у тебе?

- С висок физически и духовен ръст. Много противоречив, както вече споделих и пред теб, но неоспорим талант и безспорен родолюбив българин. Неуловим бе в проявяваните хватки за печелене и отблъскване на едни или други в отношенията му с тях. Беше често сприхав, дори невъздържан, но често и благоразположен и винаги готов да се пошегува. А несвикналите с тази черта от характера му се засягаха, често се и обиждаха. Имаше много изострена чувствителност и интуиция, която рядко допускаше грешка. С една дума - човек като всеки човек, но и отличаващ се със свой категоричен и многобагрен характер. Такъв го нося у себе си. Само дето не приех раздялата му с партийния си билет, не че нямаше право на нея, той е видял и смъртта, и свободата с очите си, знае цената на идеята и на идеала! Аз съм горд, че съм носител на националната литературна награда с името на Георги Джагаров!

- И след сагата с издателство „Народна младеж”, след закриването му накъде возви пътят ти, както казваше в един свой разказ Радичков?

- Държавният съвет напуснах малко преди „великата 10-то ноемврийска революция”, когато любимото ни издателство рухна. За събарянето му бе изпратен не някой от новите демократи, а свой - Станимир Илчев, последният негов директор-ликвидатор, който дойде, доколкото си спомням от списание „Младеж”, издание на ЦК на ДКМС, на което бе зам.-главен редактор. И по ирония на съдбата бях първият, който извика в кабинета си да ми връчи заповед за освобождаване от работа, поради закриване на издателството. За кратко време всички останали сполетя тази участ, не се видя кой какво награби и изчезна, а имаше толкова много богатства в него! И се оказах на улицата. За да се живее обаче трябваше с нещо да се захвана. И тръгнах по транспортни спирки и из големите магазини - да продавам книги и вестници. Хитрягите бързо се ориентираха и с държавно имущество създадоха своя собственост - движима и недвижима, а ние будалите пак хванахме пътя към честния труд. Все си мислех, че ако взема готови пари, незаслужени при това, няма да мога един ден да ги върна. Спаси ме Коста Андреев, който ме ценеше като поет и журналист, а и знаеше, че съм работил преди това в предшественика на „Земя” - „Кооперативно село”. Започнах като репортер, от най-ниското стъпало, после и като кореспондент за Софийски окръг и така намерих сигурен покрив. Преди това на площад „Патриарх Евтимий” ме срещна Максим Максимов и ме попита защо съм така умислен. Казах му, че нямам хляб, без работа съм. Той беше факир на идеите и за всяка от тях търсеше необходимия човек. Работеше в застраховането и, както сам се афишираше, като най-добрият поет между застрахователите и най-добрият застраховател сред писателите. Започваше ерата на частното застраховане и той бе прозрял, че гилдията ще се разрастне и ще има нужда от свой вестник. Предложи ми да поема работата по създаването на такова издание. Нямах никаква представа от този вид дейност, но се съгласих. Видях много зор, но започнах, а после се втурнах да изучавам и науката Застраховане. Имах полза - гарантиран ми бе хонорар и ми предложи сам да търся пари за издаването на вестника като при всяка сделка (рекламен договор) ще получавам проценти комисиона. И така - с много мъка, но и с гарантирано възнаграждение година след година, та до днес - вече 23 години. Но твърдо съм решил - до края на 2017-та, просто вече не ми позволява здравословното състояние, в което съм от известно време. Иначе - не се чувствам на близо 80, но нали все пак животът е един!

- А защо си напуснал „Земя” преждевременно?

- Защото Коста Андреев ме извика и категорично ми каза - или в нашия вестник или в „Застраховател прес”. Имаше една подлизурка (бог да я прости) Анка Караджова, която му носеше всеки брой на застрахователния вестник, в карето на който бе отбелязано срещу директор моето име. И се принудих да напусна и поема на щат вестника на застрахователите.

17 август 2016 г.