ПРИПАДА ЗДРАЧ…
* * *
Припада здрач. Денят се стапя.
Самотен звън лети залутан.
И вечерта със мечи лапи
пристъпя бавно и нечуто.
* * *
Щом преметна дрехата през рамо,
във ръка с опалена тояга,
ти ме пускай… Път да има само,
път пред мене бял да се обтяга.
* * *
Не по всички пътища преминах
и не срещнах всички честни хора.
Но което аз не сторих, сине,
ти си длъжен двойно да го сториш.
* * *
Научих аз правдива мисъл
от хората, със длани груби:
“Загубиш ли, не кахъри се –
знай – своето не си загубил.
Спечелиш ли – недей се радва,
водата в кошница кой носи?
Да бъдеш дънер или брадва –
в това се състои въпросът.”
КЪДЕ СТЕ?
Къде сте, мисли вдъхновени?
Очите ми жадуват път.
И като весел лъч над мене
лъчи да трепнат и звънят.
Разпискал букова прохлада,
блести поток. От него пих.
Нима това не бе награда,
приятели, за моя стих?
* * *
На проф. П. Динеков
Ден – светъл и прозрачен,
от вятър – ни следа.
Защо върбата плаче
над синята вода?
Превила тънки клони,
ей тъй, без стон и дъх,
като вдовица рони
сълзи от пухкав мъх.
Какво ли я тревожи,
какво ли я гнети?
Уви, това не можеш
да разгадаеш ти.
ЗАЛЕЗ
Син хлад хлади и прилепите буди…
Ой, час на мисли тихи и прекрасни!
Попаднеш ли във Вит, като през слюда
проблясва всяка песъчинка ясно.
Самотен лъч червен в червено пали
и до сълза стъкло измито свети.
Като на длан, до сетния детайл,
откройват се далечните дървета.
Запееш ли, отроненото слово
тъй, както гост обхожда всяка къща.
Достигнало до Козница, отново
със ехото по-звънко се завръща.
* * *
Зората мрака разора
и в миг лъчи избиха.
Въздиша снежната гора
таинствено и тихо.
Студът приижда на вълни,
мъждиво слънце свети.
Но чувам нейде да звъни
на пролетта сърцето.
* * *
Разпалих в Лопуха огнище.
Хлади. Денят е близко.
Седя край огъня и нищо
не чакам и не искам.
Мъжди луната избледняла.
Забуха бухал глухо.
И облаците откъм Чала
за път платно издуха.
* * *
Като свързан със верига,
в смут се мятам вечност цяла.
Днешното не ми достига,
вчерашното – отшумяло.
А и зимата такава –
вие зло и жици къса.
Сняг вали и дните стават
все по-къси и по-къси.
Слънцето, като пияно,
в облаците май залита.
И за присмех рано-рано
рухва нейде из горите.
* * *
До пояс снощи наваляло,
а вън студът, сковал брезите,
пак сипе сняг със ситно сито.
Навред е сумрачно и бяло.
Смрачено слънце е изгряло
и под студените му жици
пресича бърдото вълчица…
Навред е сумрачно и бяло.
Пълзи в нозете ми отмала,
но аз все крача и не зная
какво звъни така в безкрая…
Навред е сумрачно и бяло…
* * *
На Никола Тихолов
Край Вита се гърчи прогизнал, стар път.
Ни песен, ни говор долита.
И облаци тъмни над Остреч гребат,
и ниско припадат мъглите.
Небето е мътна, бездънна река.
И слънцето с кръгове черни,
ту тежко потъне, ей тъй, без следа,
ту мигом отново се мерне.
Скриптят и се люшкат тревожни брези,
връхлита върху им зъл вятър.
И както горчиви, вдовишки сълзи,
неспирно се ронят листата.
ЗАВРЪЩАНЕ
Петел пропя, роди се ден.
Дали не съм дете? – Едва ли!
И плиска слънце, покрай мен
зелени пламъци разпали.
По детски бос, разкрил гърди,
поспрях под бухналия орех.
И в миг го чух, като преди,
с листата си да ми говори.
Тежи в косите ми паспал,
а иска ми се да потичам.
Не съм ли тук до мрак мечтал
и любил своето момиче?
Ще задими главня у нас
и баба пак ще ме повика.
Стоя и чакам, чакам аз,
а няма никой, никой, никой.
* * *
Прогизнал ден. Но все така –
поел напряко през горите,
кръстосвам сам, присвил яка,
със тежка скръб в сърцето скрита.
Ни глас. Ни звън. Пълзят мъгли.
Като вълмо припада здрача.
И все вали, вали, вали.
За тебе ли небето плаче?
