НЕБЕТАТА НА ГЕРГАНА
Мълчи ми се. Така страшно ми се мълчи, че искам да съм се родил ням. За какво ми е тази уста, като никой не ме чува? Затова от два месеца дума не съм обелил - само клатя глава, а пък другите ако щат, нека ме разбират.
Тук съм вече от година и нещо. Казват му Дом за изоставени деца, ама всички го знаят като Къщата с копелетата. Нас никой не ни обича. То и ние не се обичаме. Затова искам да мълча.
Когато дойдох, няколко дена се изредиха да ме бият всичките - от възпитателите до бандата на Метин Мръсното. После ми свикнаха и ме оставиха на мира. Само Метин ми посяга понякога, ама той на всички посяга. Такъв си е - мръсен и в червата, затова му викат Мръсното. Яд го е заради Гергана - не може да понася някой да е добър. А тя е най-добрата ми приятелка.
Гергана е котка. Една такава шарена и мекичка… Навърта се край кухнята и чака някой да я нахрани. Не че я хранят, повечето я ритат, ама аз все й давам по нещо - я филия, натопена в бобена чорба, я парче престояло сирене - каквото ни дадат на нас.
И Гергана знае, че все нещо съм й скътал, затова ме чака да изляза от кухнята и право при мене идва. А като си изяде манджата, покатерва се на коленете ми, свива се на търкало и чака да я милвам. Метин казва, че била мъжка и щом се вре в мене и се натиска, значи е педал.
Нека е педал, пак си е моя котка и аз я обичам. Тъй хубаво ми става, като забие тънките си ноктенца в старата ми жилетка и започне да мърка, че все едно съм си у дома, имаме дърва и печката бумти весело, а баба ми чете приказки от голямата книга…
Само очите й да не бяха такива - като жълти точки. Не обичам жълтите точки. Те идват, когато някой те удари толкова силно, че изведнъж целият ти свят изчезва и остава черното и страшното.
Като се напие, баща ми ме удря точно така. Обаче баща ми не идва тук, а Герганините жълти точки тъй лесно се скриват - милна ли я по главичката, затваря очи и започва още по-сладко да мърка…
Само че от една седмица вали и Гергана никаква я няма. Довчера мислех, че е избягала и е отишла да обича някой друг, но днес сутринта Метин ми каза хич да не я чакам.
- Ей, копиле! Оня, шарения пидал, знаеш ли го?
Гледам го в очите и мълча. Като види, че не му се връзвам, ще му омръзне да ме дразни. Но Метин не спира.
- Няма да дойде вече твоят пидал, копиле! Утрепахме го. Оня ден го завардихме до старата барака и му спукахме гъза от бой. Ако кажеш…
Не го дочаках да свърши - изкрещях и се хвърлих отгоре му. Така го мразя тоя Метин, че искам само да го убия, да млъкне и той и никога повече да не чувам гадния му глас.
А после целият свят избухна в безброй жълти точки. Като пожар…
Вече съм сам, Сам, САМ! И искам само да мълча. С най-страшното мълчание. Затова вземам една игла, вдявам в ухото й черен конец и започвам да шия. Ще я зашия тази уста! За какво ми е? И без това никой не ме чува.
Хващам долната си устна и забивам иглата. Не устата, сърцето ме боли. Прокарвам конеца и през горната устна, късам и го стягам на възел. И пак забивам иглата, и пак стягам, докато сам ставам на възел…
Ето ме сега - седя си на пейката до счупените пързалки. Сам съм. И мога да мълча колкото си искам.
Изведнъж до мене застава Гергана. Не моята, една друга Гергана. Тя е мелез. Майка й е циганка от селата, а баща й трябва да е бил бял като сирене. Затова тя е нито черна, нито бяла. Само очите й са сини, сини - като небенца. Ако имаше в тях едно слънце, всичко наоколо щеше да светне.
Толкова е хубава тая Гергана, че всички я бият. И аз съм я удрял веднъж, като поиска да ми пипне котката.
Сигурно новата ми уста я плаши, защото очите й са тъй големи, че цялото й лице е станало на небе. Ако каже и една дума, пак ще я ударя, нищо че е хубава.
Но тя не казва нищо. Само сяда до мене и ме хваща за ръката. А нейната ръчичка е такава мека и нежна - като кожата на моята Гергана. И също като нея ме разбира, без да съм казал и една дума.
Облаците на горното небе са слезли толкова ниско, че аха-аха, и ще ни смачкат. Ставам да си ходя, но тогава най-неочаквано Гергана казва:
- Знам къде ти е котката.
После скача и без да пуска ръката ми, тръгва към оградата. Промушва се през една дупка, мъничка и пъргава като мишленце, и чака търпеливо от другата страна да се измъкна и аз.
Вървя след нея като насън и знам, че отиваме точно там, където трябва - до сухото дере, където в коренаците на бъзовите храсти се е свила моята шарена котка. Само дето вече не е сама: до коремчето й се гушат две малки пухкави котенца. Като две топчици.
И сякаш всичкото мълчание се смъква от мен, става ми леко и хубаво и за пръв път в живота си искам да говоря - хубави и добри думи, топли и чисти като новородени котета.
Посягам да ги помилвам, но Гергана ме спира:
- Недей! - казва тихо и тънкото й гласче ме залюлява като приспивна песничка. - Ако ги пипнеш, ще й миришат на човек и ще ги остави.
Може и тъй да е. Може и ние да сме замирисали на нещо лошо и чуждо, затова са ни оставили в Къщата на копелетата. Но даже и там не е толкова страшно, ако има кой да те чуе…
После се връщаме обратно и точно зад старата барака, където Метин Мръсното ходи да пуши вечер цигари, Гергана срязва конците на устата ми с парче стъкло. Ръката й пак държи моята и очите й са тъй сини, сини…
А горе облаците изведнъж се разкъсват като парцали и през отънелите им дрипи се показва слънцето.
Някой ден ще го хвана това слънце и ще го сложа точно там, където му е мястото - в небетата на Гергана.
