Георги Майоров

Едва ли има писател, който в творчеството си да не е отправял критика към някои негативи в обществения живот.

Чистият сатирик обаче има око от друга порода. Той е зареден с положителна енергия и като мълния търси отрицателните полюси по земята, че да отпрати своята ярост.

Такава енергия забелязах у писателя Янаки Зибилянов преди десетина години. На кафе с Иван Есенски поведоха спор, ако не се лъжа, за герой на Достоевски. Тогава видях среща на две канари и никоя не отстъпи от своята позиция. Спорът остана да се разрешава от небесния съдия.

Сега разтварям цялото творчество на Янаки Зибилянов.

Той е влязъл с барамината в забоя на сатирата още през 60-те години на миналия век като студент, а закъснелите заглавия на книгите му се явяват в приемната на нелепата демокрация пред 90-те : - ,,Това е положението”, ,,Зрителна измама”, ,,Където и да погледнеш” (2003), ,,Залъгалки за несретници”(2007) и ,,Затова” (избрано, 2018).

Книгите са факт, но аз се интересувам и от това - защо и как са възникнали?!

Янаки Зибилянов е станал сатирик, защото в лудата си младост е поискал да оправи света, но скоро разбира, че това е невъзможно и започва да пише своите възражения, та ,,и светът да научи това”.

Необемисто творчество, защото е минало през качествения контрол на филолога и юриста. Филологът е помагал на адвоката в пледоариите по делата, а юристът е следил филологът да спазва законите на етиката и естетиката при отправяне на своите филипики.

Така чрез афоризма и сатиричното стихотворение авторът ни радва с една добре балансирана сатира.

Не се напъва да бъде искрен, така е скроен, идва му отвътре, стреми се да е максимално обективен, колкото обективен е и светът в своята илюзорност. Уж канара творец, а в същото време счита, че ,,сатирата е оръжието на слабия”.

Защото слабият е по-хитър, доказано още от Давидово време. И все противопоставя своето око на другото, своята теза на отсрещната.

Тази заигравка се превръща в негов почерк.

Поради характерните различия, разглеждам творчеството на Янаки Зибилянов в два раздела.

ПРОЗА

Хилядите афоризми и изреченията-сентенции са събрани в книгите ,,Накъдето и да погледнеш” и ,,Залъгалки за несретници”, които окръглят 350 страници. Но най-важно е какво казват.

Авторът говори от първо лице, сурово преследва идеала. Почти винаги се намира в крайностите. Средно положение не признава. Тонът повече е враждебен. Деликатността при него не е дарба. Еднакво люби и мрази.

Заглавието ,,Залъгалки за несретници” като продължение на първото, не е обмислено добре. По принцип залъгалките са за деца, но авторът ги пренасочва към общата категория ,,несретници”.

Ако спрем окото си на понятието ,,несретници”, той бичува положението на нещастниците, злочестите хора, тези, на които нищо не върви в живота. И дори във философско-публицистичния контекст на цялото не е правдоподобно формулирано. Но това е изконно право на автора кое как да каже.

Открояват се три сюжетни линии: - свят, духовност и битие.

В световната политика развенчава митът, че империализмът установява световен мир, а всъщност сее войни. В съгласуваност с тази политика е и мракобесието на филмовото изкуство. Критикува ксенофилията и ксенофобията, смяната на един олтар с друг в религията, управлението на държавите от квазидиктатори; лъжеполитиката под чужд каскет; усъвършенстваното на оръдията за изтребване на човека; организирането на негодниците в партии; разликата между налагането и постигането на демокрация; невъзможния ремонт на идеологиите и разрушителните им цели; мечтаното и реалното на комунизма; интернационализмът като империализъм; неуспешния опит за износ на ,,съветизъм” и успешния внос на ,,бандитизъм”; лъжеморала на големите нации за установяването на мир; състезанието между социализма и капитализма и тяхната еднаква уродливост; разпадът на съветската опасност; нашето плагиатство на чужди идеи и идеали; пробойната в ислямизирането на света; световното лидерство; опит да обясни света и невъзможност да направи това; капитализъм и комунизъм като две представи за доброто; равенството между комунизъм и глобализъм; насилието в американското кино; политиката на Балканите; страхът от американска инвазия, който ще се стовари върху самите американци; спечелената от американците Трета световна ,,хуманна война” с убиването не на хора, а народи; попадането ни под едно или друго робство от късогледство; ,,дълбоката апатия и крайната безнадеждност” днес; международният ни брак по сметка; смъртоносното ни лекуване с ,,валутен борд”.

В областта на духовната сфера под перото му попада празното място между комунисти и демократи, което заема народът и забраните на комунизма; безсмъртието на графоманството; промяната на името и външността на комунистите като укриване на престъпник; демокрацията на посредствеността като божие наказание; апатията като по-страшно бедствие от диктатурата; всеобщото насилие като линия на поведение.

Янаки Зибилянов осмива грозотата, дребния негодник, който само за една нощ се превръща в борец против комунизма.

Еднакво жигосва и комунистите, и демократите. Непрестанно спори с мъдростта и глупостта, с необикновеността на човеците и с думите като наше прикритие.

Стилизирането пък намира като цвете, поникнало от семе под камък. Не понася неадекватността на медиите и художественото пресъздаване на скулптурите. Те трябва да бъдат по естествени, дори натурални.

Никак не жали предателството на всичко българско от демокрацията, политиката и властолюбието, интелигенцията и литературата. Представя заробването ни като освобождение от самите нас, като взема страната на поруганите и онеправданите.

Не понася смяната на политиците и позицията им като употребени салфетки. Много нашироко го занимава въпросът за полуинтелигенцията, защото на сатирика с право е отнето правото да вижда гениите и надарените с талант.

В автора е вкоренена омразата като синоним на невъзможността да има друго чувство. За него талантът е самия характер. Противник е на прекалената художественост. Това се вижда в неговото нехайство към естетиката на изказа. Употребява и нецензурни думи. А дори сатирата не си позволява това.

Окото му не харесва и тлъстите романи. Достига до извода, че истината е станала ,,толкова проста, кратка, необяснима и непотребна”, та не може да се открие къде се намира. И той самият къде е със своята неподходяща употреба. Затова пише, защото не може да се разбере със света.

Непрестанно спори с предателството на българското и самоубийството на живота с телевизията. Признава: ,,Аз съм една книга, която никога няма да напиша” (с.289). Предлага да се ,,твори безстрастно” като в природата. А за таланта някой да се грижи: - ,,да му се радва и да го води на каишка”.

Безстрастно, но тогава сътвореното няма ли да бъде мъртво? И точно безстрастната природа не ражда ли изроди?! А знаем - гении определят, че художествена литература без чувство не е литература.

Макар да твърди обратното, той реално с доста усилия успява да охлажда своите разгорещени чувства, да ги изтегля в тънки нишки и от тези добре пресукани редове да ни разчувства до наслада.

Едно, че улучва епицентъра на недъзите, и второ - кара ни да ги съпреживяваме с дълбоки размисли. Които, и да горчат, не засядат в гърлото, а трайно отсядат в паметта.

Той критикува даже велик ум, че ,,отрича всичко и признава единствено собственото си остроумие”.

Това не е ли автопортрет на самия Янаки Зибилянов?!

Авторът има позиция и в обзора си на литературата. Дори своето писане определя като ,,самозалъгване”. Умело прилага тезата и антитезата, стига и до каламбура. Остро критикува пенсиониралата се българска поезия. Обаче стигналата до инфантилност млада поезия го опровергава.

Намира смисъл да се съпротивлява на ,,всеобщото безсмислие”. Търси истината и лъжата. Определя живота като ,,единствен и самотен мъдрец”.

Правдоподобно е твърдението му, че демокрацията у нас може да се наложи само с диктатура, което напълно се покрива с психологическия образ на българина и неговата житейска нагласа. Но поставя народното изкуство като непостижима дарба.

Не одобрява и не възхвалява нищо. Сатирик! Не ни е за чудене.

Темата за битието засяга индиректно. В живота проявяваме дарбата да творим все по-голяма глупост. Истината и лъжата третира на първо място.

Не се примирява с лицемерието като словесен пушек; вълнува се за героя на нашето време и нищожеството; показва стремеж човекът да постигне своя модел; чува само истинския глас на живота; ненавижда неможенето като модерен стил; проституцията като достойнство; анархията на негодника и негодниците като ,,енергична раса”.

Разглежда живота като банална пиеса в прекаления театър на живота; изпитва погнуса от битието и чиновничеството.

В композиционно отношение, зарисовките, макар и с фиксирана година на написването им, не са подредени в хронологичен ред, което би позволило да се види как се е развивал и променял критичният му светоглед във времето при смяната на обществените строеве.

От друга страна пък, мисълта ни скача като по пощурели кадри и изграждаме твърдото си мнение, че авторът е роден сатирик.

Янаки Зибилянов проявява изразено пристрастие към политическия афоризъм и е напълно оправдано при нашата непрогледна политика. Прекалено е да нарича куршума по-добър сатирик. Образците показват, че сатирата е поправител на недъзите, а не убиец.

Нелицеприятни са прекалено черните краски за народа и българите. Поставя под един знаменател възприемателите и деятелите на нелепостите в обществото с позоваването ,,Ние българите” това и това. Излиза че всички сме несретници, в нищо не ни върви, в нищо не сполучваме. Което категорично не е вярно.

Действителността го опровергава. Българинът е безбрежно талантлив. Ние печелим челни места в света в различни области на изкуствата и точните науки, изобретенията и други сфери. Дори в прилагането на класически форми на обири, грабежи, кражби и правораздаване.

В същото време той като адвокат непрекъснато е в живота на правната система, но почти не критикува нашето правосъдие. Така се налага най-накрая да заяви: ,,Когато казвам ,,ние, българите”, аз не зная вече какво да имам предвид”. И таз добра. Той просто върви през живота си и пише. Все се взема на сериозно. И в това няма нищо лошо.

Постоянно използва тезата и антитезата. Прави призиви и обръщения, търси спор с невидим конкретен противник. Проявява сприхавост и нетърпеливост в стремежа си да оправи света. Просто през всичките си години и по всякое време той е записвал свои мисли. А това не е ли твърде тежко изтезание. Или сам да няма никога мир със себе си. Но много от прогнозите му се сбъднаха.

Поддал се е и е овладял майсторството в своето творчество да използва скучното и омразното - сатирата. Но той не доскучава. Разтърсва съвестта ни. Търси целебността на горчивите билки и се стреми да не прекалява с дозите.

Защото той повече може, отколкото иска. Прислажда ни дори времето на оцеляването с трайно придобитите навици от социализма - мързелуване и присвояване.

ПОЕЗИЯ

Избраните епиграми, сатирични стихове и басни в книгата ,,Затова”, наброяват над двеста. В тях е постигнал своето поетично майсторство. Мелодично стихосложение, присмехулна закачливост, песенен стил, чистосърдечен стих. Мъдрост и нестихващ оптимизъм блика от всеки ред.

Независимо че прозаикът и поетът са вървели заедно по пътя, Янаки Зибилянов е преди всичко обаятелен поет-сатирик. Можем да се смеем, без да съжаляваме за времето през което сме били с него.

Тук вече няма критика към всички българи. Стрелите са отправени към точно определена категория хора, към мършата в стадото. И е достойно да е така.

Авторът захласнато се надсмива на безгръбначието, равнението на хората по ръста в идеологията, издигането на необразовани хора в партийната йерархия, приравняването ни с бедността, системното контролиране на глупостта, класовия враг, малката правда, облагите на активните борци, буржоазните отживелици.

Обрушва стремежа всичко да обърнем с краката нагоре за узряване на социализма, за дремене в парламента, за устойчиво поставяне скоби на мисълта и думите, за внедряване на глупостта като висш идел с нови демократични войводи, за превръщане безпартийния мироглед в строго партиен, за вървежа ни по течението на времето, за вечното ни пребоядисване.

Много от епиграмите са щукнали в мисълта му по митингите. Пречиства превръщането на нечистата съвест в демократична, съюзничеството ни с Америка, скрояването на априлската шега, започването на нещо неуспешно и връщането ни в начална позиция; влизането в криза, без да сме излезли от нея; избирането на нови диктатори; измислянето на това, което сме и не сме във безкрайните сбъркани реформи до закриване на държавата; надпреварването за първи глупак и артистично клакьорство.

Не пропуска шутовщината, безотговорния плурализъм, преместването на решетките от затворите по ,,къщите навред”, разживяването ни в охолство и прегрешения, безогледното депутатстване с мислене, което не е за говорене.

Това е ударна поезия за освобождаването ни от робството на борците за народна свобода, за постоянното преустройство като банален фарс, за преминаването ,,от робството на комунизма, / във робството на свободата!”; песенен цирк е преименуването на БКП в БСП.

На пиедестал за оглед от всички поставя безотговорността в делата ни, сменящите се диктатори, нелепите ни въжделения как в ,,страшен дивак / се превръща глупака, / заразен от прекрасна мечта” и отиващия си комунизъм, без да знаем кой ще пристигне.

Няколкото басни като ,,Банална история”, ,,Диспут”, ,,Магаре и простак” и други, допълват представата ни за даровития писател. Сякаш няма необходено кътче и неогледан будоар от окото на сатирика.

Представих по-подробно съдържанието на книгите, че читателят да получи представа колко колоритен сатирик имаме.

Дори при всички отклонения на преценките ни, Янаки Зибилянов е сред най-добрите ни сатирици. Но че при неговия остър език не на всички се харесва, това е напълно нормален избор в непълно нормалната ни държава.