интервю на Лияна Фероли

Иванко Маринов е роден на 23 април 1946 г. в Хасково. Завършва средно и основно образование в Кърджали. Започва да пише стихове още като ученик. През 1973 г. завършва театрална режисура в Ленинград /сега Санкт Петербург/. Работи като директор на Профсъюзния дом на културата в Кърджали. Завършва задочно и Великотърновския университет, специалност библиография и библиотекознание. Повече от 20 години е директор на Регионална библиотека “Н. Й. Вапцаров” - Кърджали. Автор е на 24 книги. Между тях са стихосбирките: “Ден за прошка” /1999/, “Дневни сънища” /2002/, “Болестта на куклите” /2003/, “Дни и нощи” /2006/, “Откраднат сезон” /2008/, “Небесни листа” /2 части/. А есеистичният му двутомник “Градът кръстопът” /кн.1, 2006 и кн. 2, 2008/ е специфична и уникална история на Кърджали, която му носи годишната награда на Съюза на българските писатели за 2006 г. За нея получава и отличието на Съюза на краеведите в България - “Заслужил краевед”. Член на СБП. Артистичните му недоизказани, неподражаемо асоциативни, радостно-тъжни и иронични волности най-добре изразяват неговата творческа същност. И когато заглъхнаха за доста време, много негови почитатели усещаха липсата им. Но сега, след излизането на новата му книга „Ангели на моста”, която ще бъде представена на 20 юни от 17.30 ч. в РБ „Н. Й. Вапцаров,  можем да му пожелаем щастливо и дълго „плуване” в книжния свят.

- Иванко, след дългото ти мълчание, може ли твоята нова книга „Ангели на моста” да се нарече втори дебют в литературата, както и твое второ „раждане”, защото истински човекът се ражда с раждането на словото?

- Може. Всичко може, напук на максимата, че не можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл… Ако ли по-сериозно - от това по-сериозно просто няма! За „втория дебют”?

Втори проби и грешки няма. Има опит… някакъв. По-добре от н/и/какъв. Разликата е наглед една гласна. Но тая разлика е много по-голяма. И по-ясна. Относно… творчеството, всяко „сядане” за мен е като ставане прав, четете Дончо Цончев по темата. При писателя от Нови хан ставаше дума за Химна! Нашия български многострадален химн. Но друг нямаме.

- Или всеки човек се нуждае от подобно „потъване” в мълчанието, за да извлече неподозираното в себе си?

- Аз не потъвам. Или просто вече не се давя. В Бургас един почернял като негър син на „щатния” спасител от вишката на плажа ме научи, как да плувам. И оттогава…

Не знам какво е да ти се схване крак, или ръка! Сещате ли се откъде са тези отклонения?! Аз /вече/ не се сещам. Или ви лъжа, че не се досещам за „неподозираното” в себе си. Спасил съм в живота си седем удавници. Ако трябва мен тепърва да спасяват, да четат „Барон Мюнхаузен”, главата с издърпването за косата…

Тук се чудя, дали трябва да дам пример с всички мои, на брой 24 досега, книги?! - последната, от които е „Ангели на моста”. Предстои още много „плуване” в книжния свят, дай Боже!

- Но пък, от друга страна, ти отново си предишният творец, със своята си характерност, само с повече песимистични нотки. Доста тъжно звучи още подзаглавието на книгата ти: „Последни тихи стихове”…

- Това, за което ясно ми намекваш, е просто, мисля,  звукопис. Така си мисля, или тъй ми е хрумнало. Никога не обяснявам заглавия, които измислям и за себе си, или за другите. Или както Ернест Хемингуей казва, че никога не пишел писма, в което много се съмнявам… Много. Даже твърде. Човек, който цял живот е тренирал за тореадор, не може поне малко да не е бик!

- Съвсем естествено е преживелият житейски сътресения да ревизира изцяло мирогледа си. Ти какво постигна в тази посока?

- Мирогледът е нещо, което не си струва често да се ревизира. Няма полза. Виж, мировозрението… За обяснение, едното е на руски. Следват четирите удивителни.

Сещате ли се откъде са тези отклонения?! Аз /вече/ не се сещам. Или ви лъжа, че не се досещам за „неподозираното” в себе си.

- Шекспир има един стих в трагедията си „Тимон Атински”, в който казва: „Скоро ще се излекувам от дългото си здраве и ще встъпя във нищото”. Но творецът знае, че от здравето си може и да се „излекува”, но „лечението от изкуство е напразно”, както казваш в твой стих…

- Квинтесенцията на моето стихотворение „Небесен корен”, е:

„Днес
вече мисля, зная що е то:
ударено от мълния дърво!”
Нататък има още:
„Без тъмния нагон,
без мълниите слепи -
звукът е глух и кух..
бездарен -
и ни цигулка, ни виола…

Това e истината гола.
Моля.”

- Може би ни предстои и да научим, че т.н. „Нищо” е „Всичкото”, Истината, както са смятали най-мъдрите Учители?…

- „Най-мъдрите”  учители не ги познавам всичките. Учителят на Телемах, сина на Одисей, се е казвал… Ментор. Виждате ли ме такъв?! - аз още не. Не се виждам.

Пък и не искам. Надявам се, че има още много. За учене. Уверявам ви.

- А не излиза ли, че е голяма милост, задето „над света ни, отрязан от света”, както изгрява, така и да „захожда есента”? Но навярно, след нея и след бялата зима следва нещо повече от пролет?

- След „повече от пролет” следва, най-вероятно, просто много-много лято… А дали ще е така?! Запомнил  съм една такава /пролет/ посред бяла зима… Беше отдавна. Бе на село Войводово, по-точно, Хасковско. Снощи гледахме „Професионалистът” с Жан-Пол Белмондо. Липсваше ми за тандем Ален Делон. Но това го премълчаваме.

- И, все пак, може да има и умора от думите, които толкова дълго са опаковали живота ни, и закопняваме ангелът на моста между тук и отвъд да ни посрещне… А „Господарят на мълчанието да обгърне тъмно-синьото ни небе” и да достигнем до безмълвната молитва?

-„ Господарят на мълчанието.”
Хубаво заглавие.
Дори много…
Хубаво.

П. С. Други  път предварително недей да ми благодариш. Суеверен съм, както вече казах. Иванко  Маринов.

Накрая, нещо като за накрая:

„От хляба не остава време за поета”.
Това, от мое старо стихотворение за Дебелянов.
И днес пак си е така.