„ПОЛЕТ ДО ОСЛЕПЯВАНЕ!”
Хубен Стефанов, „Наблизо има светлина”, стихове, София, изд. „Български писател”, 2019
Поразителното впечатление, което прави книгата на Хубен Стефанов, се основава на много неща.
Някои от тях са пълната липса на декларативност и почти пълното осланяне не на рационалното и дори не на емоционалното, а на интуитивното начало у читателя.
Неочакваният и парадоксален ход на мисълта напомня неочаквания край на разказ на Агата Кристи, но нарочната и премислена алогичност тласка интуицията към нови хоризонти.
Тези стихове напомнят модернистична картина, която оставя простор на въображението и сътворчеството на възприемащия. В тях читателят може да вложи частица от себе си и своя свят, да ги досътвори.
Естетиката на дзен будизма е много близка до естетиката на тези стихове. Някои от тях напомнят коани. С думи прости, това са нелогични въпроси, които тласкат към просветление.
Един от най-известните сборници с коани е известен като „Вратата без врата” или „Вумен коан”. Той се състои от 48 коана. Отговорът на въпроса, зададен в коана не е понятие, а своеобразна врата, през която съзнанието преминава отвъд мисловното състояние. Известен коан е: „Две ръце пляскат и има звук; какъв е звукът на едната ръка?”
Много характерен пример в полза на тезата за “дзен” характера на тази поезия е следното стихотворение:
Събитие - II
Къщата му изгоря…
Намери входна врата
в езерото…
и се прибра.
Тези редове могат да кажат много и различни неща на различните хора. Едни просто ще кажат, че човекът се е удавил - самоубил се е от мъка. Аз бих казала, че внушението е съвършено друго.
Че не къщата, а всемирът е нашият истински дом. Където винаги се връщаме. Всеки би могъл да вложи свое тълкуване и то, разбира се, ще бъде вярно. Многозначна, полисемантична поезия.
Това са стихове, където хората са и храмът, и колоните, където танцува нашият хилядолетен дух, където живее болката за народа ни, но и където “засиява пътят към Вселената” и “наблизо има светлина”.
В тези стихове тракийци са стотици пъти разпръсвани и се събират отново в сърцата си. Златоностият пясък на свободата е отмит и запазен, а в родният град на поета съществува улица, наречена Освобождение.
Това са стихове, където човек може да срещне сянката си, а времето да тича по следите му. Това са стихове, където Орфей е наблизо, а за Ной винаги има бряг.
Това е поезия, която задава въпроси и те са въпроси без отговор. Или поне няма един отговор. Защото живеем в една безкрайно сложна вселена и има безкрайно приближаване до истината. В този смисъл всеки отговор би бил неокончателен, временен, не достатъчен…
Пегас от зодия Риби.
Универсал сред море от уникати.
Оре небето и жъне перли.
Потопът не е събитие
от неговата история.
Летописът му е спиралата
на раковините…
Смъртта е няма.
Няма смърт.
Стягат го сетивата.
Полет до ослепяване!
Как ви се струва този автопортрет?! Защо полетът е до ослепяване?Ами, защото се приближаваме до слънцето, все по-нагоре и все по-високо…
Поезията на Хубен Стефанов е някак космична, тук Потопът и спиралата на раковините дишат в едно стихотворение. Тук смъртта е няма. И внезапно се обръща смисълът и словоредът. И смъртта е отречена. Просто я няма.
Защото според поета , докато сме живи, сме безсмъртни. Но ехото отговаря “…смъртни”. Това е алогичността на тази поезия, която съчетава два и повече взаимноизключващи се образи и истини.
Тя насочва интуицията към отвъдни измерения и светове. Отвъд разума и логиката. Защото логиката е опериране с вече известни неща в един познат свят. Светът на Хубен Стефанов е нов и непознат.
Тук е в сила друга логика и друга поетична реалност, която тласка читателя към просветление, към интуитивни прозрения.
За тази поезия е характерна изключителна лапидарност, афористичност и философска дълбочина. Отново се натрапва асоциацията с кратките поетични форми на хайку поезията.
И отново - връзка с японската естетика.Той дори има стихотворение, което не се състои от три стиха, както в хайку, а от два…
Отново заедно
Току-що кацнах…
И вече летя!
Любимата е тази, която ограбва безсмислието на живота. Забележете как е казано - не е внесла смисъл в живота, а е ограбила безсмислието му. Оригиналността и парадоксалността на изказа са характерни за тези стихове.
Антиномиите - логически доказуемите противоречия - са любим похват на поета. В стиха внезапно се втурва нещо, което е противоположно на предишния стих. Героите на стихотворението “Животът” са в кал до колене, но носят на гръб небето.
Лирическите герои обединяват две физически и смислови противоположности - земята (калта) и небето…
Любовта е нещо сакрално, тя отговаря на усещането за цялост и взаимопроникване:
Сега
се гледаме в очите,
докато си разменяме
живота.
Това, което остава като поетично внушение след прочитане на книгата на Хубен Стефанов, е усещането за полет и светлина.
Полет на мисълта, на духа, на любовта, на радостта от живота.
„Полет до ослепяване!”
