Димитър Петров

***
Най-нежният дъжд,
най-нежната жена,
най-нежното утро
ми се случиха веднъж
да имам.
И се превърнаха:
дъждът в дъга;
утрото във сребърна камбана;
а жената в лебед,
плуващ
в езерото на душата ми.
Окрилена е моята съдба.

Одухотворен,
отвътре озарен -
аз продължих нататък
през живота
по-богат,
с по-малко смърт
във вечността.

***
Нейде далече
сред южни планински простори
и медни хайдушки забравени песни
градче се подава
с легенди притулвано в шепи,
с облик на слънчев и лунен магьосник.
Вика ни, вика ни
с жълтите горди чела
на своите пясъчни мелници дивни.
Стари пътеки тихо в покоя,
влюбени, с ласки зелени примолват.
Нощем прозорци
на къщи столетни тайни струят,
а сякаш чинар от звезди е небето.
Чаши звънтят и вино
с божествена багра в кръвта
на приелите вярата тайнствена
своята мъдрост разлива.

Чакам те, чакам те, моя Любов,
с трепет от обич
и страст безпределна.
Чакам те!
…В топлата пазва на Мелник.

***
Как ли ще продължи това:
да си винаги другаде,
когато си тук -
в сърцето ми.
Да те докосвам мислено
и рисувам с върха на перото си.
Да се мотая самотен и влюбен
в сляпа заблуда и полуистина.
Да ти казвам: „Обичам те!”,
а ти да преглъщаш своите думи
с мълчание
в изречения недописани.
Недоизказани. Разсичаш ме
на две половини
пълни с любов.
Едната те боготвори и приема,
другата е непокорима
и те отхвърля.
Обичам те! Не знам защо.
И в двата случая
си моята любима.
Луна недовършена.
Недопита чаша със вино…

***
Август е сух.
И жълт.
Пращи като фитил.
Наблизо
и невидим.
Реката се цеди едвам.
И нашето обичане
на тези зрели години -
е като дъждецът,
който идва в есента.

***
Разсърдена
като дъждовната неделя.
Протягаш плуващи, сърдити длани.
Към мен пристъпваш.
Сякаш ангел
под небето си намерен.
Красивото във тебе виждам.
Дърветата ти подражават
разлюляни,
а нежността ти
като небесен водопад приижда.

Ела в уютния ни дом.
Ела във мократа неделя
заедно да поговорим,
да поспорим.
Гнева ти ангелски да потушим.
Ела!
И в обичта ми
ще се почувстваш укротена.

***
Огряна.
От луната през прозореца
допълнен с моята целувка -
образът ти свети.
Картината за вечността
измолвам
шепотно и с длани.
Целуната е тази вечер.

Бъди до мен.
Още топли сладостта
на устните ти,
още трепкат клони
с ябълки и дюли разлюляни.

Чувствам се спасен
в целунатата вечер
от нежността огряна.

***
Довиждане, Созопол!
С морските вълни
целунати от ангел.
Обичам те, защото
в теб срещнах
непознатата жена,
която ми дари
най-нежното скроено
слънчево
и ароматно лято.
Довиждане,
но никога от теб
завинаги
не ще замина.
Във мене ще остане
изгревът
със сладост на смокиня
и виното,
със нощен бриз долято.
Ще помня и брегът
със пясъчното злато,
прошепнал
тайната на чайките
и посветил ме
в танца на делфините.
Звездите ти ще помня
в косите на нощта.
Завинаги!
Довиждане тъй топъл
и сътворен от богове,
Созопол!