Георги Майоров

Творчеството на поета Георги Ангелов освети мъдростите на древността, разгърна неразкрити страници през вековете, омеси глината на истините за живота, постави ,,Ариергард” за изчезващия вид на планетата, проми ,,Солта на земята”, укрепи трите опори ,,Бог, семейство, България”, намери изцеление за хилядите бедни и нещастни, за да виждаме същността на битието и да имаме своята любов и радости.

Впечатли ме и книгата ,,Друга свобода” (ИК „Светулка 44 АТЕНЕЙ”, София, 2014). И се питах, каква друга свобода може да търси поетът?!

Свободен е да живее, където поиска. Има дом, семейство, дете. Може да твори свободно, без цензура. Но все пак, може ли да бъде свободен въобще, когато завинаги тегли тежките пранги на отговорността за изреченото?!

Може и не може! Обществото ни така е обезсмислило всичко, че е трудно да се даде еднозначен отговор.

Отговора намерих в разгърнатия интимен свят на поета в тази книга. Диплите са много.

Този свят сякаш е другата свобода, която търси и намира. Онова, което е най-близко и мило.

Отседнал твърдо на родна земя, с упоритост успокоява търсенето на ,,своето отечество безкрайно”. А не се намира в безкрайността. То е в него, на това място, в днешното време.

В своята напрегната мисъл при творенето, поетът дори понякога се чувства ,,чужденец”. Едва ли не пришелец от друг свят, от друга планета. Изпитва насладата да сътворява изяществото на стиха В същото време съществува възможността творбата да му се изплъзне. Трудно разпознаваемо е тайнството при превръщането на буквите в стихотворение.

Творческият дух е в постоянни трепети всред колизиите на мисълта от очаквани присъди. Присъди по навик, или по щампа, да хвалим все едни и същи автори, а други да оставяме в ,,бездните на изкуплението и тъгата”.

Сам непрестанно преследван от усещането за несвобода: - да завиждат на таланта ти, да те заобикалят и незабелязват, да те поглеждат с пренебрежение от самолюбие. А какви грехове може да има творецът, че да понася това тегло?! Най-големият му грях може би е, че твори истински вълнуваща поезия, за която усмивката остава единствената крехка опора. Тя всъщност е присмех и победа над всички нелепости.

Авторът излиза от ,,кожата на гнева”, от стенанията в своята хралупа. И тогава ,,будната ни /му/ милост” спира ,,разтлението”, което ,,ни разяжда и превзема”.
Тук прозира колко дълбоко поетът дълбае във философията на обикновеното битие. В своя неуют да се бори с разтлението на днешния човешки малък свят.

Неочаквани състояния, картини и пейзажи. Стремеж за прозорливо проникване в земното, малко осмисляно и неизяснено. В самото ядро на всекидневния хаос, стигнал до вселенска мъглявина:

Не ни е дадено да предусетим
какво ни чака Там - нощта е тайна,
утроба със неща неназовими,
бездънна пещера със силуети.

Георги Ангелов се стреми да разгадае паралелния свят, в който живеем - реалният, земният и вторично неизвестният, загадъчен и неопределен, сънищен и отвъден, очакван и непредвидим, в който сме и не сме!

Свят, вероятно посещаван от близките, че и в отвъдното да знаят дали сме добре или не. Дали сме сбъднали своите мечти. И онова, което родителите ни са дали. По-скоро онова, което сме наследили от тях: - от бащите, ум и ръце, които могат да правят всичко и да преобразяват света. И от майките - дарили ни душа и сърце, за нежност и любов. Да имаме радостта от щастието - обич, семейство, деца. Да продължаваме рода и традициите.

Дори в отвъдното, родителите пак са загрижени за нас. Авторът го пресъздава така:

…сянката, която преминава
за миг пред моите очи, е тате,
дошъл отвъд
сина си да нагледа.

Грижата, която приживе не сме оценявали и не сме оценили, дори за миг. През бързотека на всекидневието, не сме допускали колко е голяма тя. Да го осъзнаем и променим. Грижата за предците ни, която се счита за отживелица, едва ли не за патриархална глупост. Всеки по своя път и толкоз!

Този кръговрат сякаш е реален цикъл в дните: ,,В съня / навлизам / като в огледало. / Като в стая / с огледала. / На сутринта / сюжетът / се повтаря: / в огледалото / навлизам / като в сън.”

Болка от изживявания интимен свят. Над който не се замисляме. Или време нямаме, за да го огледаме. Не физически. А в огледалото на нашата душевност - виновна и невинна по трасирания път, по който вървим. И вината за нашата неоценка ни преследва. В съня, и в деня: ,,Вината не спира да бие / в прозорците / и през деня”. Бие в прозорците на нашата съвест. Отворени през деня, но невиждащи.

Нали и самото творчество е като съновидение. Затова е и така проницателно. Промъкващо се през невидимите двери на тайнството.

Георги Ангелов влиза в тайнството на творческите прозрения и излиза от тях, когато се ,,събуди”. Тогава ,,подпорните греди на съновидението рухват”. И се заменя ,,една упойка / с по-позната” в реалния свят. До нейното преодоляване.

Осъзнаването на нещата разтърсва мрежата на съня и ,,събудените сетива / се мятат - / родени в нажежените пространства / на взрените в кръвта ми /му/ / дълбини”. Мятат се, докато ,,най-накрая / мрежата разсичат / и прошумяват в друга свобода, / към други кораби, лица, планети, / към други хоризонти / и стени”. Свобода, живот и съновидение.

Превъзмогваме всичко, но пак стигаме до преградни стени. И събуждането ни е единствената възможност да вървим по земята, да не се отдалечаваме от нея, ,,от простите неща”.

Защо тогава безотговорно ,,се разминаваме / като омагьосани”. И наистина ли вече сме ,,от камък и дърво”?! Не виждаме най-скъпите неща: ,,стаята на малката Мария”, с детските неща в нея; всичко цъфти радостно, само нашето око не е събудено, за да видим непреходното в преходния свят, със забързаното и замисленото незнайно къде и в какво съзнание. Пренебрегваме радостите с някаква отвлечена мисъл в друго. Докато неусетно животът ,,прошуми” и си отиде.

Мъка и радост на всеки пишещ събрат. Уж слушаме сърцето си, а се обръщаме ,,на другата страна”. И не искаме да повярваме дори, че ,,всичко ще ни се върне - / до милиметър, / до капчица, / до въздишка”. Кога? Авторът не дава отговор. Моли се, но неговата ,,молитва е стая, / която се страхува/м/ да отваря/и/”. Защото не можем да се молим така убедително като нашите предци - с един замах, с едно оръдие на труда, с едно сечиво на духа, с голямо познание за света. За да поваляме препятствията, за да преминаваме над пропастите. И пак няма да разберем и проумеем всичко.

Тогава как да се надсмеем на този объркан свят, когато още сме спящи и неми да изречем всичко. И какво искаме - да си спомняме нелепостите, или всичко да забравим, като ,,хилядите онемели”. И в този разлом ,,самоубийствено поетите живеят”. Отчаяние се прокрадва и в други негови книги. Само ,,посредствеността битува здравословно”. Тъжна картина. Не! Оптимистична. Точно поетите остават вечно живи: ,,Природата във всичко влага равновесие”. Защото те, по известната сентенция, не могат да живеят само с хляба. Но не могат и без него. Хлябът на интимността. Той е необходим на всички, като завещана святост.

Отчаяние и възторг. Оптимизъм, който е над Всичкото: ,,От живота се излиза мъртъв. / От смъртта си / ще изляза / жив”, пророкува поетът.

Скъп, затрогващ и разкрасяващ е земният и творческият път на Георги Ангелов!

Неговите стихове разтърсват дървото на съвестта. И поетът сякаш е принуден да търси други светове, друго съобщество и обиталище. Най-святото, земното, неговото!

А дали си струва да изживеем всички страдания? Кой ще благослови денонощният му труд, безплатен и неблагодарен, на ръба на оцеляването! Да се взира над всеки ред, за права Бога, в защита на българския език, на българската литература и култура, че като от олтар българското слово да тържествува по целия свят. Кой ще го оцени, кой?!

Обществото ни е разградено и рухнало. Но всичко е записано в кръговете на живота, както в годишните кръгове на дървото. И има път, който ни извежда от миналия, днешния и очаквания живот!

Ако сме способни да го осмислим. Това са ръцете на ,,жена - уханно топли”, които ни милват и в съня, за да притихваме ,,умиротворено”; неговата поезия, която ни въздига за нови упования и сили за бъдното.

Сред дълбоко философските съждения и сюжети, тук поетът изповядва координатите на най-личния, най-интимния, най-светлия и най-загадъчния, най-близкия и най-далечния свой свят. По-силен и от творчеството. Който ни приземява и извисява. В безкрайните висоти на земното и в незнайните дълбини на отвъдното.