Иван Митев

Пак трябвало да се местим.

Каза го майка ми малко след като се върнах от училище. Вече бях на тринайсет и тя все по-често споделяше с мен тревогите си.

- Ами добре - казах аз, макар че никак не ми се искаше да се разделям с тази квартира.

Никак даже не било добре. Тя цяла седмица обикаляла квартала, нямало свободни стаи, и наемите се вдигнали много. Открила една чак в съседния квартал, оттатък реката.

- Училището ще ти е далече - каза. - Там има друго училище.

- Тук ще си ходя - казах, почти без да се замислям.

Тя въздъхна и с това разговорът приключи.

Натоварихме багажа в камионче. Каросерията му се изпълни догоре, макар че нямаше кой знае какво за пренасяне - бюфетът, двете легла, масата, столовете, и печката. Дюшеци, одеяла, чаршафи. Старите радиоапарати на баща ми, които шестваха от квартира в квартира, откак ги помнех. Ученическата ми чанта, няколко кълба прежда - това беше всичко. И пак не остана място за един кюнец. Баща ми го пъхаше ту тук, ту там, накрая търпението му свърши и той ми го подаде:

- Вземи го, синко, и го донеси, защото или ще падне по пътя, или ще изцапа нещо.

За мен така и така нямаше място в камиончето.

Те потеглиха, аз останах с кюнеца сам на тази улица, където живяхме цели три години. Улицата беше тиха, смълчана в есенния ден.

- Местите ли се? - провикна се една старица иззад близката ограда.

- Местим се - казах и взех кюнеца в ръцете си.

- Такъв ви късметът - продължи тя. - Ами тая тръба какво ще я правиш?

- Ще я нося там - отговорих.

- Хъъъъ - рече тя и това беше последното, което запомних от тази улица, от това място.

За да стигна до новата квартира, трябваше да извървя много - да се спусна към реката и после да изкача хълма зад нея. Не бях ходил там, сляпо следвах посоката и заобиколих доста. Отвсякъде надничаха хора и се заглеждаха в мен. Това ме притесни. Изпотих се - кюнецът не беше удобен за носене, трябваше да го държа с две ръце и да внимавам да не ме изцапа. Спрях да си почина до един павилион за зеленчуци.

- Къде носиш тоя кюнец? - попита ме продавачката. Седеше на едно столче пред павилиона.

- Вкъщи - казах и се замислих. Носех го в чужда къща. Но тъй или иначе той си беше наш.

- Така, така - рече тя. - Кюнецът си трябва. Една година, като хвана един студ, ми се  наложи да търся кюнец. Тук кюнец, там кюнец - няма и няма. Какво патих, да знайш.

Не знаех какво е патила. Стана ми интересно, че я впечатли нашият кюнец. Заех се да го разглеждам. Нищо и никаква тръба си беше, а колко топлина беше преминавала през него през всичките тия години. Реших, че той заслужава по-голямо внимание.

Тръгнах оттам, понесъл го като произведение на изкуството. Дощя ми се да срещна нечий поглед, но повече никой не се появи.

Намерих онази уличка. Беше съвсем къса и носеше името “Ела”. Я имаше, я нямаше дванайсет къщи, по пет-шест от всяка страна. Камиончето беше спряно пред номер три - двуетажна тухлена къща с малко дворче отпред. Щяхме да живеем в една от стаите на първия етаж. Баща ми и шофьорът бяха разтоварили всичко, сглобили леглата и пиеха кафе, седнали на двата стола. Татко го беше сварил набързо с бързоварче от лъжички. Той непрекъснато майстореше такива бързоварчета и вкъщи имахме повече от тях, отколкото лъжици. Майка ми беше излязла да се запознае със съседите. Тя винаги улучваше добри съседи, за нея те бяха по-важни от всичко друго.

Поставих внимателно кюнеца върху печката и излязох да огледам двора.

До самия прозорец на стаята ни имаше барака, скована от дебели дъски. Към нея водеше пътека от циментови плочки. Край пътеката, в дълга леха бяха засадени рози. Каменна оградка ги отделяше от улицата. До входната врата стърчеше стара разкривена круша. Едно листо се отдели от нея, падна на плочките и остана да червенее там. Съвсем самичко. Всички други бяха изметени и изхвърлени някъде. Представих си хазяите като възрастна двойка, сухи и неразговорливи хора, страшни чистници. Все тая ми беше. Никого не бях видял още, никого не познавах. Сетих се за павилиона за зеленчуци и съжалих, че не е на тази улица. Тя все още с нищо не беше ме впечатлила.

Щях да си помисля, че това е най-лошото място, на което ни се падаше да живеем, ако не бях погледнал към къщата срещу нашата.

Тя се протягаше от единия до другия край в дъното на широк двор. За десния й ъгъл напречно беше залепена ниска тухлена постройка с широки прозорци, която стигаше чак до улицата. Оттам долиташе миризма на безир и чам.

Дворът бе разделен на лехи. Личеше, че в тях са били отглеждани цветя. Само една тясна пътека минаваше през него и водеше от улицата към къщата. Между пътеката и онази постройка имаше беседка от потъмняло дърво, покрив като шлем и тенекиено петле. Беседката беше обвита от бръшлян, който стигаше чак до покрива й.

До оградата стърчаха няколко реда лози. Листата им бяха опадали и през пръчките, по които светлееха тънки сребърни паяжинки, дворът приличаше на градина на стар изоставен замък. Единственото, по което личеше,че там живеят хора, беше протегнатият досами къщата тел, на който висеше разноцветно пране.

На следващия ден, като се върнах от училище, погледнах отново натам. Пак същата пустота. Прането вече го нямаше, а на тела белееха едни-единствени момичешки гащички. Вгледах се и усетих странна топлина да залива тялото ми. Бях виждал какво ли не бельо по каталозите, които всеки ден се мъкнеха в училище, но това беше нещо съвсем друго. Може би то отговаряше най-точно на представата ми за тази част от момичешкото тяло. Бяха изрязани точно по гънките между бедрата и корема и не можеха да се възприемат по никакъв друг начин освен като символ на лято, зной, безгрижие и тайна.

В желанието си да запазя това усещане, седнах на пейката до оградата, измъкнах една тетрадка и нарисувах формата им на гърба й. После се прибрах у дома.

Когато следобед сядах да чета, майка ми видя рисунката.

- Какво е това? - попита.

- Нищо - казах. Скъсах цялата тетрадка и я хвърлих. После извадих нова и я надписах.

- Не прави друг път така - каза майка ми.

- Няма - отговорих, без да знам какво точно имаше предвид.

Четенето изобщо не ми потръгна. Опитах се да възстановя рисунката. Напразно. Не можех и не можех да се доближа до онази форма. Тетрадката ми се изпълни със силуети на чайки в полет, но тя все ми убягваше.

Излязох навън, седнах на онази пейка и погледнах.

Гащичките ги нямаше.

- Ти платил ли си, та зяпаш, а? - попита някой до мен.

Беше слабо момиче, малко по-високо от мен, с кестенява коса, светли очи и десетина лунички около носа. Устните му нямаха цвят.

- Откъде се взе? - продължи да пита то.

- Аз живея тука - казах с разтуптяно сърце.

- Къде тука?

- Отсреща - кимнах.

- Така ли? Яаааа… И аз да не знам.

Последва порой от въпроси.

- Аз се казвам Поля. Ти къде учиш? Имаш ли гадже? Откъде дойдохте тука? Ела, ела да ми кажеш.

Тя ритна вратата и ме поведе из двора. Не бях продумал и дума, когато седна на циментовата маса в беседката, впери поглед в мен и пак заговори.

На улицата живеели шест момичета, но нито едно от тях не можело да се върже на малкия й пръст. Тошка била черна, Мина - дълга, Рена - албански реотан, Пена - дребосък, Роса - фукла. Калина пък - закъснял пубертет. Само Поля си имала приятел, бил от горната улица, Панчо, най-готиният в махалата.

Тя го въртяла както си иска. Всички страшно й завиждали. Те не заслужавали нищо, тия мръхли.

- Ама ти наистина ли не ги познаваш? - попита.

- Не.

- Ще те запозная с тях. Мога да ти уредя да ходиш с която искаш.

- Къде да ходя?

Тя ме изгледа учудено.

- Да ходиш … да ти е гадже. Ей, ама ти къде си расъл?

- На село.

Беше безкрайно разочарована.

- Ужас. Веднага се сетих. Как си облечен само. И подстрижката ти каква е … гадна.

Призля ми след всички тия констатации.

Зарекох се да не я търся за нищо повече.

Но още на другия ден се срещнахме на улицата.

- Е, хареса ли си някоя? - попита ме тя.

В гласа й усетих раздразнение.

- Тошка - отговорих, макар че не бях виждал никоя от тях.

- Тошка? Защо път точно Тошка?

- Ами…Тошка.

Замисли се.

- С Ренка не искаш ли?

- Не.

- Добре. Нали ти обещах.

Привечер отново се срещнахме.

- О, нямаш късмет, Тошка не иска! - изрече на един дъх. - Оня ден са те видели всички. Били са у Калина, гледали през прозореца и паднали от смях. Носил си една черна тръба по улицата. А си и селянин. Не искат и да чуят за тебе.

- Откъде знаят, че съм селянин?

Тя замълча.

- То си личи! - каза. - Ти какво си мислиш?

Нищо не мислех. Прибрах се съкрушен, сигурен в едно - че това щеше да бъде улицата, донесла ми най-много тъга, откак бях в този град.

Дните се занизаха - тъжни, тягостни, пълни с мъгла и дъжд. Валеше по цял ден, светлината сякаш изчезна и една непозната за мен до този миг сивота обгради света. Баща ми и майка ми ходеха на работа, връщаха се; когато се събуждах сутрин, те вече бяха заминали, на масата стояха двайсет стотинки, с които трябваше да прекарам деня в училището. Тръгвах и аз по моя път, изминавах улицата, без да гледам настрани, почти като насън, продължавах така и нататък. Пробуждах се едва когато наближавах зеленчуковия павилион. Продавачката надничаше от прозорчето и ми подаваше я круша, я шепа сливи, които имаха винаги странен вкус - струваше ми се, че са стояли в пазвата й дотогава. Не бързах да се прибирам от училище, шляех се из двора или ритах топка във физкултурния салон; майка и татко нямаха нищо против да се връщам след тях, щом като се учех добре. Учението ми вървеше, тъй като не се занимавах с нищо друго. Единственото ми развлечение бяха съботите и неделите, които задължително прекарвах на село; приятелите ми ме посрещаха като цар, който се завръща от тежка битка. Искаха да им разказвам за града, нетърпеливи да дочакат времето, когато ще отидат там и ще го покорят. Особено ги впечатляваше това, че на нашата улица живеят седем момичета.

- Ама ти какво чакаш? - питаха те.

- Какво да правя? - вдигах рамене аз.

- Как какво…хващай някоя и…

Мъчех се да си представя какво точно трябваше да се случи - не се получаваше. Опиваше ме мисълта за някаква игра, правилата на която смътно усещах. Почти незабележимо те ме променяха, изпълваха ме с желание да се докосна до тях, да извърша нещо, което ще бъде началото на ново отношение на света към мен. Но силите не ми достигаха за повече от това да сънувам мечтите си в нашата, ухаеща вечер на печени картофи, а сутрин на изкипяло мляко стая.

Така изминаха няколко месеца. През всичкото това време се насилвах да не гледам към отсрещния двор.

В един сумрачен следобед с Поля почти се сблъскахме пред къщи. Връщах се от училище и както винаги, броях камъчетата по улицата.

- Ей, ама ти съвсем си!… - стрелна ме със светлите си очи тя. После се вгледа в мен.

Мълчах, криех вълнението си.

- Хайде, остави си чантата и ела да ти покажа нещо.

Нямах нищо против, макар че това сигурно щеше да ми подейства съсипващо.

Малко след това тя ме преведе през техния празен двор и ме вкара в ниската постройка до беседката.

- Чакай сега - рече Поля и изчезна.

Стори ми се, че се намирам в мрачен и много дълъг коридор. Единият му край, този откъм улицата и с прозорец към беседката, беше обзаведен като ателие. Там стърчеше статив, заобиколен от платна и рамки. Рафтовете на стената отляво бяха запълнени с тубички, шишенца и буркани, от които надничаха острите върхове на четки.

Между ателието и останалата част, която бе дърводелска работилница, срещу вратата, беше поставен стар диван, обшит с атлаз. Над него висеше картина в тежка рамка, боядисана преди много години в златно. Тя изобразяваше ваза с букет метличини в нея, няколко глави кромид лук и очила с дебели рамки. Пространството от дивана нататък заемаше широк тезгях от дърво с няколко менгемета по ъглите. Навътре тъмнееше банциг, плотовете на други две машини отразяваха светлината, която пропускаше пердето на прозореца. Зад тях имаше купища дървени плоскости, летвички и някакви сглобки. Подът беше посипан с бели стърготини.

Поля се върна и тръшна грамофон на тезгяха. Много сръчно тя разви купчина кабели, съедини ги с говорителя и тикна щепсела в контакта. Една лампичка светна и грамофонът забуча.

Тя изчезна пак и се върна с кутия плочи.

- Какво ще кажеш, а? Страхотен е. И знаеш ли кой ми го подари? Годеникът на сестра ми. Той е летец.

Мълчах, загледан в зеленото око на грамофона. В дъното на работилницата измяука котка.

- Тези неща са на дядо, а тези - на татко… - тя млъкна.

- Ти …защо не идваш при нас? - попита изведнъж.

- Нали никой не ме харесва - казах с пресъхнало гърло.

- Ех - тя помълча. - Знае ли се. Може пък да ти излезе късметът.

После се отдръпна и ме загледа като купувач, който ще се пазари за стока.

- Можеш ли да танцуваш? - попита с дяволита усмивка.

- Мога …малко.

Тя се разсмя.

- При тия неща няма малко. Ела, ела тук.

Извади една плоча и я постави. Щракна ключа и сложи рамото върху нея.

- Слушай, слушай. Това е най-новият хит. „Ендже”. Не стой като дърво, ела.

Малко след това танцувахме върху стърготините прегърнати и аз се обливах в пот.

- Така. Защо трябва да ме държиш с две ръце, всички го правят. Пусни едната ръка, хвани ме по-силно с другата. Слушай музиката, друго не ти трябва.

Напрягаше ме не това, че докосвах тялото й. Нещо друго разпалваше въображението ми, но колкото и да се опитвах да го схвана, то все ми се изплъзваше.

След като свърши песента, бях като болен с висока температура. Усетих, че тя се отдръпна от мен и я задържах за кръста. След това, почти без да мисля, придвижих ръката си по гърба й, обхванах врата й и приближих очите си към нейните. Погледнах там. Може би в този миг направих откритието си.

- Ти за какъв се мислиш, бе! - кресна тя, докато ме отблъскваше. Спря грамофона. - Знаеш ли какво може да ти се случи, ако кажа на Панчо!

Стоях, загледан в плочата, която спираше да се върти. От тази й страна имаше още пет песни за слушане.

- Хайде, от мен да мине - каза. - Прощавам ти този път. Разминава ти се боят. Ти не познаваш Панчо, не знаеш колко е готин… Аз оставам при него, когато си поискам! Неговият приятел Боньо има магнетофон и го носи в квартирата му. Ти чувал ли си за „Пърпъл”? Това е състав. Страшен е! Аз играя по цял час на „Пърпъл”. Един танц - тя се завъртя и повдигна краищата на пуловера си - аз си го измислих, ей така, без пуловер! Играя им го, а те стоят като препарирани, блещят се като тебе! И никой не ме закача! И Панчо даже… щото…ще ме закачи, ама няма да ме види повече! Аз мога да отида на кино от осем и да се върна сама! Да мина по всички улици, без някой да ми направи нещо! Какво знаеш ти - всеки петък се събираме!

Когато излязох оттам, валеше сняг. А беше много топло, странно. Странно беше и това, че очите на Поля ми се сториха толкова познати.

В края на зимата вече се бях убедил, че Поля нямаше равна на себе си. Поне на нашата улица.

Всеки следобед тя я изминаваше, наметната с някоя нова дреха на сестра си, с устни, освежени с червилото на сестра си и гримирана с нейните сенки. После завиваше към горната улица и прекарваше няколко часа в квартирата на Панчо. Приятелките й през това време не можеха да вършат нищо от яд. Когато ги срещнех в такива моменти, те просто започваха да говорят, говореха неспирно каквото им дойде наум. По това разбирах къде е Поля.

Тя не ги оставяше дълго да се мъчат. Беше превърнала в навик да ги събира привечер и да им разказва какво са правили с приятеля й и най-вече какво мислят да правят занапред. Сигурен бях, че във втората част на изложението си преразказва всичко, което е чула от годеника на сестра си, но тъй или не, властваше над всички момичета и показваше, че това й доставя удоволствие.

Вече по тъмно хвърляше камъчета в нашия прозорец, аз излизах и тя ме водеше в ателието. В повечето случаи седях на дивана, а тя, разположена на някой стол, ухаещ силно на дърво, ми разказваше за приятелките си.

Винаги когато ме замъкнеше там, работилницата и ателието бяха пусти, сякаш опразнени за нас. Но беше топло, личеше, че цял ден е работила малката печка, поставена в единия от ъглите на ателието.

- Внимавайте само да не направите някоя беля - каза веднъж татко.  А продавачката от зеленчуковия магазин, като наблюдаваше няколко преминаващи край нас момичета, подхвърли: Ех, какво ги чака тия лъжливи  крака…

Тоя ден щях да си разваля успеха заради нейните думи. Блъсках главата си над тях и не можах да отговоря на нито един от въпросите, които ми задаваха учителите. За сметка на това бях съставил безброй триъгълници с ъгли: очакване - лъжа - крака; лъжа - очакване - крака; крака - лъжа - очакване. Все ми се струваше, - а-ха и ще разбера какъв е ключът към загадката. В тоя миг топлината от гърдите на Поля, които цяла зима се гушеха в рехаво плетения й пуловер, ме заливаше целият и пак започвах отначало.

Тя ме беше накарала да мисля непрекъснато за нея, да треперя дори в час; да очаквам със сърце, напрегнато до пръсване, нейното почукване на прозореца. Разказваше ми за всички ласки, които получаваше и не ми позволяваше да я докосна. Фучеше като котка при всяко приближаване на устните ми до лицето й. Прегръщаше ме, когато пожелаеше, показваше без свян корема си. Протягаше голите си ръце, за да ги отдръпне веднага, щом посегнех натам. Изживяваше още веднъж усещанията от всеки свой следобед, не - два пъти; един път, спомняйки си ги пред момичетата, след това - пред мен. Това не беше обикновен каприз.

В поведението й имаше нещо, което се отдалечаваше от мен веднага, щом почвах да мисля за него.

Последният час имахме физика.

Седях отзад и когато би звънецът, тръгнах да излизам откъм страната на прозореца. Первазът му беше запълнен с мензури, стъкленици, теглилки и епруветки. Видях между тях, в средата на една колба, да виси черно паяче. Извадих внимателно колбата и я пъхнах под якето си. Учителката си прибираше нещата и не ми обърна внимание.

Излязох навън и огледах колбата. Паякът се държеше за центъра на фина мрежа, хваната за кръглата стена. Стоеше там и чакаше.

Подхвърлих колбата във въздуха и я улових. Той започна силно да люлее мрежата си, затрептя върху нея

- Не си вече в кабинета по физика, мой човек - казах му и продължих с него към къщи.

Наближих оня павилион, продавачката ме видя и ми помаха през прозореца. Показах й колбата и тя се вгледа.

- И аз нямам представа къде съм - рекох й. - Никаква представа нямам.

- Не ти и трябва - каза тя. - Ще разбереш, когато му дойде времето.

Влез там и ме почакай - беше казала Поля и от десетина минути аз седях на атлазения диван в работилницата, под  картината в тежката рамка. Беше привечер, духаше топъл вятър и по небето пътуваха купища облаци на север. Задаваше се нощ, която предвещаваше ако не друго, поне интересни сънища.

Поля влезе и затвори бързо вратата, сякаш нямаше търпение да види ефекта от появата си в моите очи. Беше само с един блузон. Мисля, че от края му до онази гънчица между крака и корема й разстоянието беше само два пръста. При всяко нейно движение гърдите й се пулеха като котенца, които търсят бозките на майка си.

В този миг бях готов да се закълна, че е най-красивото момиче, което съм виждал. Не смеех да мръдна, премалял от изненада. Ако някой бе поискал да се обзаложим, със сигурност щях да твърдя, че е съвършено гола под този пуловер.

В този миг тя го вдигна рязко нагоре.

- Ха, ха! Преглътни де, преглътни! Ти какво си мислеше, че ще гледаш цирк без пари? Не си заслужил още. Това се казва камизолка. Никой на тази улица не е докосвал такова нещо. И няма да докосне. Италианска е! Какво ще кажеш? Панчо ще си глътне езика, като ме види по нея!

От върха на щастието ми тя ме запокити в най-високата коприва.

Стоях, без да мръдна, с поглед, прикован в дантеленото крайче на камизолката. Поля пусна пуловера.

- Знаеш ли кога се слага? - тя се замисли. После попита:

- Искаш ли да ти кажа един начин за…

Не я разбрах.

- Как се прави …онова.

- Ами… кажи.

- Какво ще ти разправям на тебе - ядоса се изведнъж тя. - Ти не ги разбираш тия работи! Къде беше вчера?

- На село.

- И какво прави там?

- Ами… бяхме със Зона Би, Ерго, Вайс…

- Това прякори ли са?

- Прякори.

- Че за какво са им тия прякори, то там няма… нищо.

Предпочетох да замълча.

- Хм. И какво правихте?

- Ами ходихме със Зона Би до една хижа - оживих се аз.

- Че каква хижа има там?

- Тя сега се строи. На Зона Би му трябваше кабел и ходихме да вземем.

- Той как се казва?

- Златко.

- И какво?

- В един часа през нощта стигнахме до хижата. Беше заключена отвсякъде. Имаше скеле, мажеха я отвън. Аз се качих по скелето, влязох през един прозорец и отворих отвътре вратата да влезе…

- Ти се качи?

- Аз. То не беше трудно. И ти можеш да се качиш.

- Добре, добре. И какво?

- Ами…влязохме вътре, драснахме кибрит и тръгнахме от стая в стая да търсим кабел. Влязохме при една дълга маса, пълна с ядене и пиене. Всичко имаше там - ром, бира, вино. Имаше и цял прът салам, и нож. Зона Би взе ножа да отреже от салама и в този момент нещо до нас изхърка. Някой изхърка здравата.

Тя ме наблюдаваше внимателно.

- Защо изхърка?

- Ами… беше пиян. Те са яли, пили през деня и като си тръгвали, го оставили да изтрезнее там.

- Кои “те”?

- Тия, дето я строят. Пирували са цял ден и са си тръгнали. Сигурно са празнували нещо.

- И какво?

- Зона Би държеше ножа в ръката си, дръпна се назад и рече: Спокойно! Дай кибрита! Аз му го дадох и той светна.

- Е?

- Тогава видяхме човека. Лежеше на един нар върху някакви ватенки. И той ни видя. Няма страшно, рече Зона Би, той утре нищо няма да помни. После взехме кабел и си тръгнахме.

- Признай си, че си се подмокрил от страх.

- Не съм се подмокрил. Изобщо не ме беше страх.

- Не ме лъжи. Откъде знаеш, че не ви е запомнил? Има хора, като се напият, всичко си спомнят после. Панчо…  Ще видиш ти, утре като те изключат от училище. Ще има: адиос, мучачос… Виж се, веднага си промени боята. А ми разправяш, че не те било страх.

- Не ме беше страх. На връщане минахме през преливника на язовира, по едни камъни, почти бяха покрити с вода. На три метра от тях има вир, седем метра дълбок. С водопад. Една стъпка накриво и…

- Я не ми се фукай! Ти - по камъни, посреднощ! И да го видя, няма да повярвам.

- Ако щеш.

- Този Зона Би…кестеняв ли е?

- Кестеняв.

- Рус или кестеняв?

- Кестеняв. Защо питаш?

- Ей така, питам си. Айде стига си ме зяпал вече. Признай си, че не си лягал с момиче.

- Ти ще кажеш.

- На мен ли ще ги разправяш? Гълташ си езика, като видиш бедро. Но почакай да дойде лятото, това всичко ще бъде шоколад - тя плъзна ръка към коляното си. - Тогава ще ти излезе акълът съвсем. Айде сега, чупка.

Вместо да тръгне нанякъде, Поля влезе най-неочаквано в нашия двор и спря до вратата. Сякаш усещаше, че съм я наблюдавал през цялото време.

Изчака ме да се приближа до нея, после помълча още, за да е сигурна, че целият съм в слух и попита:

- Можеш ли да пазиш тайна?

- Мога - отговорих веднага и съжалих, че толкова лесно ме подведе.

Но тя не се разсмя. Обмисляше нещо.

- Виж сега. От теб зависи…

- Какво зависи от мен?

- От теб зависи дали ще получиш това, което ще ти обещая - каза тя с наведена глава. Така се държеше само когато беше несигурна или се притесняваше за нещо.

- Сега аз ще вляза в бараката - погледна ме най-после тя.- Ще вляза там, и ще изляза, естествено. Но ти не бива да ходиш в нея днес. Поне докато се върна. И не трябва да казваш на никого за това .

В бараката имаше двесталитров варел за нафта, няколко лопати и мотики, и стари обувки. Останалото беше въглищен прах. Каква ли работа имаше тя пък там?

- Това е - заговори бързо тя. - Няма какво повече да ти обяснявам. Ако си мълчиш, ще получиш… една целувка.

Предложението й ме зашемети. Не знаех какво да кажа. Тя не ме и чака да й отговоря. Отиде в бараката и се затвори там. Излезе след няколко минути. Огледах я от глава до пети, никаква промяна не съзрях. Беше със снежнобяло поло и кафяв клош панталон. На краката си влачеше сабото на сестра си, което я правеше една глава по-висока от мен.

- Чу ли какво ти казах? - попита тя, преди да се изниже. - Не ходи там. Ако искаш да си получиш наградата.

И тръгна по улицата. Походката й подсказваше, че държи всички да разберат къде отива.

Прибрах се вкъщи и седнах зад масата. Чакаха ме куп задачи за решаване, но ясно беше, че каквото съм направил до този момент, това щеше да си остане. Пак щях да преписвам домашните в междучасията.

Мислите ми потънаха в бараката. Защо беше всичко това? Аз ще вляза, ти не влизай, ще получиш целувка. Може би търсеше повод да се целуваме? Беше изнервена и бързаше. Към Панчо, естествено. Аз едва ли заемах някакво място в сърцето й. Просто си ги беше наприказвала ей така.

Погледнах навън. Дядо й се въртеше около беседката, бялата му коса блестеше на слънцето. Никой друг не се виждаше там. Баща й сигурно рисуваше плакати в своето предприятие, а майка й готвеше в детската градина, където работеше. Сестра й посвещаваше всичкото време на своя летец. Край нея Поля минаваше за хлапе, което се размотава по улицата и си губи времето по пейките и насам-натам, а аз - за момче, което се връзва на акъла й. Така смяташе и нашата хазяйка.

Малкото, на кого се е метнало, дай му само къщи да разваля. Това научило, онова чуло, да си оставиш работата, че да го слушаш. Ще вземе да те подлъже, да ти отвори някоя беля, сетне ще се тюхкаш, ама ще е късно, заключаваше тя.

Имаше моменти, в които се заричах да не обръщам повече внимание на Поля, но после се улавях, че правя всичко възможно да й го покажа. Сега случаят беше точно такъв. Бях си рекъл, че каквото и да прави, ми е все тая, но тя обърна всичко с главата надолу.

Излязох, огледах двора и отворих вратата на бараката. В единия ъгъл, там, където дъските бяха чисти, висеше нежнорозов сутиен, окачен на голям пирон. Свят ми се зави при мисълта, че е била дори за миг гола сред черния прах! Спестила си беше събличането му там, при Панчо. Нали беше петък!

Но защо е трябвало да го слага изобщо, за да го съблече тук? За какъв дявол?

Приближих се до сутиена и допрях устните си до него. Уханието, което се усещаше, можеше да влуди всекиго. Особено мен.

Поех дълбоко дъх и изрекох на глас няколко думи, от които потръпнах.

На другия ден сутринта нямаше и капчица от решителността, обзела ме предната вечер. Но видях Поля да влиза в работилницата и се озовах при нея.

- Оооо, ти ли си бил? Изкара ми акъла! Виж как ти отива тая риза!… Трябва да носиш само светли неща.

Спряла се беше до тезгяха, по чехли, със сива вълнена пола и малиновочервена блуза, плетена на ръка. Двете бели ленти на гърдите й, които се вълнуваха леко, ми върнаха част от самочувствието.

- Имам да получавам нещо - рекох и приближих към нея.

- А… глупости! Та ти си погледнал веднага след мен!

- Не съм!

- Не си, ама си! Нали те видях!

Приближих още, готов да протегна ръка, ако реши да се отдръпне, и разтреперан.

- Не съм - повторих, сграбчих я през раменете и доближих устните си към нейните. Но тя светкавично извъртя лицето си и аз зарових нос в косата под ухото й.

Докато се пазеше, пуснах ръцете си бавно надолу, така, че да усещам тялото й. Когато обгърнах кръста й, отдръпнах лицето си от нея и с лявата ръка оправих кичур от косата й. Очите й, ах, колко изненадани бяха очите й!

Направих крачка назад.

- Ще бъдеш убит - изрече бавно и твърдо тя. - Мъртъв.

И добави: Я как си прегръщал само! Виж го ти него! И за какво трепериш толкова?

Когато се прибрах вечерта от училище, изумен видях колбата с паяка сред старите радиоапарати на баща ми, които той поправяше на масата.

- Гледам и се чудя - каза татко, като остави поялника върху пепелника. - Щом е направил мрежа, значи усеща пространството. Знае, че мрежата е закрепена за нещо твърдо. А не вижда, че го заобикаля отвсякъде същото това нещо. С една дума, възприема само това, което му се ще.

- Е, има отвор отгоре - посочих му аз.

- Отворът е нещо относително - продължи баща ми. - Той не го вижда. Нали ти казвам, има нещо, което не е по реда си. Така може да си живее пет години. Те май по толкова изкарват без храна.

- Мога да му пусна една муха.

- Там е работата, че той може да не иска муха.

- Защо пък да не иска?

- Ами сам си е избрал това място. Може точно затова да го е избрал, защото няма да го безпокоят мухи.

Татко беше в добро настроение. Явно, че дълго бе размишлявал върху проблема.

- Аз мисля, че той просто не знае къде е. Спуснал се е отгоре и си е изплел мрежа, без да знае, че е затворен.

- Еее,това се възприема най-лесно. Аз пък мисля друго. Нека си стои там тогава, времето ще покаже кой крив, кой прав.

Тия думи хвърлиха сянка в душата ми. Времето, времето…Кой го беше казал още, попитах се.

- Какво пък ще покаже времето? - попитах.

- Времето разрешава всички проблеми, с които човек не може да се справи в един момент - каза баща ми. - Трябва търпение само.

Няма що, успокои ме.

- Ти не ми каза какво мислиш за него.

- Мисля, че е наясно как ще свърши всичко - отговори татко и се зае да запоява.

- Разчистете масата и се нахранете най-после - чу се гласът на майка. И този момент стъклото тихо звънна. Мислех, че само аз съм го усетил.

- Нахрани се, моля те, и тогава излизай - каза пак майка ми.

- Ще се върна след малко - отговорих.

- Пак в Тодоровата работилница - подхвърли тя. - Какво толкова правите в тая работилница?

- Разказват си филми, какво да правят - отговори й татко.

Мислено му благодарих.

Поля беше с някаква тънка блузка, голите й ръце светеха.

- Ти ли го написа?

Тя протегна един лист.

“Ти не можеш да бъдеш с друг, освен с Панчо” - пишеше с печатни букви на него.

- Аз знам, че ти си го написал - каза, преди да отговоря. И си го пуснал в пощенската кутия, адресиран до мене. И затова ще ядеш бой. Ще те побъркат от бой. Вече го показах на когото трябва.

- За какво да го пиша? - попитах, вече напрегнат аз.

- Писал си го, защото те е яд. Яд те е, че мога всичко. И че правя каквото си искам. Всички умирате от яд, че той е красив.

- Зона Би е по-красив от него - отговорих аз.

Тя зяпна.

- Дрънкай, дрънкай. Теб ще те побъркат от бой. Още утре. Признай си, за да ти се размине по-леко.

- За какво ми е да го пиша? - неочаквано и за самия мен повиших тон аз. -  За какво ми е изобщо да се занимавам с това? Ако съм го написал аз, просто го захвърли. Нали никой не знае за него? - попитах, за да разбера дали ме будалка, че вече го е показала.

Тя се замисли.

- Ами ако са те?

- Кои те?

- Мина, Калина, Рада…

- Не знам - казах. - Аз не съм.

- Ще ядеш бой и това е - отговори тя, сгъна листа и тръгна по улицата.

Тази нощ заспах с предчувствие за лоши сънища.

В понеделник Поля дойде вкъщи. Изрязвах снимката на футболен отбор от спортния вестник, когато вратата се отвори след кратко почукване. Тя се спря за миг на прага, после направи две крачки, издърпа стол и седна.

- Здрасти - каза, докато протягаше краката си. - Футболист ли ще ставаш?

Въздъхнах.

- Кой знае. Може пък…

- Може пък да се ожениш за мене - прекъсна ме тя. - Криеш се като пълшок тия дни, никакъв те няма. Мислиш, че ще ти се размине боят. Не се знае още.

- Да се дърлиш ли дойде? - попитах, след като прибрах всичко от масата и седнах пак.

- Виж го ти, и се засяга! За какво съм дошла, си е моя работа.

- Приказвай си тогава.

- Хайде да не се караме - рече тя и ме погледна отблизо. - Искам да свършиш едно нещо.

- Аз?

- Ти. - И още повече приближи очите си до моите. После се облегна назад.

- Тоя Зона Би… къде учи?

- Не учи. Изключен е.

- Къде е учил тогава?

- В строителен техникум.

- И защо са го изключили?

- За какво…за момичета.

Тя пак се наведе напред.

- Хубав ли е?

- Хубав е - казах. - Пуши “Кент”.

- Има ли си приятелка?

- В момента май… няма - казах. Усещах, че нещо предстои, какво точно, нямах време да мисля. И добавих: Омръзнали са му всички.

Тя се замисли.

- Ще ми направиш ли една услуга? - попита.

- Каква услуга?

- Да ми го доведеш.

- Тук?

- Тук, тук! Не тук у вас. В Хасково, естествено.

- Не е толкова лесно да доведеш Зона Би в града просто ей така - отговорих напълно искрено. И също така искрено се разсмях, усетил бях как се надига яростта в нея.

- Глезльо! - не издържа тя. - Какво ми се хилиш! Забрави май какво те чака!

- Не съм - казах, като помъчих да сдържа усмивката си.

- Покани го на кино - продължи тя - Ще се срещнем пред киното, уж случайно, и ще ни запознаеш. Това се иска от тебе, какво толкова.

- Откъде пари за кино?

Тя ме изгледа с поглед, пълен с презрение. Ако имаше нещо под ръка, сигурно щеше да го запрати към мене. Добре, че бях прибрал ножицата.

- И пари ли нямаш? Ще вземеш от вашите.

Разперих ръце.

- Е, да, вие пък сте бедни - каза тя. - Хайде, аз ще ти дам. Но искам сега да ми кажеш кога ще го доведеш.

- Не мога да ти кажа по-рано от събота. Тогава ще си ходя на село.

- Нищо не ти пречи да си отидеш и утре.

- Няма с какво.

- Пак се глезиш. Добре, ще ти дам пари. Двайсет стотинки.

- Четирийсет. И за връщане. И един лев за билети.

- Откъде-накъде един лев?

- И за мен.

- Глупости! Запознаваш ни и ни оставяш!

Поклатих глава.

- Хайде да не се разправяме. Кажи кога ще го доведеш?

Помислих доста. През това време тя ме гледаше с поглед на палач, който няма търпение да отреже главата на жертвата си.

- В сряда от четири - казах. - Тримата на кино, и една целувка за мен.

Тя замахна към лицето ми, аз се отдръпнах.

- Ще ти счупя главата, глезльо такъв! - изшептя. - Казах ти вече!

- И аз ти казах. Обещай ми целувката и в четири без петнайсет ще ме намериш пред киното.

- Я стига! Не ми трябваш ти, а той!

- Двамата.

- Какво двамата?

- Двамата ще ни намериш там, ако ми обещаеш  целувка, щом ти го доведа.

- Че ти можеш ли да се целуваш?

- Ще видиш.

- Добре, ще ти обещая една целувка - каза тя тихо. - Но кажеш ли на някого за това, което си приказвахме, ще ти бъде счупена главата. Без майтап. И след киното ни оставяш, ясно ли е?

Още щом го видях, и го познах. Никога не бяхме се срещали досега, повече от половин година само бях слушал за него.

Става дума за Панчо. Чакаха ме с още един, сигурно Боньо, в една от уличките след павилиона. Продавачката ми беше дала шепа череши и аз вървях, като си хапвах от тях. Приближих ги. Ясно беше, че трябва да спра и да ги погледна.

Панчо беше с бяла риза, мургав и къдрокос, с жив поглед. Допадна ми още щом го видях. Другият, по-висок от него, с очи, които не вещаят нищо добро, държеше цигарата с три пръста.

- Уреждаш й срещи, а? - запита Панчо с усмивка. - Какъв е той?

- Приятел - отвърнах.

Оня пусна цигарата в краката ми. След това ме халоса изненадващо с юмрука си в бузата, до окото. За малко да ми разцепи веждата.

Отдръпнах се назад и стиснах чантата си по-здраво. След удара страхът ми се изпари. Вдигнах глава и се готвех да заговоря, когато Панчо ме изпревари:

- Не й уреждай никакви срещи - каза той.

И си тръгнаха.

Посегнах да разтрия бузата си и разбрах, че в ръката си още стискам черешите. Започнах да ги ям, една по една, и се върнах назад. Не усетих кога съм стигнал павилиона.

- Какво става? - запита продавачката, като ме видя.

- Много ми харесаха черешите - отговорих.

Тя се зарадва и ми напълни шепите. Тръгнах си пак, по друга улица. Вървях, изпълнен с гняв и решителност.

Душата ми плачеше.

И аз знаех защо.

Вкъщи майка ми подаде едно пликче:

- Поля ти остави този лев. Каза, че ще ходите на кино.

Изчака да оставя чантата си и след като ме чу да въздишам, рече:

- Никога не искай пари назаем, сине. Ние можем да ти дадем за всичко.

- Знам - казах.

И закрих очите си с ръце. Искаше ми се веднага да заспя. Искаше ми се да е вече сряда, четири без петнайсет. Бях тръгнал по път, от който връщане назад нямаше. Поне така си мислех.

Да се доведе Зона Би в града не беше никак лесно. Той имаше коса, дълга до раменете и освен нея нищо друго не го интересуваше.

Обясних му, че просто искам да изгледаме един филм. Той недоумяваше. За Зона Би това беше изгубено време, през което например можеха да се играят карти.

Казах му, че с нас ще бъде едно момиче, с което ще го запозная. Изобщо не се  впечатли.

За мен денят премина, изпълнен със сладкото усещане за отмъщение. Знаех, че Поля се измъчва от мисълта дали ще се случи онова, което очакваше. Беше засегнала приятелките си толкова силно, че те биха дали всичко, за да остане влиянието й само до горната улица, но не и да се свързва с непознати момчета. Кой знае как беше описала Зона Би пред тях, за да се съюзят те мигом с Панчо и да му посочат виновника за поредния им крах. Ако пък той й беше предоставил да избира в този момент между него и Зона Би,  това щеше да е най-голямата му грешка. Тя щеше да отиде сама на кино и щеше да измисли историята, която искаше да й се случи, но нищо нямаше да я спре.

- Те са му казали! - разбесня се Поля, като научи сутринта за станалото. Бяхме се видели, преди да тръгнем в различни посоки за училище. - Защото за нищо не ги бива, затова! Рада се хвана с Пинпонга, три месеца ходиха и даже не се целунаха; и той я остави, какво ми се надува! Мина ходи на рождения ден на Петьо Панев и като почнали да гасят лампата и да танцуват на тъмно, си тръгнала. А той как й се натискаше, тоя… Рена… пуйка такава.

- Защо?

- Нали… се влюби в тебе!

Разбра, че е прекалила и млъкна.

- Трябва да вървя - каза. - Ще го доведеш, нали?

- Ще видим.

Преди да се появи тя на площада пред киното, сякаш въздухът  се раздвижи. Като че ли шумът стихна, слънцето се скри зад облак или нещо подобно се случи. Физическата промяна може и да си я въобразявам, но усетих приближаването й - тялото ми се напрегна.

И тогава я видях. Стояхме със Зона Би на площадката пред киното. Поля идваше точно срещу нас, цялата в бяло - с бяла ефирна блузка и много къса сива пола. Краката й светеха, ръцете й светеха, лицето й - цялата искреше.

Вълнението  щеше да ме убие. За пръв път очаквах момиче, което вървеше, за да бъдем заедно. В този момент бях забравил, че до мен е Зона Би, не виждах, че той разпечатва любимия си “Кент”. Колко хубаво е, мислех си, докато тя беше на двайсет метра, на петнайсет, десет, осем - колко хубаво е да имаш правото да прегръщаш това тяло, да го събличаш, да го целуваш и най-накрая - да проникнеш в него! Най-великото нещо на света! Нима това наистина беше постижимо?!

Виждах я съвсем гола във въображението си, на един метър от себе си.

- Здравейте! - каза тя почти нехайно, но гласът й съвсем не издаваше безгрижие. Ако можех да разбера какво е в главата й, сигурно щях да се  държа по съвсем друг начин, но аз бях прекалено възбуден от нейната поява, за да мисля изобщо.

- Имаш ли огън? - попита я Зона Би. Беше извадил цигара и я почукваше в нокътя си. Всичките му нокти бяха с черни дъгички отпред.

- Нямам - посърна тя.

- Влизайте, аз ще дойда - каза Зона Би и отиде да потърси огънче.

Спряхме във фоайето.

- Стига си ме оглеждал - каза Поля. - Да си беше сменил ризата поне. С една риза ходиш и на училище, и из центъра. Това ли ти е уважението?

Замълчах. Край нас минаваха непрекъснато хора, влизаха в салона. Останахме последни. Зона Би се бавеше.

- Срещнах Катъра - рече той, като дойде. Натъпка ризата си в панталона и тръсна косата си - права и бляскава. - Откога е обещал да ми направи една татуировка. Ей тука - палма! - плясна се по рамото той.

Какво не бих дал, за да се докосна до усещането на Поля!

Седнахме. Бяхме по средата на реда. Аз до нея, Зона Би от другата  й страна. Почувствах се чудесно - все едно, че бяхме само двамата на кино.

- Не знам дали ще издържа толкова време без цигари - рече Зона Би.

Екранът трепна, стана тъмно, появиха се надписите. Тогава се чу пропукване и лампите светнаха. Имаше някаква повреда и филмът не почваше. Видях, че Зона Би става все по-неспокоен.

Изведнъж той се надигна и тръгна бавно да излиза, всички се заизправяха да му направят път. В това време Поля оглеждаше дали няма съученици в залата, която беше претъпкана.

- Но какво става? - попита тя тихо.

Усетих топлия  й дъх в ухото си.

Вдигнах рамене.

Тя проследи с поглед Зона Би, който вече слизаше по стълбите.

- Той няма да се върне, нали?

- Не знам.

- Не искам да се връща - наведе се пак към мен.

В това време светлините угаснаха и филмът започна. Усещах дишането й, топлината, която идваше откъм нея. Не смеех да мръдна, поемах с наслада въздуха. Протегнах леко ръката си и я сложих върху коляното й. Без да откъсва поглед от екрана, тя я хвана и я върна обратно върху моето.

Тъмнината и топлината на крака й накараха кръвта в главата ми да зашуми.

- Не си забравила какво ми обеща, нали?

- Млъкни.

Протегнах отново ръката си и този път обхванах крака й по-нагоре.

- Махни си ръката оттам - прошепна тя, пак без да гледа към мен. - Махни си ръката.

Отдръпнах я, без да бързам. Пак се чу оня звук и в салона отново стана светло. Тогава видяхме, че Зона Би се връща. Движеше се по реда, като вдигаше всички и беше на няколко метра от нас.

Поля сведе глава.

Зона Би седна. Ухаеше силно на тютюн. Сигурно беше изпушил половината пакет. Исках да се наведа към него и този път случайно я докоснах по крака.

- Казах ти нещо! - изшътка тя. Усетих, че е вбесена.

- Какво има? - попита Зона Би.

- Обещала ми е една целувка - казах аз.

- Щом има обещание, трябва да се изпълни - рече Зона Би. Сетне протегна краката си, доколкото можа и се вторачи в екрана, вече спокоен.

Поля се обърна възмутена към мен. След това изобщо не разбра какво стана. Обхванах врата й с дясната си ръка и залепих устните си до нейната полуотворена от учудване уста. Нямам представа колко продължи всичко. Когато дойдох на себе си, видях, че си седим един до друг. Но аз вече не бях в тази зала, някъде другаде бях, щастлив, високо, високо.

Когато филмът свърши, видяхме, че Зона Би го нямаше до нас.

Тя не показа с нищо разочарованието си.

Позволих си да я пръгърна през кръста след като излязохме от гъмжилото и поехме по тесните улички към нашата.

Поля мълчеше, притисната до мен. Исках да запомня завинаги усещането си от допира на крака ми до нейния, вървяхме в такт, като леко се поклащахме.

Не вярвах, но така си беше - сънят продължаваше.

- Пусни ме сега - каза тя, като се отдръпна. - Стига ти толкова.

И изведнъж запита:

- Но защо той е такъв?

В гласа й се прокрадна болка или на мен така ми се стори.

- Толкова много момичета - отговорих с въздишка. - Омръзнало му е всичко.

- И е рус - продължи тя. - Нали каза, че е кестеняв?

- Ами …изрусял е от слънцето. През зимата беше по-тъмен.

Тя врътна глава и се замисли. Продължихме, без да говорим. Преди да се разделим, тя ме загледа в очите.

- Знаеш какво искам от теб, нали?

Кимнах. Нямах представа, но ми беше хубаво. Чувствах се страхотно. Пееше ми се. Бях забравил, че по този предмет хич не ми вървеше.

- Целувахме се - казала на ония. - Преди това беше изпушил половин пакет “Кент”.

С Вайс нямах никакви проблеми. Той си беше ексцентричен и готов на всичко, което би го отличило от другите.

Обясних му, че мога да го свържа с едно момиче, по което си падат всички момчета в града. Казах му и условията за това. Той прие.

Бяхме във ваканция и вече не можех да пестя от закуски. А трябваха пари. Вайс разреши проблема, като измъкна отнякъде огромен меден бакър и с яко чукане с брадвата го смачка. После ми го даде да го  продам във “Вторични суровини”.

За бакъра получих цели 5 лева и 60 стотинки и като проверявах непрекъснато  дали не са паднали от плиткия ми джоб, се пъхнах с тях в една парфюмерия.

Малко след това си бях на село, у Вайс, в техния заден двор. Той седеше под сянката на една круша на висок стол с голямо огледало в ръцете, а аз, изпълнявайки точно указанията на продавачките, боядисах с четка за зъби почти сламената му коса.

- Става - каза Вайс, като се погледна в огледалото.

- Не може да не стане - въздъхнах, съсипан от напрежение в очакване да се получи това, което исках. Косата му стоеше на петна - тъмно и светлокафяви, затова се наложи да повторя всичко още веднъж. Получи се много тъмен цвят, почти черен. Накарах Вайс да се измие с шампоана, който му бях донесъл, и след като косата му изсъхна, той се погледна в огледалото и ми намигна съзаклятнически.

Почти му завидях. Имаше прекрасна кестенява коса. За мен не оставаше друго, освен да приложа втората част от плана.

Взех обувките му и ги занесох на обущар да направи по-високи подметките им. Вайс беше висок колкото Поля, това, че щеше да стърчи малко над нея можеше само да  й хареса. Обущарят ми поиска цели два лева, с което направо ме разори.

- Сложих и налчета - каза той. - Ще има да ги носиш.

На село никой не реагира на новите чудатости на Вайс. Това беше най-малкото, което очакваха от него. Повече по навик някои баби продължиха да плашат с него внучетата си.

Преди да тръгна за града, дадох лист и химикал на Вайс и му продиктувах какво да напише.

- И запомни - казах му, докато сгъвах внимателно листчето, преди да го прибера в джоба на ризата си. - Нищо не искам да правиш, без да знам.

Сякаш му бях казал точно обратното.

Дадох й бележката под беседката.

- За теб е. От Вайс.

- Че той кога ме е виждал?

- Аз му говорих…колко си хубава.

Погледна ме, после я разгъна и се вторачи в листчето. Пак ме погледна.

- Той ли е писал това?

- Че кой? Помоли ме да ти я  предам и аз го правя!

Тя пак зачете.

- Будалкаш ме нещо. Че кой го е учил да пише така?

- Той си е такъв.

- Какъв?

- Нежен. И кестеняв.

Усетих, че се прехласна.

- Всичко зависи от мен - казах.

Тя се направи на свирепа.

- Мога да ти го доведа ей тук, ако искаш. Но…

- Какво но?

- Да отидем там, ще ти кажа - посочих към работилницата.

- Много потаен си станал!

Тя ме поведе към вратата.

Грамофонът беше на тезгяха.

- Срещу оня танц - рекох, веднага щом влязохме вътре.

- Какъв танц?

- Петъчния.

- Искаш да ти играя на “Пърпъл”?

- Да. Както го правиш там.

- Ти си луд!

- Тръгвам си.

- Пълен откачалник! Прав ти път!

Тя разгъна бележката и веднага я сгъна.

- Че аз сама ще си го намеря! Хайде, омитай се!

Стоях, без да мръдна, и я гледах усмихнат. Знаех, че желанието є да унижава непрестанно съперничките си не търпеше никакви прегради. Сигурно те харесваха кестенявите и я предизвикваха с това.

- Махай се! - кресна тя, грабна летвичка от тезгяха и я запокити над главата ми.

- Какво ти струва? - запитах все така усмихнат. Реших да не я дразня прекалено и в гласа ми прозвуча почти молба:

- Никой няма да разбере. Никога. Знаеш го това.

Приближи се до мен.

- Ти какво си въобразяваш? - попита, като насочи един пирон към брадичката ми.

- Нищо.

Отдръпна се и се разходи из ателието.

Продължавах да стоя до вратата.

Тя огледа двора от прозореца, след това извади плоча, отвори грамофона и я постави.

- Седни там, нещастник такъв.

Отпуснах се върху дивана. Мелодията беше като за укротяване на змия.

- Това не  е „Пърпъл” - казах.

- Не е. Няма да има вече „Пърпъл”. Сони Ендър е.

Застана на две крачки от мен. Хвана потника през гърба си, издърпа го нагоре и го пусна върху лицето си. Гърдите й изскочиха срещу очите ми - толкова естествени и нежни. Беше с панталон, опнат по бедрата, горният му ръб стигаше точно до пъпа й.

Всичката топлина на лятото нахлу в мен.

Танцът беше странен като състоянието ми. Струваше ми се, че аз съм създателят на това тяло, че аз го вдъхновявам за движенията му, че никога то не е било тайна за мен. Ханшът й бавно бягаше настрани, после се връщаше; ръцете й отначало придържаха потника зад тила, после се сключиха и се издигнаха над главата й.

Песента сякаш нямаше край. Стори ми се, че Поля се усмихва, макар че не можех да видя лицето й.

В един миг тя пусна потника и видях, че наистина го прави. Но то продължи секунда. Музиката спря.

Вълнението ме накара да проговоря веднага.

- Кога го искаш? - попитах, и разбрах че не това исках да кажа, но беше късно.

- Не го искам - отговори тя. - Никакви смотани селяни не искам да виждам. Включително и тебе.

Много е мълчалив и това ме измъчи - разказваше ми тя след срещата с Вайс. - И как му тракаха обувките! Защо му тракат така? Разхождахме се из алеите пред спортната зала и всички хора се обръщаха към нас.

Примирах от удоволствие, когато изтърси:

- Утре пак ще е тук.

- Кой?

- Той.

И ми обърна гръб.

Това никак, ама никак не ми се понрави. Не очаквах толкова скоро нещата да ми се изплъзнат.

На всичкото отгоре, първото, което видях на другия ден, когато надзърнах от прозореца, беше Вайс. Седеше отпред на пейката и я чакаше. Тя го беше навила да дойде да я вземе, за да премине с него по улицата. Значи го беше харесала, и то здравата!

Видях я да прекосява двора. Вайс стана. Изглеждаше странен отдалеч, но не разбрах защо. Пък и в този момент това нямаше значение.

Облякох се и изхвърчах навън. Тях вече ги нямаше. Хукнах към горната улица и я преминах тичешком. Стори ми се, че се разминахме с Панчо. Все тая ми беше. Спуснах се надолу да им пресека пътя - никой не се виждаше. Залутах се по съседните улици, насам-натам, времето течеше, аз обикалях като луд, стигнах почти края на града. Беше минал над половин час, сигурно и повече, нямаше смисъл да ги търся.

На полянката край едно бунище съзрях овчар. Пасеше пет овце. Беше ме наблюдавал сигурно как обикалям, защото вдигна тоягата си и мълчаливо ми посочи към близката брезова горичка.

Тръгнах по широката пътека, която водеше към вътрешността  й. Разкрещяха се свраки, заследваха ме от дърво на дърво. Счуха ми се гласове. Ослушах се и внимателно приближих натам.

Седяха един до друг. Тя късаше тревички, дъвчеше ги и ги захвърляше. Непрекъснато се накланяше към него. Вайс не помръдваше. Не се чуваше какво говорят, но преобладаваше нейният глас. Тя сигурно попита нещо, защото  след това замълча.

Вайс кимна. После станаха.

Скрих се, стомахът ме сви, направо ми се повръщаше. Когато погледнах пак, те вървяха по пътечката почти допрени. Малко преди нашата улица спряха и той дълго й обясняваше нещо. После тя си тръгна, бързо-бързо. Той също, но се влачеше едва, изглеждаше замислен и доволен.

Аз, понесъл отчаянието си, минах отново по горната улица. Видях Панчо да се подпира на една ограда и спрях до него. Пушеше и ме зяпаше, сякаш не вярваше, че това съм аз.

- Извинявай, че не те поздравих одеве - казах му.

- Че аз сега излязох - рече той. - Ти къде си бил?

- Разхождах се.

- И ние ще се разхождаме довечера. Сега е голяма жега - обясни ми като на приятел той. - Чакам Боньо.

Не споделих възторга му от очакването.

Той хвърли цигарата и я стъпка.

- Тая твойта съседка, намери ли си някой? - попита изведнъж.

- Да не сте скъсали?

- А, не. Ама както върви, ще я разкарам. Писна ми от нейните номера - вдигна глава към мен. Очите му бяха много светли. - Ама и ти ги забърка там едни… цял харман кал ми направи.

- Тя поиска и …

- А бе какво да приказваме за … - махна с ръка той - Всички са … Нали ги знам.

Тръгнах си - уморен, измъчен. Прибрах се. Поля никаква я нямаше. И повече не я видях цяла седмица. Кога излизаше, къде ходеше, кога се връщаше - никой не забелязваше.

Аз изгарях през това време. Мисълта за нея  ме задушаваше. Не усещах друго, освен желанието си да я зърна и да разбера, че има нужда от мен, дори за да й доведа някого, с когото ще се целува цяла нощ. Бях  й довел, ето, тя беше при него. Сигурно. Какво повече?

Колко пъти опря погледът ми в отсрещния двор, аз си знаех. Понякога на пътя му се изпречваше колбата и нейният мек блясък ме връщаше на земята, но за малко. Не можех да разбера паяка, вече и не исках, само го наблюдавах как си стои вътре и чака, без да вижда невидимата преграда, която отделяше неговия свят от другия.

Една сутрин я зърнах да седи на пейката - свежа, пъргава, очакваща. Подхвърляше си някакво камъче.

Не усетих кога се изправих пред нея с очи, готови да я погълнат.

-Ха! Че ти тука ли си бил! - направи се на учудена тя.

- Реших да не си ходя на село тая седмица - смънках.

- То пък едно село! Нали го видях.

- Видяла си го? Ти?

- Видях го, ами. С голямата ви топола в средата. Че вие асфалт даже нямате.

- Някой ти е разказвал.

- Глупости! Отидох вчера сутринта и снощи се прибрах. Можех да остана, ако исках. Какво ме зяпаш такъв?

- И какво?

- Страшно беше! - и добави: - Докато не ми доскуча.

И после:

- Затъжих се за тебе - и се разсмя.

Стоях като на тръни. Не очаквах нищо добро.

Хвърли камъчето към мен и продължи:

- Вайс ме покани да отидем за кайсии. Във вашите лозя - каза доверително.

- Ходихте ли? - запитах почти смразен.

- Ха-ха! - тя се разсмя. - Ти как мислиш?

- Панчо питаше за теб - казах съкрушен.

- Я остави това. Искам да те питам нещо. Ама ще ми кажеш, да не вземеш да шикалкавиш. Какъв е тоя Ерго, дето го споменава Вайс?

Не, казах си, само това не. Никакъв Ерго, нищо повече. Но защо Вайс  й е говорил за него, мина ми през ума.

Поля не ме остави да се мъча дълго.

Уговорили се с Вайс тя да отиде на село, той щял да я чака. Така и направила. От автобусната спирка Вайс я замъкнал направо към лозята. Толкова  дълго вървели из прахоляците, че направо й се отщели кайсиите. И навсякъде било пълно с хора. Накрая той решил да поиска от един да набере малко. Но оня взел, че се ядосал, и то здравата. Вечерта му били разбили бараката и му отмъкнали мотиката. Вайс се опитал да му обясни, че рибари са я взели да копаят червеи и сигурно ще му я върнат, но оня се вбесил съвсем. И го шамаросал два пъти. Пред нея.

Сетне си тръгнали. Ще дойдем утре с Ерго и ще му запалим бараката, казал Вайс.

- Знаеш ли, работата му щеше да стане и без да ме беше мъкнал за тия кайсии. Ако беше поискал. И без това ме заведе после у тях.

- Не поиска ли? - попитах с последните си сили.

Тя ме погледна съжалително, за да ме довърши, така както го умееше.

- Поиска. Но вече бях забелязала, че веждите му са руси, а косата - тъмна.

- И какво от това?

Тя изчопли още едно камъче от оградата и се прицели към мен.

- Ах, ти, мошенико! Признай си, че ти си написал оная бележка, за да ме избудалкаш. Той не е толкова интересен, колкото ми разправяше. Не е по-интересен от тебе. Що не си хванеш едно гадже…  А пък ония направо умряха, снощи ги убих. Особено Мина - да беше й видял физиономията. Сега е моментът да бъдат довършени. Кажи ми къде е тоя Ерго. Там не видях нито едно момче, иначе щях да го накарам да ме следи като кученце.

Настроението ми се смени пет пъти, докато я слушах.

- Не, нищо повече. Без мене, и толкова.

- Какъв е тоя Ерго, те попитах? - викна тя.

- Мръсник.

- Точно той ми трябва…

- Хм, тоя път няма да ти се размине.

- Слушай, знаеш ли какво искам аз? - тя се изправи и се протегна с вдигнати ръце. Гърдите й се откроиха под блузката и притихнаха.

- Знам.

- Нищо не знаеш. Може някой ден и да разбереш. Но сега… Добре, добре, не се пали. Искам да те помоля за нещо. Да ме събудиш утре сутринта в осем. Няма да има никой вкъщи, а не искам да ме стряскат часовници. Ей в оная стая спя. Отваряш вратата и влизаш, после вдясно. Ще го направиш ли?

- Да - казах, без да се замислям. Тия думи ме върнаха към живота.

- Сега да вървя, че Панчо ме чака - продължи Поля.

Докато въздъхна, и вече я нямаше.

През цялата нощ си я представях в леглото. Тялото й ми се явяваше в различни положения - всички свързани с нейното очакване да ме види до себе си.

За пръв път щях да се вмъкна в спалнята на момиче, да дишам въздуха, който бе обгръщал през цялата нощ лицето, ръцете, раменете му. Нощта ми се стори съвсем различна от всички останали - тайнствена, хладна и моя.

Заспах чак на сутринта. Присъни ми се някакъв влак, гара, хаос, викове, боботене. Влакът се изниза, хората продължаваха да крещят. Стори ми се, че Поля ми маха от прозореца на един вагон.

Събудих се в осем и половина с ужасното чувство за нещо непоправимо. Почти сънен изхвърчах от къщи и като се спъвах в ръбовете на плочките, прекосих двора бързо като невестулка. Не бях сигурен дали изобщо вече има някого там.

Къщата беше с два входа, с издадени навън антрета. Зад дясното тъмнееше широк салон с голям филодендрон в дъното. Поля спеше в стаята, залепена до работилницата. Прозорецът й бе закрит с лилави пердета.

Ослушах се. Никакъв звук отникъде.

Натиснах дръжката и влязох.

Цялата стена срещу мен беше заета от шкаф, отрупан с книги. И през ум не ми беше минавало, че на две крачки от нас може да има толкова богата библиотека. На най-долния рафт бяха наредени лакове, сенки, червила и всевъзможни атрибути за разкрасяване. До прозореца имаше две табуретки. Останалата част от стаята беше заета от огромно легло с масивни дървени таблети. От тавана пробляскваше полилей с причудливи стъклени глобуси.

Снимки на артисти изпълваха пространството от леглото до тавана.

Всичко това престанах да го виждам, спрях да усещам каквото и да е друго, щом погледът ми попадна върху Поля.

Тя лежеше точно по средата на леглото, с лице към стената. Беше изритала завивката. Презрамката на камизолката светеше, усукана върху голото й рамо. Великото тайнство започваше от нея и я обгръщаше цялата. Погледът ми се впи в двете половинки на задничето й, разделени от залутани между тях червени гащички.

В този миг тя каза в съня си: мммммм!… и от този звук дъхът ми замря. Измъкна скритата под възглавницата ръка и я протегна заедно с другата, сякаш се опитваше да докосне нещо пред себе си.

Можеше да се събуди всеки миг. Наведох се над нея и докоснах рамото  й. След това оправих презрамката на камизолката.

Тя се размърда.

- Поля! - гласът ми се превърна в част от тайнството. - Минава осем и половина!…

Очите й се отвориха, главата й се обърна към мен.

- Ти ли си? Сънувах нещо ужасно. Някаква катастрофа, всички пищяха. И ти беше там. Хора падаха от един влак, аз отпътувах с него, а ти остана на една гара…Пфу! За какво ли ти ги разправям още сутринта - тя издърпа чаршафа върху себе си и се протегна.

Исках да й кажа, че и аз сънувах същото, но тя не ме остави да си отворя устата.

- Бързаш ли?

- Аз ли? - запитах изненадан. - Не…

- Ти ли ме събуди?

- Да.

- Мислех, че ще го направиш с целувка - каза.

Мозъкът ми пламна, едва се задържах на краката си.

- Че аз те целунах - беше последното, което ми дойде на ума.

- Така ли? Не съм усетила.

- Имаш страхотно бельо - казах.

- Оглеждал си ме? - тя се размърда.

-  Беше пред очите ми.

- Това са бикини. Италиански. Нали съм ти казвала, никой няма такива. - Хайде, изчакай ме отвън под беседката. След малко ще дойда.

Появи се с жълти шорти, опнати по тялото и жълт потник с червени и зелени папагалчета по него.

Бях се замислил и в първия момент не можах да продумам, когато я видях пред себе си.

- Ти май се размечта още от сутринта - остана вярна на себе си тя и аз усетих, че гласът й не е вече оня от стаята.

Седна, изрита чехлите и протегна краката си.

- Мисля за теб.

- Мисли по-добре за себе си - отвърна. - Я ми кажи какво представлява този Ерго.

- Кретен - отговорих й веднага. Така и мислех.

- Защо?

- Той идва всяка сутрин в града и виси по цял ден пред банката. Ходи пета година с една и съща карирана риза, носи я отвън, защото е дебел и чака да му падне някоя като тебе.

- И какво може да ми направи?

- Ами…

- Да ме набие?

- Не.

- Тогава какво?

Замълчах. Ясно беше, че искаше да се заяжда.

- Кажи де!

- Нещо друго.

- Какво например?

- Може да те … сещай се.

- Да ме изнасили?

- Сигурно.

- Че аз сама ще му дам. На теб пука ли ти от това?

- Представи си, че да.

- Защото си глупак.

- Такъв съм.

Отново нахлузи чехлите. Бяха със светлосини атлазени топчета отпред.

- Благодаря ти за събуждането. Но ако ме срещнеш с този Ерго, можеш да го правиш всяка сутрин.

- Няма да те срещна.

Тя зяпна.

- Ти… май не си добре. Май си болен. Намери си някое гадже да те излекува.

- Така ще направя - казах аз и станах. Бях убеден в едно - че най-после всичко това трябва да свърши, защото то ми носеше много повече страдание, отколкото радост. - И не чакай да те будя повече. Не ме интересуваш вече. Отивам си на село и толкоз.

- Прав ти път! Върви по дяволите! Ама да не дойдеш да ми се молиш за нещо!

Излязох бавно от двора, и без да се обръщам натам, се прибрах в нашата стая. Единственото живо същество по това време на деня в нея беше черната точка по средата на колбата.

Направих точно както й казах. Отидох си на село и се върнах след десет дни, колкото и да не щях да го призная, да науча нещо за нея и да я видя отблизо. Бях срещнал Ерго, той ми каза, че някакво маце му се слагало в Хасково. Шашнах се, обясни ми той, дойде сама и вика: Заведи ме някъде.

Той взел бутилка вино и я замъкнал към квартирата на някакъв негов познат, Комито. И представяш ли си, разказваше Ерго, вечерта бях оставил там една пръчка салам, развивам хартията и му намирам чорапите вътре. Толкова миришели, че не можал да заспи. Комито. А той винаги е със запушен нос!

Тука трябваше да го чакам цяла минута да му мине смехът.

Пуснал пердетата, станало съвсем тъмно, то си било мазе. И като зачукала хазайката на Комито по стъклото на прозореца, щяла да го строши. Излязъл да се разбере, но тя била креслива и събрала още две такива като нея.

Ерго ги напсувал и се прибрал при мацето, но дошъл някакъв старец и затропал по вратата. Заплашил го с милиция. Ерго измъкнал гаджето оттам и го повел по други квартири, но навсякъде било заключено и не могъл да открие ни един ключ. Пък тоя ден бях мирен и не ми се къртеха врати - каза той. Така и не му излезе късметът на това маце. Ама то пак ще ми кацне, няма къде да иде - завърши Ерго.

- И как се казва гаджето ти? - попитах го.

- А бе забравих й името. Или тя май не го каза. Да, бе - каза ли го, не го ли каза, излязло ми е от акъла. Едно такова шантаво беше.

Още щом се появих на улицата и срещнах Мина.

- Вярно ли е - попита тя - че онзи  й нарязал роклята на парчета и я … с нож в ръката?

- Кого?

- Полина, кого! Че ти не знаеш ли? Нали ти бил приятел?

- Знам, разбира се. Само не се сещам за кое точно ме питаш. То един и два пъти ли беше да й реже роклята…

- И я… таковал, нали?

- Ами да, че то нея кой още не я таковал - излях си яда най-чистосърдечно и с това довърших Мина.

- А ти…къде се губиш? - попита бързо-бързо тя.

- Ами… тук съм си вече.

- Защо не идваш при нас, ние всяка вечер сме в долния парк. Там се пуши спокойно - каза тя.

- Ще идвам - отговорих и я оставих насред улицата.

Вечерта Поля седна при мен на пейката  до тяхната ограда, явно възхитена от поведението ми. Все едно ми беше, нямах повече сили да затъвам в тази безизходица.

- Похвали се с нещо - каза тя.

- Не мисля за тебе - рекох.

Това я стресна.

Цяла вечност не продума.

Разбрал бях, че мога да бъда и победител. Дори само в един разговор. Но и много добре знаех, че нямаше капка истина в думите ми. Напротив, точно обратното беше. Не мислех за друго, освен за нея.

Имаше мигове, в които я виждах съвсем безстрастно - лицето й почти сивееше, тук-там откривах по някоя пъпчица или косъмче по краката й, ръцете й ми се струваха слаби, пръстите  й трепереха. Но достатъчно беше само да проговори, и облакът, засенил слънцето, отлиташе. Тялото й засияваше пред мен - с шоколадови бедра, светнали капачки на коленете и лице, съвършено до безкрайност.

- Всъщност, знаеш ли, излъгах те - признах аз. - Досега не бях спрял да го правя. Но това вече няма да продължава.

- Така ли? И кога взе съдбовното решение?

- Преди малко.

Бях я ядосал. Не знаеше как да продължи нататък. Сигурно не искаше и да се заяжда.

- Така ли нямаш един свестен приятел? - попита.

- Имам - казах. - Имам още един. Той наистина е над всички. И ще те запозная с него. Сигурен съм, че ще ти хареса.

Сериозният ми тон и спокойствието, с което говорех, я объркаха съвсем.

- И какво ще искаш срещу това?

- Повярвай ми, нищо.

- Да не би да искаш да спиш с мен? - разсмя се тя. И за да овладее напълно положението, продължи: - Че ти нямаш никакви похвати. Оня ден дори не се опита да легнеш до мен. За какво мислиш, че те извиках? Намери си някоя да те научи и ела - аз съм тук. Иначе само ще ме мъчиш.

Погледнах я в очите и казах бавно:

- Не искам да лягам с теб. По-точно вече не искам.

- Не искаш ли?

Кимнах.

- Какво искаш тогава? - запита учудено.

- Нали ти казах, нищо.

Никога не бях я виждал толкова изумена.

Гилъна беше най-добрият ми приятел. Пишеше стихчета и се учеше да свири на китара. Той самият смяташе, че е над всичките ни познати и взе, че се записа да учи в едно градче близо до Хасково. Живееше си там самичък, в почивните дни си идваше на село, облечен в бял панталон и черна риза. Беше си пуснал и малки мустачки. Странеше от другите, но мен с удоволствие ме посвещаваше в плановете си и ми разказваше с часове какви ги върши.

Преди да замине за градчето си, отдели цял следобед да ме черпи. Изядохме поне по пет сандвича. Той пи бира, аз цитронада.

- Учи се да пиеш бира - ми каза Гилъна. - Аз съм я открил тая магия. Един ден целият свят ще пие само бира, момичетата ще се къпят с бира.

- Горчи - казах му.

- Спре ли да горчи, си станал мъж - каза Гилъна. И на мен ми горчеше. Докато ме взеха да замествам един басист в ресторанта. Безплатна вечеря, и по една-две бири. Там се научих. И малко парички падаха. Дай да изпием по една сега. За новата учебна година. Мъже ставаме вече, ей!

Той взе две бири, наля и изрече:

- Нова година, нов късмет!

- На теб късметът ти тръгва още от началото - казах му, след като ударих два-три гълтока, за да се почувствам мъж.

- Така се започва - той едва не се задави от смях, като наблюдаваше смръщената ми физиономия. - И лошото е, не че ще се напиеш, а че ще изтрезнееш. Ако можеш да запазиш състоянието след три бири, всички момичета са твои. Но то минава и пак всичко започва да изглежда от трудно по-трудно. Докато си поръчаш пак бира. Мое откритие. Само че там бира много, мацетата са кът.

- Аз ще те запозная с едно - казах му. - Сигурен съм, че ще ти хареса.

- Сериозно ли говориш? Как се казва?

- Поля. Но искам от теб нещо срещу това.

- Да ти я пусна ли? - усмихна се той. - Нямам нищо против, след като я пробвам.

- Не, не искам да ми я пускаш.

Той ме загледа с любопитство.

- След като всичко започне, а то ще започне между вас, искам само да ми кажеш това, за което ще те питам.

Гилъна се смути.

- Мръсно ли смяташ да ми правиш?

- Не, не, няма да ти правя мръсно.

- И за какво е всичко това?

- Ами… да разбера нещо.

- Ти…минавал ли си я?

Помълчах, чудех се какво да му кажа.

- Омръзна ми.

- Ясно. Прехвърли ми я тогава. А ти? Имаш ли нещо вързано?

- Не знам какво ще стане само. Дойде в нашия клас едно момиче, Христина, с големи очи и  дълга плитка. Такова не си виждал, честно ти казвам. Само при мене имаше място, на първия чин, и тя седна. Нали си седя сам досега, имах навик да протягам ръката си по облегалката на чина, докато пиша. И тя като седна, пак съм я протегнал и така мина единият час. Целият клас бръмна после, че съм я бил прегръщал. Тя знаеш ли какво им рече: Нямам нищо против да го прави. А към мене: Ти чу ли какво им казах? Да, отговорих аз, а тя: Искам да се уверя, че си чул. Направо паднах. И идва на училище с една къса поличка, бедрата  й палят чина, цял час съм с температура. А като излезе на дъската и почне да се повдига, за да пише горе, целият клас онемява.

- Определи ли  й среща?

- И това ще стане. Те се местят сега, настаняват се в апартамент, близо до училището.

- Теб какво те бърка това?

- Ще учи цяла година с мен. Няма за какво да бързам.

- Абе…ти си я мини, пък.

Не ме очарова мисленето му въпреки бирата, която пиех.

- И това ще стане - казах.

Уговорихме се да се срещнем отново в тази сладкарница.

Още щом реши да черпи пак, разбрах, че му се е случило нещо впечатляващо.

- Имам да ти разказвам - рече той. - Кажи ти най-напред. Докъде стигна?

- До една пейка в парка. Просто няма къде да я заведа.

- Че доведи я в мойта квартира - въодушеви се той. - Знаеш ли колко е баровска? Цялата е в огледала от влакове. Три години съм ги свалял от купетата.

Пи с удоволствие от бирата си. Пих и аз. Чаках го да започне.

- Гаджето е наистина страшно! Чудя се как може да ти омръзне такова нещо! Абе аз ще взема да се оженя за нея - изтърси изведнъж той.

Щях да свърша там, на масата.

- Спахте ли вече?

- Случи се нещо… какво да ти казвам! Тя дойде още на втория ден. Каза, че ще дойде, и дойде! И като започна да се съблича - сама, без дума да каже, в средата на стаята! Такова тяло не бях виждал, ега ти извивката в кръста! А какви гърди!

Нямах сили да слушам повече.

- Остана само по едни червени бекини!

- Бикини.

- Както и да е. Като го изпъна това тяло…

- А ти? - почти без глас попитах.

- Можех да я правя каквото си искам. Тя е моя, моя е, разбираш ли?

- И какво стана?

- Каза ми: следващия път ще ти дам.

Въздъхнах и допих бирата си наведнъж.

- Страшно нещо е биричката, нали? - попита той.

Кимнах. Плати и излязохме оттам. Искаше да си направим снимки, щял да  й подари една.

Отидохме в двора на един арменец, най-близкото моментално фото. Каза, че ще са готови след половин час. Гилъна настояваше да пием пак бира, отказах. Исках да си вървя.

- Почакай, ще ти дам една - каза той.

Снимките не излязоха добри. Даже бяха направо лоши. Гилъна приличаше на удавник. Почувствах се по-добре, като ги гледах. И си помислих, че когато го няма самочувствието у един човек, той най-прилича на себе си.

- Няма да й давам от тези. Ама така и така съм се снимал, цели петдесет стотинки дадохме, ето ти една.

Прибрах я в джоба  на ризата си. Вършеше ми страхотна услуга. Ако я дадях на някоя от приятелките на Поля, всичко щеше да свърши. За миг, така както беше започнало. Познавах я достатъчно добре.

Въпросът беше, че нямах желание да го правя.

Дворът беше пуст. Преминах през него като в сън и седнах в беседката. Седях и чаках.

Тишина отвсякъде. Нямаше никого в работилницата. И на улицата. И нататък.

- Здравей - каза тя тихо и седна до мен.

- Здравей - отвърнах.

Едно листо се спусна между двама ни и полека се спря на цимента. И двамата го загледахме. Посегнах към него и снимката изпадна от джоба ми.

Тя протегна ръка и я взе. Накъса я бавно. После я пусна зад гърба си.

Мълчахме. Тя обърна главата си и се усмихна едвам. После погледна листото и се замисли.

Всичко, което се случваше, ми беше странно познато. Сякаш го бях гледал на филм.

- Защо отиде там? - попитах.

- Не знам. Трябваше да мине това време. Някак.

- Защо се съблече пред него?

- Исках да се видя в онези огледала - каза много тихо. - Представяш ли си, повече от трийсет бяха. Едно до друго.

- А той?

- Седеше на леглото и повтаряше: Дай ми, дай ми, дай ми, моля ти се, дай!

- Какво му каза?

- Не го чувах. Мислех си…

Никога очите й не бяха били толкова близо до моите. Усещах дъха й.

- Мислех си… Исках…

Усетих есента. Някакъв студен повей усетих. Ръката ми, тази откъм нея, се повдигна.

- Исках да ме видиш. Цялата на парченца.

Изсмях се. Миг след това осъзнах, че най-малко това исках да направя.

Тя продължаваше да мълчи. Ръката ми приближи косите й, пръстите ми се загубиха в тях. След това очите ни се затвориха. Устните й бяха горещи, езикът, слюнката, преминах някаква граница, отсам която нямаше връщане.

Целувахме се до изнемога, слети един в друг. Оттук нататък всичко може да се случва, мина през ума ми, преди да отдръпна лицето си. Всичко.

Тя приличаше на птиче, паднало от гнездо. Нейната безпомощност пробуди гордостта ми.

- А сега? - все така тихо попита тя.

- Всичко ще бъде наред - казах с усмивка. Аз, победителят.

- Добре. Лека нощ - тя стана.

Станах и аз. Тръгна към вътрешността на двора, обхванала с ръце раменете си, приведена. Мракът я погълна.

Събудих се, но очите ми останаха затворени. Под клепачите ми бавно изплува онова, което се беше случило снощи.

- Исках да ме видиш. На парченца.

Чух смеха си. Още веднъж. И пак.

Наистина ли се бях държал така?

Целувката. Как бързах, докато я целувах. Как бързах да сътворя красив спомен, да имам нещо, към което да се връщам много пъти, непрекъснато!

- Сега? - беше попитала тя.

Бях чакал този миг стотици дни, хиляди минути бях мечтал за него. Защо не бях се вкопчил в нея, защо не бях се строполил на колене пред нейните колене, за да ги докосна с устни, защо бях свел очи от очите й?

Погледнах най-после, разтреперан, готов да хукна към онази пътека, към двора, който снощи беше погълнал силуета й. И усетих, че нямам сили да го направя толкова бързо. Мислите ми бяха сковали желанието ми. Там ли щеше да е тя? И какво щях да й кажа, аз самият смален от предчувствието за онова, което приближаваше, за да се вкопчи в нас?

Беше още много рано. Денят се задаваше - светъл, наш - едно голямо и лъчезарно предчувствие.

Навън се чу говор на много хора, усили се, после заглъхна. Някаква кола потегли много бързо.

Майка ми влезе в стаята.

- Линейка - каза с такъв глас, че сърцето ми изпърха. - Взеха Поля. Намерили я на пода, до прозореца. Тя като малка била катастрофирала с родителите си и не трябвало да се напряга много. Даже в училище не я изпитвали често. Сигурно е прекалила с четене снощи…

Попитах нещо, без да чувам думите си.

- Ами… взеха я в болницата.

Валеше бях пухкав сняг и засипваше улицата. Не спря да вали и през нощта.

Сложих новите си обувки и новата си шуба. Минах край всички къщи и поех нагоре, по главния път. Слънцето се появи срещу мене, снегът заблестя като стените на колбата, която носех у себе си.

Измъкнах я от джоба и погледнах: паяка го нямаше вътре.

Там, от дъното, гледаше моето лице - само сред блясъка и пътя, който излизаше от единия край на уличката, обикаляше земята и се връщаше от другия й.

Тръгнах отново. След всяка своя стъпка усещах как планетата се смалява, моята планета, изчезва под краката ми,  превърната в орех, в прашинка, в нищо, вървях из космоса - където нямаше никакви улички, никакви тревоги, никаква радост - само светлина и нищо друго.

2000 г.