СПОМЕН ЗА СЕЛО
СПОМЕН ЗА СЕЛО
На Стела Иванова
Виждам му последните къщурки -
още се прегръщат като хора.
Времето им - нишчица от хурка,
паметта им - стогодишен орех.
Въздухът им - тих като въздишка.
Някога дори почти не дишат -
иде ми да вържа със каишка
този спомен, че да го опиша.
Ту го губя в делниците пъстри,
ту пристига като у дома си -
без да го очакваш, ще поръси
с вишнев цвят панелната тераса,
без да си го канил - ще се мерне,
посред нощ дошъл да погостува -
пътят му минавал пак край мене.
Нямал да се бави - ще пътувал.
Имал да събира куп сезони -
плод и цвят - от дюля до кокиче,
че, ако децата нямат спомен,
той да ги нахрани и закичи,
и със скоростта на костенурка,
да ги поведе покрай стобора,
дето се прегръщаха къщурките
точно както се прегръщат хора.
ЧЕШМИТЕ, ОТ КОИТО ПИХ ВОДА
Чешмите, от които пих вода
по пътя като истина ги има.
Изливат се досущ като душа,
затоплена след мразовита зима.
Заслушай се тъй, както слушаш стих.
Каквото казват - бистро като сълзи:
„За спомен тук реших и построих…”
И спомен спира стъпките ти бързи.
И пак си влязъл в същата река…
Избликва пак от някъде доброто -
или от белокаменна чешма,
или от вир с размер като окото.
Да кажа тук: най-чистата вода
не е като изплисканите думи -
да минат и заминат без следа
и да потънат също като в шума.
Чешмите, от които пих вода
едва ли помнят мазни чевермета,
но пак като в „Драгиева чешма”:
Ела да видиш!
И стигни далеко…
И АЗ…
И аз хинап в градината садих -
полезен бил за триста люти рани,
но в този свят - до вчера бял и тих
сега копачът удряше на камък.
Лъжовен беше пролетният ден,
измама беше земната повърхност -
отгоре легнал топъл чернозем,
а долу - коренища като пръсти,
останали да помнят след смъртта
отсечените пролетни корони.
Садих хинап по пътя на рода.
Копах дълбоко - да завърже спомен.
Помислих си, че коренът му тих
опъва жили много надълбоко.
И все едно Америка открих -
върхът му бодна слънцето в окото…
ОБУВКИ
Стъкмила съм се сякаш за Кавказ -
така съм се обула и облякла.
Но тъпча все на педя-две от нас
и търся топло в бабината ракла,
където под снежец от нафталин
издъхват стари пътища. А вечер
за зимата под погледа си син
плете ми мама някакво елече.
Тя ниже тънки нишки тишина
под този гредоред, подпрял небето.
Щом примката е в майчина ръка
и опакото грее, и лицето.
Защо ли мисля само за това,
че куките й пак кръстосват шпаги…
Една безкрайно лоша дъщеря -
от цяла вечност все за път ме стяга.
Лъжа е, че ще тръгвам за Кавказ.
Защо треперя с ботите обута? -
да можех с тях студа, загнезден в нас
да прекося набързо, за минута …
МАТРАША
Обичам да си казвам: „Няма страшно!”
Страхът ми да олекне като прах.
Наляво щом погледна, и надясно -
да гребна хоризонта резедав.
Да щурна пак в далечни коловози.
Екватор… като пръстен до безкрай.
Козичката през март да се окози
и да ми ливнат “По вода!” през май.
Под грапав вятър пак да вирна чело,
нагазила в незнайни дълбини -
съкровище е всяка дума “Смелост!”
на дъното на нечии очи.
Без страх да си мълвя, че няма страшно
пред утро, ококорено след сън,
а пътят ми да завърти опашка -
навън да хукна пак. Навън, навън!
И щом излаят кучешките сватби,
да знам, че с тях животът жив е пак,
загърбил всеки, който точи брадва,
наперен, като щъркел дългокрак.
ОТШЕЛНИК
Не е болест - мозъчна простуда.
Нещо от посоката се сбърка.
Хващам си гората като луда
дето баба меца кротко хърка,
дето всяко зло е дялан камък -
спи додето стане на надежда.
Нищо, че животът знае само
да повдига строгата си вежда.
Между впрочем, нека да се помни -
вълците и те дечица имат -
този дъжд сачми студени рони,
стреля им в съня за топъл климат.
В моята отъпкана пътека
чакам птица, звяр или влучуго.
Става ми памучно, топло, меко
за човека и за всичко друго.
Като се разходя донасита
в път на мравка, червей и калинка,
ще се върна от любови сита.
И върху сърцето - с две-три бримки…
